Определение №312 от по гр. дело №162/162 на 2-ро гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

 
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
 
№ 312.
 
 
гр. София, 28.04..2009 г.
 
 
 
            Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на първи април две хиляди и девета година в състав:
 
                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
                                                        ЧЛЕНОВЕ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
                                                                                    СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
                                                                   
                                                                                
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 162/09г.  и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 585 от 07.07.08г., постановено по гр.д. № 636/06г., Благоевградският окръжен съд е обезсилил решение № 107 от 25.05.06г. по гр.д. № 312/03г. на С. районен съд в частта, с която е уважен предявения иск по чл.73 ЗС за сумата 4705,60 лв., представляваща обезщетение за пропуснати ползи за периода 01.06.03г. до 31.03.06г., ведно със законната лихва като недопустимо и прекратил производството по делото в тази му част. Със същото решение въззивният съд е оставил в сила решението на районния съд в частта, с която е признато за установено по отношение на И. А. Ч., Б. К. Д. , Б. Д. Б. , А. М. Ц. и Т. М. Ц. , че Г. Х. С. и С. Т. С. са собственици на имот пл. № 80а в кв.3 по плана на гр. С., ж.к. “И” с площ от 368 кв.м. и е осъдил ответниците на основание чл.108 ЗС да предадат на ищците владението върху имота, да премахнат построеното от тях в имота на основание чл.109 ЗС, както и на основание чл.73 ЗС да им заплатят сумата 830,40 лв., представляваща обезщетение за пропуснати ползи за периода от 01.12.02г. до 31.05.03г., ведно със законната лихва. Прието е, че ищците са собственици на процесния имот, представляващ част от бивша нива, който са придобили с договор за покупко-продажба, сключен с нот.акт № 37/2000г., от лицата, на които имотът е възстановен с решение на поземлената комисия въз основа на влязло в сила решение по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ. В имота ответниците са изградили гаражни клетки, за премахването на които са налице пет заповеди от 20.09.02г. на началника на ДНСК. Същите са влезли в сила след изчерпване на процедурите по тяхното обжалване пред БлОС, респ. ВАС, като е прието, че гаражите са изградени незаконно в имота на ищците и подлежат на премахване. При тези фактически данни въззвният съд е приел, че предпоставките за уважаване на предявените искове по чл.108 и чл.109 ЗС са налице. По отношение на третия иск е прието, че районният съд незаконосъобразно е допуснал изменение на същия за заплащане на обезщетение за друг период от време, което по своята същност представлява предявяване на нов иск, което е процесуално недопустимо.
Касационни жалби срещу въззивното решение са подадени от ищците в частта, с която е обезсилено решенето на районния съд и е прекратено производството по делото, както и от ответниците в уважителната му част с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК.
По жалбата на Г. С. и С. С.
Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по съществен правен въпрос – за допустимостта на направеното от тях пред районния съд изменение на иска за заплащане на обезщетение за пропуснати ползи, с което са поискали заплащане на такова за последващ период, като се поддържа, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС.
Доводът на касаторите, че въззивното решение в тази му част е постановено в противоречие с дадените в ТР № 1/2000г., т.9 на ОСГК на ВКС задължителни разяснения, според които изменение на петитума на иска (изменение или увеличение) може да бъде направено дори пред въззивния съд, е неоснователен, тъй като в случая не се касае за такова изменение, а за предявяване на нов иск (заявяване на ново основание и нов петитум), което не е прието за допустимо. Липсва и противоречие с решение № 221 от 08.06.99г. на ВКС, 5 – чл. с-в, в което е прието че искането за присъждане на законна лихва може да бъде направено и устно в съдебно заседание при всяко положение на делото, тъй като в случая не се касае за акцесорно вземане за изтекли лихви или за събрани добиви от вещта след предявяването на иска, а за иск по чл.73 ЗС за заплащане на обезщетение за пропуснати ползи. Ето защо позоваването на това решение по приложението на чл.116, ал.3 ГПК/отм./ е неоснователно. Същото се отнася и за решение № 771 от 23.04.04г. по гр.д. № 88/03г. на ВКС, ІV г.о. по приложението на чл.188, ал.3 ГПК/отм./, което няма никакво отношение към поставения въпрос. Ето защо предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 за допускане на касационно обжалване не са налице.
По жалбата на И. А. Ч., Б. К. Д. , Б. Д. Б. , А. М. Ц. и Т. М. Ц.
Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по съществени правни въпроси – длъжен ли е той да обсъди всички събрани по делото доказателства и при произнасяне по иск за собственост длъжен ли е да прецени по пътя на косвения съдебен контрол дали са налице условията за връщане на земята с решението на поземлената комисия, които въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
На първо място следва да се отбележи, че касаторите не се позовават на задължителна съдебна практика на ВКС (постановления на Пленума на ВС, приети при действието на ЗУС или ТР на ОС на гражданската и търговската колегия на ВКС, приети при действието на ЗСВ), поради което основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице, а доколкото същите се позовават на незадължителна практика на ВС и ВКС следва де се прецени дали не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Това основание за допускане на касационно обжалване по би било налице, когато наред с обжалваното въззивно решение съществува и друго влязло в сила съдебно решение по граждански спор, в което същият въпрос е разрешен по различен начин. По отношение на първия поставен въпрос обжалваното решение с нищо не противоречи на представеното от жалбоподателите Р № 1* от 08.11.99г. по гр.д. № 814/99г. на ВКС, V г.о., в което е прието, че решаващият съд е длъжен да обсъди доводите на страните и доказателствата по делото, които са от съществено значение за правилния изход на спора, т.е. относно релевантните за спора факти по свое убеждение, тъй като въззвният съд не е взел някакво различно становище по този въпрос и е спазил посоченото изискване. Казаното важи и за представеното в същия смисъл Р № 121 по адм.д. № 4939/93г. на ВС, ІІІ г.о., още повече, че то е постановено не по граждански, а по административен спор и не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване.
Липсва противоречие и с представените от касаторите Р№ 289 по гр.д. № 1530/00г., Р № 24 по гр.д. № 1912/97г., Р № 1* по гр.д. № 585/03г. и Р № 141 по гр.д. № 2707/05г. на ВКС, независимо от факта, че в тях е прието, че при произнасяне по иск за собственост съдът е длъжен да прецени по пътя на косвения съдебен контрол дали са налице условията за връщане на земята с решението на поземлената комисия, респ. дали е спазена процедурата по чл.13, ал.4 и 5 ППЗСПЗЗ, а в обжалваното решение такъв контрол не е извършен, тъй като същият евентуално би могъл да се извърши само при наличие на конкретни възражения и доводи в тази насока, а не и служебно от съда, освен в случаите на нищожност на административния акт. В случая до приключване на устните състезания пред въззивния съд касаторите не са оспорвали правата на ищците, респ. на техните праводатели върху процесния имот, а са оспорвали исковете с твърдението, че изградените от тях гаражи не се намират във възстановения с решението на поземлената комисия имот, а в съседни имоти. Такова оспорване е направено едва в представената три месеца и половина след това писмена защита, т.е. несвоевременно, поради което окръжният съд не е бил длъжен да извършва служебно косвен съдебен контрол за законосъобразност на решението на поземлената комисия с конститутивно действие и изводите му не противоречат на възприетото в посочените решения. Това важи и за представеното решение от 2008г. по гр.д. № 636/06г.на БОС, за което липсват и данни да е влязло в сила.
Последното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК би било налице, когато произнасянето на съда по съществен правен въпрос е свързано с тълкуване на закона, в резултат на което ще се стигне до отстраняване на непълноти и неясноти; когато съдът за първи път се произнася по поставения въпрос или когато се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго. В разглеждания случай касаторите не са изложили никакви доводи в посочените насоки, а само е цитиран законът и са направени общи касационни оплаквания, по които ВКС не дължи произнасяне в настоящото производство по чл.288 ГПК, поради което касационно обжалване не следва де се допуска и на това основание.
С оглед изложеното подадените касационни жалби не следва да се допускат до разглеждане. Не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
 
О П Р Е Д Е Л И:
 
 
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 585 от 07.07.08г., постановено по гр.д. № 636/06г. на Благоевградския окръжен съд.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
 
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
 
ЧЛЕНОВЕ:
 
 

Оценете статията

Вашият коментар