О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 325
гр. София, 30.04.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми април две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 354/09г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 1328 от 13.12.08г., постановено по гр.д. № 235/08г. Варненският окръжен съд е обезсилил решение от 15.11.2007г., постановено по гр.д. № 6853/06г. на Варненския районен съд, с което са уважени предявените от В. И. Н. и А. С. Г. против К. Т. А. и Б. Ц. Т. отрицателни установителни искове и вместо него е прекратил производството по предявения от В. Н. иск за признаване за установено, че ответниците на са собственици на реална част с площ от 287, 84 кв.м. от имот пл. № 4* по ПНИ на СО ”Б”, целият с площ от 560 кв.м., както и по предявения от А. С. Г. , че ответниците не са собственици на останалата реална част от същия имот с площ от 271, 75 кв.м. от същия имот. Във връзка с иска на В. Н. е прието, че представеното по делото решение № 574 от 07.12.98г. на ПК- В. , с което на нейната наследодателка е признато правото на собственост върху нива от 4 дка, находяща се в терен по § 4 на Г. , м.”К” (без посочени граници) не е придружено със скица и че реституционната процедура не е завършила. С оглед на това и поради липсата на данни посочената нива да включва в себе си и част от процесния имот, въззивният съд е приел, че за тази ищца не съществува правен интерес да води иск за отричане правото на собственост на ответниците върху имота, който е в тяхно владение. По отношение иска на А. Г. е установено, че с решение № 525 от 25.06.98г. на ПК- В. на нейния наследодател е възстановено правото на собственост върху нива от 4, 146 дка в терен по § 4 на Г. в местността “К”, като е посочено, че по плана за старите имотни граници на м.”Б” от 1997г. имотът е пл. № 1* и обхваща имоти или части от имоти, един от които е и процесният имот пл. № 413 (според заключението на вещото лице 271, 75 кв.м. попадат в него). И във връзка с този иск въззивният съд е приел, че за ищцата не съществува правен интерес да отрича правото на ответниците с твърдения, че това е необходима предпоставка за признаване на собственото й право, тъй като това право й е признато и възстановено, доколкото имотът е достатъчно индивидуализиран по местност, площ и граници и скица не е била необходима, а реституционното решение е преди изменението на ЗСПЗЗ от 30.07.99г. и заповед на кмета по § 4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ също не е следвало да се издава. С оглед на това е прието, че същата следва да защити правата си с осъдителен иск, който е по-интензивен способ на защита. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от В. И. Н. и от А. С. Г. от гр. В. с оплаквания за неправилност, поради допуснати нарушения – основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК.
Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси (същите не са формулирани конкретно), които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение поради липсата на сочените предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК.
В случая същественият правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд е съществува ли правен интерес, респ. допустим ли са отрицателни установителни искове за собственост върху недвижим имот, предявени срещу лице, което се намира във владение на спорния имот, като във връзка с него касаторите не се позовават на задължителна съдебна практика на ВКС (постановления на Пленума на ВС, приети при действието на ЗУС или ТР на ОС на гражданската и търговската колегия на ВКС, приети при действието на ЗСВ), поради което основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице, а доколкото същите се позовават на решения на ВС и ВКС по конкретни дела следва да се прецени дали са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Това основание за допускане на касационно обжалване би било налице, когато наред с обжалваното въззивно решение съществува и друго влязло в сила съдебно решение по граждански спор, в което същият въпрос е разрешен по различен начин. В разглеждания случай касаторката В. Н. се позовава на Р № 271 по гр.д. № 6254/55г. на ВС, в което е разгледан въпроса за приложението на чл.157, ал.2 ГПК/отм./, което няма отношение към поставения съществен въпрос. Наред с това обжалваното решение с нищо не противоречи на посоченото решение, тъй като в случая въззивният съд е изложил съображенията си защо не е възприел заключението на вещото лице. Не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване и Р № 1* по гр.д. № 1107/06г. на ВКС, на което се позовава касаторката А. Г. , в което е прието, че легитимиран собственик на земеделска земя по искове за собственост е този, който има позитивно решение на поземлената комисия, придружено със скица, и който може да установи, че ползувателят по § 4, ал.1 ПЗР на ЗСПЗЗ не е придобил имота при спазване на законовите изисквания, тъй като и това решение не се отнася до поставения съществен въпрос. Това важи и за р № 24 по гр.д№ 1912/97г. и Р № 1* по гр.д. № 1141/98г. на ВКС, в които е прието, че искът по чл.108 ЗС е преждевременно предявен, ако решението на поземлената комисия не е придружено със заверена скица на имота, като и за определение № 383 по ч.гр.д. № 309/05г. на ВКС, в което е прието, че решенията на поземлените комисии, които са издадени след 30.07.1999г. по чл.14, ал.1, т.3 ЗСПЗЗ не легитимират лицата, в чиято полза са издадени като собственици на земеделските имоти, а е необходимо и заповед на кмета на общината по § 4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ, имаща конститутивен ефект. Ето защо не са налице и условията по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Последното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК би било налице, когато произнасянето на съда по съществен правен въпрос е свързано с тълкуване на закона, в резултат на което ще се стигне до отстраняване на непълноти и неясноти; когато по поставения въпрос липсва съдебна практика или когато се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго. В случая релевантни доводи в тези насоки не са изложени, а само е цитиран законът и са направени оплаквания за неправилност на решението, по който ВКС не дължи произнасяне в настоящото производство по чл.288 ГПК. Ето защо следва да се приеме, че и това основание за допускане на касационно обжалване не са налице. В допълнение следва да се отбележи, че във връзка с поставения въпрос не е налице неяснота или непълнота на правната уредба, съществува съдебна практика и не се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго. Ето защо разглеждането на настоящото дело от ВКС с нищо няма да допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
С оглед изложеното подадената от В. И. Н. и А. С. Г. касационна жалба не следва да се допуска до разглеждане. Не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателките следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника К направените в настоящото производство разноски в размер на 1000 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 1328 от 13.12.08г., постановено по гр.д. № 235/08г. на Варненския окръжен съд.
О с ъ ж д а В. И. Н. и А. С. Г. от гр. В. да заплатят на К. Т. А. от гр. В. сумата 1000 лв./хиляда лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: