О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 328
гр. София, 11.07.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети юни две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 562/17г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Д. Д. Т., М. С. Т. и Н. С. Т. от [населено място], както и на С. К. К., Е. К. Д. и Н. П. К. от [населено място] срещу въззивно решение № 96 от 05.08.16г., постановено по в.гр.д.№ 202/16г. на Бургаския апелативен съд с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК. С молба от 28.09.16г. касаторите по първата жалба са заявили, че се присъединяват към втората касационна жалба.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 14 от 09.02.16г. по гр.д.№ 2421/12г. на Бургаския окръжен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от касаторите срещу държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството и Администрацията на Министерския съвет на РБ иск за признаване за установено, че ищците са собственици на реална част с площ от 2163 кв.м. от поземлен имот с идентификатор 58356.506.256, целият с площ от 6497 кв.м. по касастралната карта на [населено място], обозначена с жълт щрих на приложената на л.168 от делото скица към допълнителното заключение на вещото лице по изслушаната съдебно-техническа експертиза и за осъждане на Администрацията на Министерския съвет на РБ да им предаде владението върху тази част на основание чл.108 ЗС.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че решение № 2229 от 13.06.1994г. по гр.д.№ 2872/94г. на ВС на РБ, ІІІ г.о., с което е отменен мълчалив отказ на кмета на [община] да отмени отчуждаването на процесната част от имота и е възстановена собствеността върху нея в полза на наследниците на С. К. А. на основание чл.1, ал.2 ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДС и ЗС, не легитимира ищците в първоинстанционното производство, които са негови наследници, като собственици на процесния имот, тъй като и техният наследодател не е бил такъв преди отчуждаването /същият е притежавал жилищна сграда въз основа на отстъпено му през 1919г. право на строеж, която е била съборена при осъществяване на отчуждителното мероприятие – построяване на почивна станция/. Посочено е, че втората част на диспозитива на посоченото решение е част от фактическия състав на възстановяването на правото на собственост върху отчуждените имоти като придобивно основание, наред с документите, удостоверяващи придобивното основание преди отчуждаването. Тъй като наследодателят на ищците не притежава първичен документ за собственост, нито е доказано същият да е придобил имота по силата давностно владение е прието, че по силата на закона не може да бъде възстановено право на собственост в полза на определено лице, каквото то въобще не е притежавало. Изложени са и съображения, че в случая не са били налице основания по чл.22 ГПК за отвод на съдията, постановил първоинстанционното решение, тъй като по делото липсват данни неговата съпруга да е участвала при вземане на решения – организационни, изпълнителски или управленски по повод процесния имот след 2004г. когато е встъпила в длъжност директор на дирекция “Административен контрол, регионално развитие и държавна собственост” в Областна администрация Б., нито са налице доказателства за наличие на факти, които да възбуждат основателно съмнение в безпристрастността на съдията, както и че наличието на някое от основанията за отвод води до неправилност на постановеното решение, а не до неговата недопустимост.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите Д. Д. Т., М. С. Т. сочат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС ТР № 5/11г. на ОСГК, т.1 по въпроса: съдебното решение за възстановяването на собствеността върху отчуждени имоти по чл.1, ал.2 ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДС и ЗС задължително ли е за всички административни и съдебни органи на РБ и противопоставимо ли е на третите лица, неучаствали в административното производство, с оглед разпоредбата на чл.177, ал.1, изр.2 АПК.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението на касаторите С. К. К., Е. К. Д. и Н. П. К. се сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК по въпросите: 1. Следва ли да се отведат членове на състава на съда при решаване на делото по същество, след като същите са участвали при постановяване на определение за прекратяване на същото дело поради недопустимост; 2. Следва ли въззивният съд да върне делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане от друг състав при констатирани едва пред него предпоставки за самоотвод по чл.22, ал.1, т.2 и т.6 ГПК на първоинстанционния съдия; 3. Следва ли въззивната инстанция да върне делото на първоинстанционния съд за администриране на делото, когато е констатирал че на част от страните не са изпратени преписи от въззивната жалба и отговора на въззиваемите и ако това не е сторено порочен ли е постановеният съдебен акт и нарушена ли е равнопоставеността и правото на защита на страните; 4. Следва ли на всички страни в производството да бъде връчен препис от определението по чл.267 ГПК; 5. Редовна ли е процедурата по призоваване, ако страните са призовани по телефона и не са получили препис от въззивната жалба, отговор и определение на съда по чл.267 ГПК; 6. Влиза ли в задължението на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните, залегнали във въззивните жалби, да направи собствени фактически и правни изводи по делото и разпоредбата на чл.272 ГПК освобождава ли въззивния съд от задължението да изложи собствени мотиви към решението; 7. След като въззивният съд е преценил, че изложените от първата инстанция доводи в мотивите са неправилни относно липсата на указания във връзка с изтеклата придобивна давност в полза на наследодателя на касаторите, следва ли да даде указания в тази насока и да събере служебно такива доказателства, с оглед необходимостта за служебно прилагане на императивна материалноправна норма- института за давността и 8. Следва ли съдът да отхвърли изцяло иск по чл.108 ЗС, след като част от имота е деактуван и принадлежи на страната. Поддържа се, че първият, шестият и седмият въпрос са решени в противоречие с практиката на ВКС, а третия и четвъртият въпрос са решавани противоречиво от съдилищата. По отношение на останалите въпроси не се сочат конкретни основания за допускане на касационно обжалване.
Ответниците по жалбата считат, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно тази разпоредба на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуално правен въпрос, който е: 1. решен в противоречие с практиката на ВКС; 2. решаван противоречиво от съдилищата; 3.от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Посоченият от касатора правен въпрос, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да конкретизира или уточни поставеният от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба или да допуска касационно обжалване по въпрос, различен от поставения, освен в случай на порок на решението, за който ВКС следи служебно. / ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т.1/.
В случая поставеният в изложението към първата касационна жалба правен въпрос не е решен в противоречие с ТР № 5/11г. на ОСГК на ВКС, тъй като това тълкувателно решение се отнася до други въпроси. Не е налице противоречие и с посоченото в мотивите към т.1 от решението, а именно че след приемането на чл.177, ал.1, изр.2 АПК т. 4 на ТР № 6/06г. на ОСГК на ВКС, с която е прието, че косвен съдебен контрол може да се упражни и върху съдебните решения за отмяна на отчуждаването по чл.4 ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, е загубила сила. Това е така, тъй като въззивният съд в мотивите към обжалваното решение също е приел, че такъв контрол е недопустим, но че съдебното решение за реституция на имота не може самостоятелно да породи право на собственост в полза на лице, респ. неговите наследници, което никога не е било негов собственик и по-конкретно не е било такъв към момента на неговото отчуждаване. Ето защо не са налице релевираните предпоставки за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по този въпрос.
Поставеният в изложението към втората жалба първи въпрос също не е решен в противоречие с практиката на ВКС, а съответства на тази практика, според която след отмяна на определение за прекратяване на делото, то се връща за продължаване на съдопроизводствените действия от същия състав на съда, който е постановил прекратителното определение. Тази практика е намерила израз и в постановеното определение № 646 от 11.09.14г. по ч.гр.д.№ 2695/14г. на ВКС, ІV г.о., с което е отменено определението за прекратяване на делото поради недопустимост на иска / влязло в сила съдебно решение по делбено дело, с което е прието, че ищците не притежават права върху дворното място/ и същото е върнато Бургаския окръжен съд за продължаване на съдопроизводствените действия по предявения иск от същия състав, поради което нито окръжният съдия, нито членовете на състава на въззивния съд, които са потвърдили определението за прекратяване на делото,
е следвало да се отвеждат на това основание. Представените от касаторите във връзка с този въпрос две определения на ВКС за самоотвод на съдии в производства по чл.288 ГПК в конкретни хипотези, различни от настоящата, не обуславят друг извод.
По втория въпрос във въззивното решение липсва произнасяне, тъй като по делото не са установени предпоставки за самоотвод по чл.22, ал.1, т.2 и т.6 на първоинстанционния съдия, нито касаторите са обосновали някоя от допълнителните предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1-3 ГПК. Последното се отнася и за петия и осмия поставени въпроси, породи което и те не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване.
Третият поставен въпрос е решен в съответствие с практиката на ВКС, според която преписи от жалби се връчват само на насрещните страни, а преписи от отговорите на жалбите не се изпращат на страните. В този смисъл са и представените от касаторите определения на ОС Кюстендил и ОС-Бургас, с които делата са върнати на първоинстанционния съд за връчване на преписи от въззивните жалби на насрещните страни. Освен това в случая въззивната жалба на останалите ищци не е уважена в ущърб на правата на тези касатори, за да могат те да повдигат този въпрос.
Във връзка с релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК по четвъртия поставен въпрос касаторите не сочат противоречие с никаква практика и не представят такава, което е тяхно задължение съгласно т.3 на цитираното тълкувателно решение, поради което същото не е налице и по отношение на този въпрос.
Липсва противоречие на въззивното решение и с представената практика на ВКС по въпроса за задълженията на въззивния съд за обсъждане доводите на страните и доказателствата по делото – Р № 181 по гр.д.№ 360/16г., ІV г.о. и Р № 114 по гр.д.№ 4232/08г., І г.о., тъй като тези изисквания са спазени от въззивния съд, а и самите касатори не сочат в какво се състои противоречието.
Не е налице и противоречие с т.2 и т.3 на ТР № 1/13г. на ОСГТК на ВКС по отношение на седмия поставен въпрос, тъй като във въззивната жалба не са правени никакви оплаквания за допуснати от първвоинстанционния съд нарушения от първоинстанционния съд във връзка с доклада по делото и събирането на доказателства във връзка с твърдението на ищците за изтекла в полза на техния наследодател придобивна давност преди отчуждаването на имота, не са правени доказателствени искания в тази насока, нито е следвало съдът служебно да събира такива, респ. да указва на страните да представят доказателства при неправилна квалификация с оглед обезпечаване приложението на императивна материалноправна норма.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание ч.78, ал.8 ГПК касаторите следва да заплатят на ответниците по жалбите сторените от тях разноски в настоящото производство за юрисконсултски възнаграждения в размер на по 200 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение въззивно решение № 96 от 05.08.16г., постановено по в.гр.д.№ 202/16г. на Бургаския апелативен съд.
О с ъ ж д а Д. Д. Т., М. С. Т., Н. С. Т., С. К. К., Е. К. Д. и Н. П. К. да заплатят на държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството и на Администрацията на Министерския съвет на РБ по 200 лв./двеста лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: