О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 330
София, 26.04.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на девети март две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Бонка Йонкова
ЧЛЕНОВЕ : Евгений Стайков
Галина Иванова
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т. д. № 2148/2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [община] против решение №88 от 17.03.2015г., постановено по в.т.д. №1506/2014г. по описа на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение №385/24.07.2014г. по т.д.№383/2012г. на Старозагорски окръжен съд в обжалваните му части.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, поради което следва да бъде обезсилено. Излагат се съображения, че въззивният състав се е произнесъл по искове по чл.59 ЗЗД, каквито претенции не са били предявени с исковата молба, нито са били квалифицирани като такива в доклада на първоинстанционния съд по чл.146 ал.1 ГПК. Касаторът счита, че по този начин въззивният съд се е произнесъл по непредявени искове в противоречие с диспозитивното начало в процеса, което обуславя недопустимостта на обжалваното решение. При условията на евентуалност в касационната жалба се поддържа наличието на касационните основания по чл.281 т.3 ГПК – неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Сочи се, че решението, с което е уважен иска по чл.258 ЗЗД за сумата 29 736.32 лв. е неправилно, тъй като ищецът не е издал фактура за претендираното възнаграждение съобразно клаузите на договора, сключен по реда на ЗОП. По отношение на всички останали искове касаторът твърди, че решението е постановено при допуснати процесуални нарушения, свързани с неправилна квалификация на исковете в доклада по чл.146 ЗЗД, както и свързани с неизпълнението на задължението на въззивния съд да посочи тяхната правилна правна квалификация и в съответствие с принципа на служебното начало да даде указания на страните относно разпределението на доказателствената тежест. Касаторът излага доводи за незаконосъобразност на въззивното решение относно начина на определяне на размера на обезщетението по чл.59 ал.1 ЗЗД, включително и относно недължимостта на ДДС върху присъдените суми за неоснователно обогатяване.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът [община] поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, за които твърди, че са налице допълнителните предпоставки за допускане на въззивното решение до касация, а именно:
1.„Когато дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на иска е неправилна, следва ли въззивния съд да постанови доклад, в който се посочва правилната правна квалификация и в съответствие с принципа на служебното начало да даде указания на страните относно разпределението на доказателствената тежест?”
2. „При определяне правното основание на иска длъжен ли е съдът за изследва действителната воля на страните?”
3. „При иск по чл.59 ал.1 ЗЗД трябва ли да бъде изследван и да е доказан размерът на обедняването и размерът на обогатяването?”
4. „Трябва ли в производството по чл.59 ал.1 ЗЗД обеднялата страна да доказва, че не разполага с друга правна възможност за защита на претенцията си освен с иск за неоснователно обогатяване съгл. чл.59 ал.2 ЗЗД и трябва ли съдът да изследва предпоставките на чл.59 ал.2 ЗЗД?”
5. „Допустим ли е иск по чл.59 ал.1 ЗЗД ако страната е разполагала с възможност да потърси правата си с друг иск?”
6. „Следва ли да се присъжда данък добавена стойност при определяне на обезщетение по чл.59 ал.1 ЗЗД?”
7. „Следва ли въззивният съд да разгледа и обсъди всички възражения и въпроси, посочени във въззивната жалба?” и
8.”Допустимо ли е, след като в доклада на съда предявената претенция е определена като иск по чл.266 ал.1 във вр. с чл.258 ал. и сл.ЗЗД, съдът едва със съдебното решение да преквалифицира претенцията като иск по чл.59 ЗЗД след приключване на делото по същество?”.
По отношение на поставените въпроси от №1 до №7 касаторът твърди, че същите са решени в противоречие с посочената в изложението задължителна практика на ВКС. По отношение на въпрос №4 и въпрос №6 се поддържа допълнително /въпросите са поставени повторно в изложението/, че същите се решават противоречиво от съдилищата. Спрямо въпрос №8 се твърди, че същият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответното дружество [фирма] – [населено място], в който се поддържа, че въззивното решение е валидно, както и че не са налице основанията за допускането му до касационно обжалване. Излагат се съображения за частична недопустимост на касационната жалба на основание чл.280 ал.2 ГПК по отношение на обективно съединените искове, свързани с поддръжката на светофарните уредби, за които се твърди, че цената на отделните искове е под 10 000 лв., доколкото общата цена на отделните искове представлява сбор от дължимите ежемесечно суми за ежемесечната поддръжка на светофарите. Според ответното дружество поставените от касатора въпроси не са значими за спора по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК , нито са налице и допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 до т.3 ГПК. Същевременно в отговора на касационната жалба се аргументира тезата, че обжалваното решение е правилно, поради което същото следва да бъде оставено в сила в случай на допускане на касационно обжалване.
Настоящия състав на ВКС, след като се запозна с материалите по делото и след като обсъди становищата на страните, намира следното:
С обжалваното решение въззивният състав от Пловдивски апелативен съд е потвърдил решение №385/24.07.2014г. по т.д.№383/2012г. в обжалваните му части, с които ответната [община] е осъдена да заплати на ищеца [фирма], следните суми:
– 29 736.32лв., представляваща стойност с ДДС за поддръжка на светофарните уредби по договор 470/14.04.2006г. за период от 1.10.2010г. до 14.04.2011г., ведно със законната лихва, считано от 16.05.2012г.
– 11 956.61лв., представляваща стойност с ДДС за поддръжка на светофарните уредби които не са обект на обслужване по договор 470/14.04.2006г. за период от 1.10.2010г. до 14.04.2011г., ведно със законната лихва, считано от 16.05.2012г.
– 7 755.42лв., представляваща стойност с ДДС за поддръжка на светофарните уредби по договор 470/14.04.2006г. и новоизградени светофарни уредби извън договор 470 за периода от 14.04.2011г. до 15.05.2011г., ведно със законната лихва, считано от 16.05.2012г.
– 33 125лв., представляваща стойност с ДДС за реконструкция на светофарната уредба на кръстовището на [улица]с [улица]в [населено място], ведно със законната лихва, считано от 16.05.2012г.
– 30 102лв., представляваща стойност с ДДС за реконструкция на светофарната уредба на кръстовището на [улица]и [улица]в [населено място], ведно със законната лихва, считано от 16.05.2012г.
– 28 284лв., представляваща стойност с ДДС за реконструкция на светофарната уредба на кръстовището на [улица]и [улица]в [населено място], ведно със законната лихва, считано от 16.05.2012г.
– 20 463лв., представляваща стойност с ДДС за реконструкция на светофарната уредба на кръстовището на [улица]и [улица]в [населено място], ведно със законната лихва, считано от 16.05.2012г.
За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваните му части въззивният съд е приел, че същото е валидно. Съдът е обсъдил възражението на въззивника [община] за недопустимост на обжалваното решение като е посочил, че с исковата молба ищецът е претендирал исковите суми по обективно съединените искове на две правни основания, които са разграничени точно от ищеца. Съдът е посочил, че именно с оглед направеното в исковата молба и в писменото становище на ищеца от 8.05.2013г. разграничение и уточнение на исковете, първоинстанционният съд е разгледал първия иск на договорно основание, а останалите шест обективно съединени иска – на извъндоговорно основание. В тази връзка въззивният състав е стигнал до извода, че не е налице произнасяне от окръжния съд по искове на непредявено основание, което обуславя неоснователността на възражението за недопустимост на решението.
С въззивното решение Пловдивски апелативен съд е взел отношение и по направеното оплакване във въззивната жалба за допуснатата от окръжния съд неправилна квалификация на част от исковете в доклада по чл.146 ал.1 ГПК. Приемайки, че е налице неправилна квалификация на част от исковете в доклада, въззивният състав е посочил, че въззивната инстанция не е била длъжна да предприеме процесуални действия по посочване и събиране на относимите по делото доказателства, тъй като в твърденията си във въззивната жалба за неправилност на доклада, въззивникът [община] не е посочил и не е поискал от въззивния съд извършването на процесуални действия по събирането на нови доказателства. Съдът е изложил виждането си, че доколкото събраните по делото доказателства са достатъчни за решаване на спора по същество, не се е налагало той да извърши допълнителни процесуални действия за отстраняване на допуснатата неточност в доклада по чл.146 ГПК.
За да уважи първия иск до размер на сумата 29 736.32лв., представляваща стойност с ДДС за поддръжка на светофарните уредби по договор 470/14.04.2006г. за период от 1.10.2010г. до 14.04.2011г., въззивният състав е приел, че незаплатената работа е възложена по силата на договор 470/14.04.2006г. за абонаментно техническо обслужване, който е изпълняван от ищеца [фирма] до изтичане срока на договора – 14.04.2011г. Съдът е посочил, че независимо от обстоятелството, че издадената от ищеца проформа фактура за извършената и приетата работа не е основание за плащане, присъдената сума представлява дължимо договорно възнаграждение от възложителя [община] на основание чл.266 ал.1 ЗЗД.
По отношение на претенцията за сумата 11 956.61лв., представляваща стойност с ДДС за поддръжка на новоизградени 8 бр. светофарни уредби за периода от 1.10.2010г. до 14.04.2011г., въззивният съд е приел, че искът е основателен по чл.59 ал.1 ЗЗД, тъй като посочената работа е извън сферата на възложеното с договор 470/14.04.2006г., сключен по реда на ЗОП. Според съда, забраната на чл.43 ал.1 ЗОП обуславя липсата на валидно възлагане, което от своя страна е довело на неоснователно обогатяване на Общината до размер на стойността на извършената от ищеца работа. Поради липсата на валиден договор между страните след изтичане на срока на договор 470/14.04.2006г., въззивният съд е приел също за основателен по чл.59 ЗЗД иска за сумата 7 755.42лв., представляваща стойност с ДДС за поддръжка на светофарните уредби по договор 470/14.04.2006г. и новоизградени светофарни уредби за периода от 14.04.2011г. до 15.05.2011г.
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение по четирите искови претенции, свързани с реконструкция на светофарни уредби до присъдените от окръжния съд размери, съответно: – 33 125лв. с ДДС за реконструкция на светофарната уредба на кръстовището на [улица]с [улица], – 30 102лв. с ДДС за реконструкция на светофарната уредба на кръстовището на [улица]и [улица], – 28 284лв. с ДДС за реконструкция на светофарната уредба на кръстовището на [улица]и [улица]и – 20 463лв. с ДДС на реконструкция на светофарната уредба на кръстовището на [улица]и [улица]. Съдът е приел, че тези дейности са извън предмета на договор 470/14.04.2006г., но са били инициирани от ответната Община. Съдът е посочил, че от доказателствата по делото се установява, че работата е била приета от Общината, както и че стойността на разходите на ищеца за реконструкцията на четирите светофарни уредби е в размер на присъдените от първата инстанция суми. На тази база въззивният съд е стигнал до извода, че посочените суми се дължат на ищеца на основание чл.59 ЗЗД, тъй като [община], спестявайки тези разходи, се е обогатила неоснователно за сметка на [фирма].
По допустимостта на касационната жалба с оглед разпоредбата на чл.280 ал.2 ГПК.
Подадената касационна жалба е недопустима в частта й, с която се иска допускане на касационно обжалване на въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение за сумата 7 755.42лв., представляваща стойност с ДДС за поддръжка на светофарните уредби по договор 470/14.04.2006г. и новоизградени светофарни уредби извън договор 470 за периода от 14.04.2011г. до 15.05.2011г., ведно със законната лихва, считано от 16.05.2012г. В тази й част касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане. Касае е се за самостоятелна претенция по търговски спор с цена на иска под 10 000 лв., което с оглед разпоредбата на чл.280 ал.2 ГПК определя недопустимостта на касационното обжалване на решението в посочената му част.
Неоснователно е възражението в отговора на касационната жалба, че жалбата е недопустима и по отношение на присъденото възнаграждение в размер на 29 736.32лв., както и по отношение на присъденото обезщетение в размер на 11 956.61лв.. Цената на исковете за дължимо възнаграждение по чл.266 ал.1 във вр. с чл.258 ЗЗД, както и за обезщетение по чл.59 ЗЗД, се определя по общото правило на чл.69 ал.1 т.1 ГПК /от общо търсената сума/. Тъй като и двете претенции поотделно са с цена на иска над 10 000 лв. / редакцията на чл.280 ал.2 ГПК преди измененията – ДВ бр.50/3.07.2015г./, касационният състав дължи произнасяне по тях по чл.288 ГПК.
По допустимостта на обжалваното въззивно решение.
Обжалваното решение е валидно и не подлежи на обезсилване. В исковата молба ищецът [фирма] изчерпателно е посочил обстоятелствата, на които основава исковите си претенции и периодите, за които претендира заплащане на исковите суми. В справката по чл.366 ГПК ищецът е посочил изрично, че единствено претенцията в размер на 38 195.12 лв. е за заплащане на възнаграждение, дължимо по договор 470/14.04.2006г. в срока на действието му. За всички останали искове е отразено, че се претендират суми за извършени работи, които не са обект на обслужване съгласно договора. При това положение настоящият състав намира, че както първоинстанционният съд, така и въззивния съд са разгледали исковете на предявено основание / съответно на договорно основание за първия иск и на извъндоговорно основание за останалите искове/. Без значение за допустимостта на въззивното решение е дали дадената от съдилищата правна квалификация на исковете е правилна, както и обстоятелството, че докладът по чл.146 ал.1 ГПК е неточен. В случая не е налице произнасяне по иск на непредявено основание, което обуславя неоснователността на оплакването в касационната жалба за недопустимост на въззивното решение.
По релевираните предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Не следва да се допуска касационно обжалване на решението в частта му, с която въззивният състав е потвърдил първоинстанционното решение, с което [община] е осъдена да заплати на [фирма] сумата 29 736.32лв., представляваща стойност с ДДС за поддръжка на светофарните уредби по договор 470/14.04.2006г. за период от 1.10.2010г. до 14.04.2011г., ведно със законната лихва, считано от 16.05.2012г. Въпроси №1 и №2, поставени в изложението по чл.284 ал.3 ГПК, относно неточната правна квалификация в доклада по чл.146 ал.1 ГПК, не са значими за решението по конкретния иск, тъй като касаторът не оспорва правилната квалификация на иска за заплащане на договорно възнаграждение по чл.266 ал.1 във вр. с чл.258 ЗЗД. Останалите въпроси в изложението също не са обусловили решаващите изводи по този иск, тъй като те са свързани с приложението на чл.59 ЗЗД и се отнасят до уважените искове на извъндоговорно основание. Липсата на правен въпрос от значение за изхода на спора по иска по чл.266 ал.1 във вр. с чл.258 ЗЗД е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване на решението в обсъжданата му част. Оплакванията в касационната жалба по тази претенция са свързани с правилността и обосноваността на решението, които касационни основания не са предмет на разглеждане в производството по чл.288 ГПК.
Настоящият състав намира, че са налице общата и допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта му, с която са уважени следните исковете: 1.за сумата 11 956.61лв., представляваща стойност с ДДС за поддръжка на светофарните уредби които не са обект на обслужване по договор 470/14.04.2006г. за период от 1.10.2010г. до 14.04.2011г., 2. за сумата 33 125лв., представляваща стойност с ДДС за реконструкция на светофарната уредба на кръстовището на [улица]с [улица], 3. за сумата 30 102лв., представляваща стойност с ДДС за реконструкция на светофарната уредба на кръстовището на [улица]и [улица], 4. за сумата 28 284лв., представляваща стойност с ДДС за реконструкция на светофарната уредба на кръстовището на [улица]и [улица], както и 5. за сумата 20 463лв., представляваща стойност с ДДС за реконструкция на светофарната уредба на кръстовището на [улица]и [улица]. Касационното обжалване следва да бъде допуснато във връзка с поставения въпрос №1 в изложението, който с оглед правомощията на касационната инстанция, посочени т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС следва да бъде конкретизиран, както следва : „За правомощията и задълженията на въззивния състав при неправилна правна квалификация в доклада по чл.146 ГПК, когато във въззивната жалба се съдържа оплакване за допуснати съдопроизводствени нарушения във връзка с доклада?”.
Неправилното квалифициране на посочените искове в доклада по чл.146 ГПК като претенции за дължимо възнаграждение по чл.266 ал.1 във вр. с чл.258 ЗЗД е отчетена в мотивите на първоинстанционното решение. Въпреки това окръжният съд е уважил исковете на основание чл.59 ЗЗД при разпределена доказателствена тежест с неточния доклад по чл.146 ал.1 ГПК. В т.4 от въззивната жалба на [община] е направено оплакване за допуснато от окръжния съд нарушение на чл.146 ГПК. Според въззивника допуснатото процесуално нарушение се изразява в неточна правна квалификация на част от исковете, което е обусловило липсата на правилни указания на съда относно разпределянето на доказателствената тежест между страните. Във въззивната жалба е обосновано становището на [община] за това, че допуснатото процесуално нарушение при изготвяне на доклада се е отразило върху правото на защита на ответника по искове с правно основание чл.59 ЗЗД.
Въззивният съд не е провеждал подготвително заседание, нито е давал указания в откритото заседание към страните, за възможността да предприемат процесуални действия, които са пропуснали да извършат, поради неточността в доклада. Както бе посочено по-горе в обжалваното пред настоящата инстанция въззивно решение Пловдивският апелативен съд, обсъждайки оплакванията за жалбоподателя за допуснати процесуални нарушения при изготвяне на доклада, е приел, че въззивната инстанция не е длъжна да предприеме процесуални действия по посочване и събиране на относимите по делото доказателства, тъй като в твърденията си във въззивната жалба за неправилност на доклада, въззивникът [община] не е посочил и не е поискал от въззивния съд извършването на процесуални действия по събирането на нови доказателства. .
Поставеният от касатора въпрос е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.2 от ТР №1 от 9.12.2013г. по тълк.дело №1/2013г. на ВКС, ОСГТК, в което е посочено, че „ в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция, поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания”. От посоченото разяснение на ВКС следва извода, че задължението на въззивния съд да даде указания, не е обвързано с искане във въззивната жалба за ангажиране на доказателства, нито с преценката на въззивния съд, че събраните доказателства са достатъчни. Това е така, тъй като предприемането на съответните процесуални действия от страните по посочване на относими за делото доказателства е следствие на указанията на съда в доклада, респ. следствие от указанията, дадени от въззивния съд във връзка с неточния доклад, а не обратното, както е прието във въззивното решение – съдът да дава указания само в случай, че въззивникът е поискал извършването на процесуални действия по събирането на нови доказателства.
Останалите седем въпроса в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК не следва да бъдат обсъждани като въпроси, предпоставящи допускането на касационно обжалване. Всичките въпроси от №2 до №8 пряко или косвено се отнасят до решаването на спора от въззивния състав във връзка с приложението на разпоредбата на чл.59 ЗЗД. Доколкото процесуалноправният въпрос, по който се допуска касация, свързан с доклада по чл.146 ГПК, респ. със задължението на въззивния състав за указания, има отношение към правната квалификация на исковете и разпределянето на доказателствената тежест, въпросите относно приложената от въззивният състав разпоредба на чл.59 ЗЗД /дали обезщетението е дължимо по чл.59 ал.1 ЗЗД, за начина на определяне размера на обезщетението и за недължимостта на ДДС върху обезщетението/, не се явяват обуславящи за правния изход на делото на настоящия етап на производството.
С определението по чл.288 ГПК следва да бъде указано на касатора да внесе държавна такса в размер на 2 478.61 лв. / 2 % върху обжалваемия интерес по допуснатите до касация части от въззивното решение/.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на [община] в частта й, с която се обжалва решение №88 от 17.03.2015г., постановено по в.т.д. №1506/2014г. по описа на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение №385/24.07.2014г. по т.д.№383/2012г. на Старозагорски окръжен съд за осъждането на [община] да заплати на [фирма] сумата 7 755.42лв., представляваща стойност с ДДС за поддръжка на светофарните уредби по договор 470/14.04.2006г. и новоизградени светофарни уредби извън договор 470 за периода от 14.04.2011г. до 15.05.2011г., ведно със законната лихва, считано от 16.05.2012г.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №88 от 17.03.2015г., постановено по в.т.д. №1506/2014г. по описа на Пловдивски апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено решение №385/24.07.2014г. по т.д.№383/2012г. на Старозагорски окръжен съд за осъждането на [община] да заплати на [фирма] сумата 29 736.32лв., представляваща стойност с ДДС за поддръжка на светофарните уредби по договор 470/14.04.2006г. за период от 1.10.2010г. до 14.04.2011г., ведно със законната лихва, считано от 16.05.2012г.
ДОПУСКА касационно обжалване на решение №88 от 17.03.2015г., постановено по в.т.д. №1506/2014г. по описа на Пловдивски апелативен съд, в останалите му обжалвани части.
УКАЗВА на касатора [община], БУЛСТАТ[ЕИК], от [населено място], [улица] едноседмичен срок от уведомяването да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 2 478.61 лв. /две хиляди четиристотин седемдесет и осем лева 61ст./, на основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При неизпълнение на указанията касационното производство ще бъде прекратено.
След внасяне на таксата делото да се докладва на председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване, с изключение на частта му, с която касационната жалба е оставена без разглеждане, в която му част определението подлежи на обжалване пред друг тричленен състав на ТК на ВКС в едноседмичен срок от съобщаването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ