Определение №336 от 13.7.2017 по гр. дело №4746/4746 на 2-ро гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 336
София, 13.07.2017 г.

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на пети април , две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 4746/2016г.

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л.-С. Д. Л., [населено място], чрез процесуалния и представител Г. Щ., приподписана от адвокат А. Г., срещу въззивно решение от 17.05.2016г. по гр.дело № 12202/2015г. на Софийския градски съд. В приложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се твърди, че са налице предпоставките на чл.280,ал.1,т.1и т.2 ГПК за допускане касационно обжалване на решението. Твърди се, че в противоречие с ТР№3/1993г. по гр.д.№2/1993г., ОСГК, ВКС е решен въпросът – следва ли да се приеме, че регулационният план, приет при действието на ЗТСУ /отм./ е приложен, когато придаваемите части са били владяни повече от 10 години, ако владението не е установено чрез въвод във владение. Според касатора този въпрос е решен в противоречие и със следните решения на ВКС : №200/2011г. по гр.д.№439/2010г., І г.о.р № 174/2013г. по гр.д.№1862/2013г., І г.о., № 514/2009г. по гр.д.№1271/2008г., І г.о.№ 31/2009г. по гр.д.№5323/2007г., І г.о. и №423/2011г. по гр.д.№1481/2010г. , І г.о.
Ответниците по касационната жалба В. Д. П., С. Г. П. и Щ. Д. П. оспорват същата в становище по чл.287,ал.1 ГПК.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С въззивното решение е потвърдено решение от 26.05.2015г. по гр.д.№33388/2013г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Л. – С. Л. иск за установяване грешка в действащата кадастрална карта на [населено място], изразяваща се в неправилно отразяване на границата между имота на ищеца идентификатор 04234.6966.3577 и имота на ответниците идентификатор 04234.6966.176 при която част от първия имот с площ 77 кв.м.е отразена като част от втория имот.
Въззивният съд е приел по предявения иск, че страните са собственици на съседни недвижими имоти, находящи се в [населено място], [населено място] – ищците на имот идентификатор 04234.6966.3577, а ответниците на имот идентификатор 04324.6966.176. Между двата съседни имота, по тяхната вътрешна разделителна граница е имало телена ограда. Видно от писмо с изх. № 9400-2052/14/11.12.2012 г. (л.24), през м. 07.2012 г. ответникът В. П. е премахнал съществуващата ограда и е започнал изкопни работи за строеж на нова ограда, с различно разположение. От заключението на съдебно-техническите експертизи се установява, че с влязъл в сила регулационен план, одобрен със заповед № 416/28.04.1961 г., за имот пл. № 264 е отреден парцел № VII-264, а за имот пл. № 270 са обособени парцели VIII-270 и IX-270. Общата парцелна граница между имоти VIII-270 и VII-264 съвпада с имотната и е отразена с „4-5а“ на комбинирана скица № 2. Влезлият в сила и приложен РП от 1961 г. не предвижда придаваеми и отчуждаеми части от имот стар пл. № 270 към съседен имот пл. № 264 за обособяване на парцел VIII-270, кв. 10. Със следващия (действащ) регулационен план, приет по ЗТСУ (отм.), одобрен със Заповед № РД-50-09-357/17.06.1986 г., имотите получават нови номера, съответно – ПИ № 172 и ПИ № 176. С действащия регулационен план е предвидено реална част от стар имот пл. № 176, обозначена с цифри „4-5-5а-4“ , с площ от 77 кв.м. да бъде придадена към съседен ПИ № 172, за обособяване на нов УПИ XIII-172. При съвместяване на двата регулационни плана – от 1961 г. и от 1986 г. се установява, че вътрешната разделителна регулационна линия обозначена като „4-5“, между УПИ XIII-172 и XV-176, по регулационния план от 1986 г. не съвпада с парцелната граница между парцели VIII-270 и VII-264 от 1961 г. Отклонението е в размер на 77 кв.м. Претендира се грешка в КК, одобрена със Заповед № 18-51/03.11.2011 г. Разделителната имотна граница „4-5“ между имоти с идентификатори 04234.6966.3577 и 04234.6966.176 по КК, съответства на вътрешната разделителна парцелна граница между парцели VII-264 и VIII-270, по предходния регулационен план от 1961 г. Справката в администрацията на район „П.“, извършена от вещото лице установява, че липсва заявление и договор за прехвърляне на собственост. Такива писмени документи не са представени и по делото. Реалната част от 77 кв.м., която е предвидена за придаваема към УПИ XIII-172, в очертанието по цифри „4-5-5а-4“ с жълт растер е била фактически заета от ищеца.За да бъде основателен предявеният положителен установителен иск по чл. 53, ал. 2 ЗКИР, е необходимо да бъдат доказани следните факти: наличие на влязъл в сила кадастрален план, установяване на грешка в него, която е довела до правен спор с ответника и проведено успешно, пълно, главно доказване на правото на собственост на ищцата върху спорната част от имота, към момента на влизане в сила на одобрената кадастрална карта. Ищецът претендира процесната площ в качеството си на собственик на имот с идентификатор 04234.6966.3577, към който е придадена спорната реална част от имот 04234.6966.176, съобразно регулационен план от 1986 г., като твърди и придобиването на тази реална част въз основа на давностно владение за периода 1986 г. – 2012 г. Регулационният план за селото от 1986г. предвиджда, че реална част от имот стар пл. № 176 (по цифри „4-5-5а-4“ от скица № 2 към СТЕ), с площ 77 кв.м. се придава към съседен имот с пл. № 172 за обособяване на нов УПИ XIII-172. С дворищнорегулационните планове, приети при действието на ЗТСУ (отм.), е допустимо части от един имот да се придават към съседен парцел, като в тези случаи планът има непосредствено отчуждително действие по отношение на придаваемите части. Ефектът на отчуждаването е поставен под отлагателно условие от сбъдването на което зависи дали транслативния ефект, относно правото на собственост ще породи своето действие с обратна сила (от приемането на плана) или ще бъде автоматично заличено. Това условие е планът да е приложен. ЗТСУ (отм.) предвижда различни хипотези при които планът се счита приложен в зависимост от основанието, което е наложило придаване на част от един имот към друг. Когато регулационният план е създаден при грешна кадастрална основа, когато в него има явна фактическа грешка или е утвърден при съществено закононарушение (хипотезата на чл. 33, ал. 1 ЗТСУ(отм.)), прилагането му е налице, когато придаваемите части се заемат по установения в закона ред и владението върху тях от новия собственик продължи повече от 10 години.
В останалите случаи – чл. 33, ал. 2 ЗТСУ, планът се счита за приложен при изпълнение на законните условия за заемане на придаваемите части от новия собственик – чрез доброволно отстъпване по реда на чл. 111 ЗТСУ (отм.); чрез въвод във владение след снабдяване с титул за изпълнение – нотариален акт за собственост по регулация на новия собственик след погасяване вземането за обезщетение на правоимащия бивш собственик по давност съгласно чл. 134, ал. 3 ЗТСУ (отм.) или чрез заплащане на паричното обезщетение за придаваемите се части. Изпълнението на горните условия, в зависимост от конкретния случай – съответно по ал. 1 или ал. 2 ЗТСУ (отм.) е задължителна предпоставка за да се приеме, че парцелните граници по отменения план са се трансформирали в имотни по новия план и съответно регулацията е приложена. С оглед нормативната уредба следва, че винаги придаваемата част трябва да е заета законосъобразно, като в едната хипотеза се изисква кумулативно и владението на имота в продължение на 10 години. С § 6, ал. 2 и 4 ПЗР на ЗУТ е определен 6 месечен срок за прилагане на заварените от ЗУТ дворищнорегулационни планове. Ако този срок не бъде спазен, отчуждителното им действие за изравняване частите на образуваните с плана съсобствени парцели и за заемане на придаваемите имоти или части от имоти отпада – § 8, ал. 2 ПЗР на ЗУТ. Изброените разпоредби се прилагат тогава, когато със заварения от ЗУТ дворищнорегулационен план има образуван по регулация съсобствен парцел или придаваеми части от един имот към съседен парцел, какъвто именно е и настоящия случай. По делото не са представени доказателства за изпълнение на горните условия, като ищцата не излага и твърдения в тази посока, а твърди единствено завземане на процесната придаваема част. Фактическите действия по заемане на придаваемите части или т.нар. завземане, не са основание да се счита, че регулационният план е приложен независимо от продължителността на владението. То би имало значение единствено в хипотезата на чл. 33, ал. 1 ЗТСУ (отм.) и при доказано законосъобразно заемане на спорната част. Настоящата хипотеза не е такава. Твърдението на ищцата за изтекла в нейна полза придобивна давност, вследствие упражнявано владение върху имота за периода 1986 г. – 2012 г., е неоснователно. По делото е установено, че имотът на ответниците е урегулиран, а в периода 1986 г. до 01.01.2001 г. действа забраната на чл. 59 ЗТСУ (отм.) за придобиване на реални части от дворищнорегулационни парцели, чрез сделка или по давност. От началото на 2001 г. след изменението на чл. 59 ЗТСУ (отм.), което впоследствие се запазва и в нормата на чл. 200 ЗУТ, се предвижда възможност за придобиване на реални части от урегулирани имоти, но това е възможно само в определени случаи, които са посочени в чл. 28 ЗТСУ (отм.), съответно в чл. 17, ал. 2 ЗУТ,които не са налице. Процесната реална част от УПИ XV-176 е с площ от 77 кв. м, тя не отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ за обособяване на самостоятелен имот. Относими в случая са разпоредбите на чл. 59, ал. 2 вр. с чл. 28, ал. 1, т. 2 и т. 3 ЗТСУ/отм./, съответно на чл. 200, ал. 2 вр. с чл. 17, ал. 2, т. 2 и т. 3 ЗУТ. Посочените текстове предвиждат, че е възможно да се придобие реална част от урегулиран имот, ако тя се присъедини към съседен имот, но само ако това е необходимо за упълномеряването на имота. В случая имотът на ищцата е с площ от 795 кв. м, т.е. повече от минималните размери по чл. 19 ЗУТ. Неприложима е и втората хипотеза, тъй като всички относими към спора имоти са урегулирани. Ето защо процесната реална част не може да бъде предмет на придобиване по давност.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК. Така поставеният въпрос не е решен в противоречие с посочените от касатора решение, в т.ч. ТР№3/1993г., ОСГК. С решаващите си изводи въззивният съд е приел, че в случая няма доказателства придаваемата част да е заета законосъобразно, а само се твърди фактическото и завземане, което би имало значение единствено в хипотезата на чл.33,ал.1 ЗТСУ /отм./ и при доказано законосъобразно заемане на спорната част. В съответствие с цитираната от касатора практика, както и с решения по чл.290 ГПК №167/2014г. по гр.д.№1366/2014г., ВКС, І г.о. и №157/2011г. по гр.д.№1513/2010г., ВКС, ІІ г.о. въззивният съд е разгледал двете хипотези на чл.33,ал.1 и ал.2 ЗТСУ /отм./. Съгласно цитираните решения по ДРП, приети при действието на ЗТСУ, е допустимо части от един имот да се придават към съседен парцел.Приема се в тези случаи, че планът има непосредствено отчуждително действие по отношение на придаваемите части.За да бъде то стабилизирано е необходимо следното: Когато ДРП е създаден при грешка в кадастралната основа, когато в него има явна фактическа грешка или пък е утвърден при съществено закононарушение /чл.33,ал.1 ЗТСУ /отм.//, прилагането му е налице когато придаваемите се части се заемат по установения в закона ред и владението върху тях от новия собственик продължи повече от 10 години. В останалите случаи /чл.33,ал.2 ЗТСУ /отм./ планът се счита за приложен при изпълнение на законните условия за заемане на придаваемите части от новия собственик- когато бъде изпълнена процедурата по обезщетяване на собственика на отчуждената част; при доброволното и предаване; или при снабдяване с изпълнителен титул при погасено вземане за обезщетение. Ищцата не е изпълнила доказателствената си тежест да ангажира доказателства за наличие на някоя от двете хипотези и се е позовавала само на фактическо завземане. В останалата си част изложението касае обосноваността на обжалвания акт и не е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК.
С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касация В. Д. П., следва да се присъдят направените разноски в размер на 1000лева
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 17.05.2016г. по гр.дело № 12202/2015г. на Софийския градски съд.
ОСЪЖДА Л.-С. Д. Л., [населено място], да заплати на В. Д. П. 1000 лева – разноски за производството по чл.288 ГПК.
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар