О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 338
гр. София, 25.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети април, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 263/2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Луксима“ ООД, със седалище и адрес на управление гр.Сливен, ЕИК 119678877, представлявано от управителя А. Б., чрез пълномощник адвокат П. Ш., срещу въззивно решение № 162 от 29.10.2018 г. по в. гр. д. № 416/2018 г. по описа на Окръжен съд – Сливен. Твърди се, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение по следните въпроси: 1. Относно съдържанието на предложението по чл. 33, ал. 1 ЗС за изкупуване на дял от недвижим имот и в частност следва ли съсобственикът, който продава своята част на трето лице, да посочи начин, по който желае да му се изплати цената – в деня на нотариалното оформяне на договора или на конкретна дата, еднократно или на части; след като такова желание не е формулирано в предложението, следва ли да се счита, че поканеният съсобственик следва да престира продажната цена изцяло в деня на изповядване на сделката; 2. Относно изискването за идентитет по отношение условията от съдържанието на предложената на съсобственика сделка и реализираната с третото лице сделка по чл. 33, ал. 1 ЗС – налице ли е такъв идентитет, ако в предложението за изкупуване не е посочен начин и падеж на продажната цена и дали се иска еднократно, а само начин на плащане по банков път, докато в условията на разпоредителната сделка с третото лице е предвидено продажната цена да бъде заплатена изцяло на конкретна дата; 3. Отказ от предложението ли е изявлението на поканения съсобственик, че е съгласен да закупи предлаганите му идеални части при исканата цена, платима по банков път, чрез месечни вноски; 4. Относно задължението на съда да приложи правилата на чл. 20 ЗЗД, за да достигне до действителната воля на страните относно предмета на договора, съответно техните изявления, и при тълкуването следва ли да се вземе предвид и да се изследва поведението на страните при и след сключване на договора, както и обстоятелствата по сключването му, установени от събраните по делото доказателства; 5. За задължението на съда да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, да обсъди всички доводи на страните, да се ограничи в произнасянето си до посочените в жалбата основания за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение, както и за начина, по който се извършва препращане по чл. 272 ГПК. Касаторът твърди, че въпросите са разрешени в противоречие с цитираната и приложена практика на ВС и ВКС – решение № 261/1961 г. по гр. д. № 9787/1960 г., ВС, І г. о., ТР № 5/2012 г. по тълк. д. № 5/2012 г., ОСГК, ВКС, решение № 808/2011 г. по гр. д. № 1185/2009 г., ВКС, І г. о., решение № 485/2010 г. по гр. д. № 1451/2009 г., ВКС, ІІІ г. о., решение № 313/2010 г. по гр. д. № 584/2009 г., ВКС, ІІІ г. о., решение № 164/2010 г. по гр. д. № 802/2009 г., ВКС, І г. о., решение № 130/2009 г. по т. д. № 650/2008 г., ВКС, ІІ г. о., ТР № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, решение № 212/2012 г. по т. д. № 1106/2012 г., ВКС, ІІ т. о., решение № 271/2017 г. по гр. д. № 1368/2016 г., ВКС, ІV г. о. Поддържа и очевидна неправилност на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Обстоятелството, че в разпоредителната сделка с третото лице е определен падеж и начин на плащане чрез израза „заплатена изцяло на 29.12.2017 г.“, а в предложението за изкупуване до съсобственика такова условие не е поставяно, представлява несъвпадане между условията на предложението за изкупуване и условията на разпоредителната сделка с третото лице, което завършва състава на чл. 33, ал. 2 ЗС. Въззивният съд е подложил на тълкуване предложението за изкупуване във връзка с чл. 66 ЗЗД, „обичайната практика“, защитата на интересите на продавачите и т. н., въпреки, че е изключил приложението на чл. 20 ЗЗД по съображения, че не е имало сключен договор, който да бъде тълкуван /решение № 81/2009 г. по т. д. № 761/2008 г., ВКС, І т. о., решение № 546/2010 г. по гр. д. № 856/2009 г., ВКС, ІV г. о., решение № 38/2012 г. по гр. д. № 1227/2010 г., ВКС, ІІ г. о., решение № 23/2018 г. по т. д. № 3112/2017 г., ВКС, І т. о./. Не са приложени критериите на чл. 20 ЗЗД за тълкуване на действителната воля на страните с оглед разменената между тях кореспонденция, водените преговори, постигнатите договорки за сключване на договор за продажба, по силата на който петимата съсобственици да продадат на ищеца „Луксима“ ООД 12/18 ид. ч. от имота, при разсрочено плащане на продажната цена.
Ответниците по касация – Е. Д. Б., [населено място], П. Г. А., Р. И. Ц., Н. Г. Б. и Ю. Г. Б., [населено място], чрез процесуалния си представител адвокат Л. Д., оспорват жалбата и считат, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК. Претендират присъждане на направените в настоящето производство разноски.
Ответникът по касация – П. В. Б., [населено място], не взема становище в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:
С въззивното решение е потвърдено решение № 746 от 22.06.2018 г. по гр. д. № 791/2018 г. по описа на Районен съд – Сливен, с което е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният от „Луксима“ ООД иск да се признае правото на изкупуване на основание чл. 33 ал. 2 ЗС в полза на ищеца при условията, посочени в нотариален акт № 49, том V, рег. № 3995, нот. д. № 625/2017 г., на отчуждените от Е. Д. Б., П. Г. А., Р. И. Ц., Н. Г. Б. и Ю. Г. Б., в полза на П. В. Б., общо 12/18 ид. ч. от недвижим имот: ПИ с идентификатор **** по кадастрална карта и кадастрални регистри на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-31/19.04.2006 г. на ИД на АК, с адрес на поземления имот [населено място], [улица], с площ от 733 кв. м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване: ниско застрояване /до 10/, с номер по предходен план: 5549, при описани съседи, от който Е. Б. е продала 6/18 ид. ч., Р. Ц. е продала 3/18 ид. ч., П. А. е продала 1/18 ид. ч., Ю. Б. е продал 1/18 ид. ч. и Н. Б. е продал 1/18 ид. ч.
Въззивният съд е възприел фактическите и правни констатации на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК е препратил към неговите мотиви. Приел е, че с нотариален акт за продажба на недвижим имот № 170/22.09.1997 г. ответницата Е. Б. е продала на ЕТ „А. Б.“ собствения си недвижим имот: двуетажна жилищна сграда и 1/3 ид. ч. от процесното дворно място, образуващо имот с планоснимачен № **** по плана на [населено място], с площ от 660 кв. м. С договор за продажба на предприятие от 28.12.2007 г. предприятието на ЕТ „А. Б.“, включващо спорния имот, е продадено на ищцовото ТД „Луксима“. Съсобствеността с ответниците се установява от решение № 235 от 05.08.2005 г. по гр. д. № 2274/2004 г. по описа на Районен съд – Сливен, с което е признато за установено по отношение на ЕТ „А. Б.“, че Е. Б., П. А., Р. Ц. и Г. Б. са собственици на 2/3 ид. ч. от дворното място. С решение № 566 от 29.06.2017 г. по гр. д. № 2945/2016 г. по описа на Районен съд – Сливен е допусната съдебната делба на процесния имот между Е. Б., П. А., Р. Ц., Ю. Б., Н. Б. и „Луксима“ ООД. С нотариална покана от 14.12.2017 г. ответниците са поканили дружеството да изкупи техните общо 12/18 ид. ч. от имота за сумата от 45000 лв., преведена по банкова сметка. С нотариална покана от 22.12.2017 г. „Луксима“ ООД е заявило съгласието си да закупи продаваните идеални части като е посочило, че продажната цена може да бъде преведена на продавачите в периода от 01.01.2018 г. до 30.12.2018 г. на дванадесет равни месечни вноски в размер на 3750 лв. всяка от тях. Впоследствие с нотариален акт № 49/29.12.2017 г. ответниците са се разпоредили със собствената си идеална част в полза на трето на съсобствеността лице – П. Б..
Спорно е дали преди тази разпоредителна сделка съсобственикът „Луксима“ ООД е бил надлежно поканен да изкупи идеалната част на продавачите при същите условия, при които е изповядана сделката с третото лице и дали той е приел това предложение. Въззивният съд е изложил съображения, че поканата е извършена надлежно, на ищеца е съобщено, че поканата служи за целите на чл. 33 ЗС при условия: цена 45 000 лв., които да бъдат преведени по банкова сметка. Условията, при които е сключена сделката и тези, при които е поканен съсобственикът да изкупи дела, са идентични. Нотариалната покана от „Луксима“ ООД от 28.12.2017 г. обективира приемане на условията по поканата относно цената, но с поставяне на условие – плащането на цената да е на части. Не може да се приеме, че изявлението – „ … за сумата от 45 000 лв., която да преведете по посочена от нас банкова сметка“ мълчаливо съдържа съгласие за плащане на части. След като законодателят изрично в чл. 66 ЗЗД е посочил, че не може да се наложи частично изпълнение дори на делимо задължение, то той е счел интереса на кредитора да получи изцяло престацията по договора за толкова съществен, че да му осигури защита чрез нарочна норма. Съсобственикът е изпълнил задължението да се яви в кантората на нотариуса, както е бил поканен, като от несключването на прехвърлителната сделка следва да се приеме, че съсобствениците продавачи не са приели условието да се плати на части. Разпоредбата на чл. 33 ЗС не забранява постигането на договорки между съсобствениците след поканата, но и не задължава съсобственика продавач да преговаря или да приема допълнително поставени условия от поканения съсобственик. Уговорката за заплащане на цената е ясна, а именно да се плати цената от 45 000 лв. по банков път. Допълнителното й натоварване със съдържание /че съдържа възможност за плащане на части/ и то такова, за което законът поставя изискване да е постигнато изрично съгласие, не може да се счита за двусмисленост, която да бъде тълкувана в полза на другата страна.
Настоящият състав на ВКС, II г. о. намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросът трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл. 288 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.
Не са налице сочените основания на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първите три въпроса. Решаващите изводи на въззивния съд за неоснователност на предявения иск по чл. 33, ал. 2 ЗС изцяло съответстват на посочената съдебна практика относно приложението на тази разпоредба. Съгласно решение № 261/1961 г. по гр. д. № 9787/1960 г., І г. о. продажбата на част от съсобствен недвижим имот може да се извърши на трето лице, след като предварително писмено се поканят останалите съсобственици да изкупят тази част, като в писмената покана се посочат и условията на продажбата. Чл. 33, ал. 1 ЗС въвежда ограничение за съсобственика, който иска да продаде правата си, при избора на купувач, като задължава продавача да предложи дела си за изкупуване на останалите съсобственици. При нарушаване на това изискване за другия съсобственик възниква правната възможност да изкупи дела на разпоредилия се съсобственик по реда на чл. 33, ал. 2 ЗС. Единственото условие, което законът поставя за възникване на правото на изкупуване, е липсата на предложение /респ. предложение при по – неизгодни условия от тези по сделката/, когато съсобственикът продава правата си на трето за съсобствеността лице /решение № 37/2018 г. по гр. д. № 1969/2017 г., ВКС, ІІ г. о./. В съответствие с тази практика съдът е съобразил предпоставките за успешно провеждане на иска по чл. 33 ЗС. С решение № 164/2010 г. по гр. д. № 802/2009 г., ВКС, І г. о. е разгледан случай, при който ищецът- съсобственик, не е бил поканен да купи или му е предложено при привидни уговорки. Въззивният съд е анализирал доказателствата и е приел,че ответниците са отправили покана до дружеството касатор за закупуване на техните идеални части и са изпълнили са задължението си за предлагането им първо на другия съсобственик по чл. 33, ал. 1 ЗС /ТР № 5/28.11.2012 г. по тълк. д. № 5/2012 г., ОСГК, ВКС/, което предложение не е прието от него при посочените в поканата условия. Отправената насрещна нотариална покана от дружеството по съществото си не е равнозначна на приемане /съгласие/ на предложението за изкупуване, а представлява негово предложение относно начина за заплащане на цената. Въззивният съд не е приел, че е изявлението на поканения съсобственик, че е съгласен да закупи предлаганите му идеални части при исканата цена чрез месечни вноски, представлява отказ от предложението, в какъвто смисъл е третият поставен от касатора въпрос. При анализа на поставеното насрещно условие, съдът е отчел, че законът не забранява последващите уговорки между страните относно условията за закупуване на идеалните части. В конкретния случай обаче при липса на постигнато съгласие за изпълнение на задължението на части, кредиторът не може да бъде принуден да приеме частично изпълнение, макар задължението да е делимо – чл. 66 ЗЗД. Налице е и идентичност на условията, при които спорните идеални части са предложени на съсобственика за изкупуване и условията, предложени и приети от купувача Б.. Решение № 808/2011 г. по гр. д. № 1185/2009 г., ВКС, І г. о. е неотносимо – в него се разглежда въпрос дали е допустимо установяването на поканата по чл. 33, ал. 1 ЗС със свидетелски показания, какъвто спор липсва в настоящия случай. Решение № 313/2010 г. по гр. д. № 584/2009 г., ВКС, ІІІ г. о. също е неотносимо, тъй като разглежда последиците от неспазване на изискванията по чл. 33 ЗС в хипотеза на сключен предварителен договор и обявяването му за окончателен по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Доводите на касатора относно начина, по който следва да се престира продажната цена /падеж и плащане/ са ирелевантни за производството по чл.288 ГПК по предварителна селекция на касационните жалби. Наличието на трайна и непротиворечива практика на ВКС относно правото на изкупуване по чл. 33 ЗС, съобразена при постановяване на обжалваното решение и липсата на необходимост от тълкуване на закона за остраняване непълноти на правните разпоредби и усъвършенстване на правоприлагането, изключват възможността за допускане на касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Въпросът за задължението на съда на приложи правилата на чл. 20 ЗЗД, за да достигне до действителната воля на страните относно предмета на договора, както и посочената в тази връзка съдебна практика също не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на въззивното решение на посоченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В случая не са налице договорни правоотношения, респ. сключен между страните договор. Въззивният съд е обсъдил представените доказателства и е тълкувал изявленията им във връзка с изпълнението на законовото задължение на съсобственика – продавач по чл. 33, ал. 1 ЗС при разпореждане със съсобствен имот и направеното от другия съсобственик предложение за изплащане на продажната цена на части като е приел, че от последния не е изявено съгласие да изкупи предложените идеални части от имота при предложените условия.
Процесуалноправният въпрос за задължението на въззивния съд да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, да извърши самостоятелна преценка на доказателствата и обсъди доводите на страните, като се ограничи в произнасянето си до посочените в жалбата основания за неправилност на първоинстанционното решение, както и да изложи мотиви по съществото на правния спор, също не може да предпостави допускане касационно обжалване на решението. Въззивният съд изцяло е съобразил установената съдебна практика, в т. ч. посочената от касатора – ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, решение № 212/2012 г. по т. д. № 1106/2010 г., ВКС, ІІ т. о. и решение № 271/2017 г. по гр. д. № 1368/2016 г., ВКС, ІV г. о., като е обсъдил в съвкупност относимите доказателства, извършил е преценка на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се. Независимо от извършеното препращане към мотивите на първоинстанционния съд по чл. 272 ГПК, въззивният съд е изложил и собствени мотиви и се е произнесъл по оплакванията на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба и отговора към нея предели на въззивното производство, и е направил съответните правни изводи, с оглед постановяването на законосъобразен съдебен акт. Посочените от касатора писмени доказателства са приети за неотносими към предмета на спора и за изясняване на действителните отношения между страните по повод ликвидиране на съсобствеността като отнасящи се за минал момент, поради което не са и разглеждани в обжалваното решение. Касаторът не е изложил и съображения как отговорът на въпроса ще допринесе за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото с доводи относими към основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съгласно разясненията на т. 4, ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС – неяснота или непълнота в закона, липса на практика или загубила актуалност такава, което да налага допускане на обжалването.
Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Липсват и съмнения обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, което да обуславя служебното му допускане до касационен контрол.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК и направеното в отговора на касационната жалба искане, жалбоподателят следва да заплати разноски на ответниците по касация – Е. Д. Б., П. Г. А., Р. И. Ц., Н. Г. Б. и Ю. Г. Б., в размер на 600 лв. /шестстотин лева/ – възнаграждение за един адвокат, съгласно приложените доказателства.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 162 от 29.10.2018 г. по в. гр. д. № 416/2018 г. по описа на Окръжен съд – Сливен.
ОСЪЖДА „Луксима“ ООД, със седалище и адрес на управление гр.Сливен, ЕИК 119678877, представлявано от управителя А. Б., да заплати на Е. Д. Б., П. Г. А., Р. И. Ц., Н. Г. Б. и Ю. Г. Б. разноски за производството по чл. 288 ГПК в размер на 600 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: