О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 34
гр. София, 17.01. 2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на седми ноември, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 1977/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. В. В., [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат Д. В., срещу въззивно решение № 910/09.02.2018 г. по гр. д. № 9623/2016 г. по описа на Софийски градски съд.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за постановяване на решението по правни въпроси, решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Твърди се и наличие на очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Първият въпрос е за обективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по чл. 282 ГПК /отм./ по допускане на делбата и може ли то да се пререшава в нейната втора фаза. Сочи се, че въззивният съд е преразгледал влязлото в сила решение, с което е приключила първата фаза на делбата и отново се е произнесъл по въпроса кои и колко са делбените имоти, като е приел, че не се касае за два имота – първи етаж и сутеренен етаж, а само за един имот от първи етаж ведно с мазета, в противоречие с ТР № 65/12.09.1977 г. по гр. д. № 38/1977 г., ОСГК, ВС, решение № 337/10.10.2011 г. по гр. д. № 666/2010 г., ВКС, І г. о., решение № 487/05.07.2010 г. по гр. д. № 1277/2009 г., ВКС, І г. о., решение № 117/07.05.2012 г. по гр. д. № 1098/2011 г., ВКС, ІІ г. о., решение № 60/15.04.2015 г. по гр. д. № 4948/2014 г., ВКС, І г. о. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поставят въпросите: може ли въззивният съд във втората фаза на делбата служебно да назначава техническа експертиза със задача събиране на доказателства за пререшаване на въпросите от първата фаза досежно поделяемостта на имотите, както и допустимо ли е в процеса да откаже да допусне тройна съдебно – техническа експертиза по чл. 157, ал. 2 ГПК /отм./ и вместо нея да назначи повторна експертиза по чл. 201 ГПК при съдебно производство по реда на ГПК /отм./ и във вр. § 2, ал. 1 ПЗР на ГПК; в кой момент се определя пазарната стойност на делбения имот и колко пъти следва да се определя в процеса – може ли въззивният съд да определя нова пазарна стойност при необжалване на решението в тази част и коя следва да е актуалната пазарна стойност, съобразно която да се определят делбените квоти и дължимите разноски /въззивният съд е определил пазарната стойност на делбения имот повторно без да е направено искане или същата да е оспорена от страните, поради което решението е постановено в нарушение на чл. 219, вр. чл. 196, ал. 2 ГПК /отм./. и ТР № 8/31.10.2012 г. по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГК, ВКС/; към кой момент следва да се даде преценка за поделяемост съгласно строителните правила и норми – към момента на построяването, към момента на постановяване на решението по чл. 282 ГПК /отм./ за допускане на делбата или към момента на извършване на съдебната делба; как се прилагат строителните правила и норми при условие, че съобразно нормативният акт те действат само за новопостроените сгради, а не и за изградените преди влизането им в сила, към преценката за поделяемост; може ли съдът да пререшава наличието на търпимост и да не зачита заключението на овластените органи във втората фаза на делбата, както и какво е правното значение на удостоверението за търпимост, което съгласно § 16 ПР на ЗУТ позволява извършването на правни сделки с недвижим имот в режим на търпимост /съдът не е придал правно значение на удостоверението за търпимост/.
Основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК се поддържат по въпроса допустимо ли е възлагане на двата делбени имота само на единия от двамата съделители, въпреки, че възлагането е поискано в първото по делото заседание във втората фаза на делбата и конкретизирано в последващо заседание само досежно единия от двата имота /противоречие с решение по гр. д. № 2276/1981 г., ВКС, І г. о., решение по гр. д. № 779/1960 г., ВС, І г. о., решение по гр. д. № 914/1964 г., ВС, І г. о./. Съдът не може да предоставя в дял на съделител имот, който съделителят не е искал /решение по гр. д. № 267/1967 г., ВКС, І г. о./. При възлагане на имот уравнението на дяловете се прави натурално без оглед несъгласието на някои от съделителите, когато има имоти за всички /решение по гр. д. № 1561/1982 г., ВКС, І г. о./.
Въз връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и поддържаната очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК се поставят въпросите: кой закон следва да прилага въззивният съд във втората фаза на делбата – отменения ГПК или новия относно нормите за назначаване на вещи лица и може ли съдът да прилага процесуалноправните норми на чл. 200, ал. 3 и чл. 201 ГПК в производство по отменения ГПК – чл. 157 ГПК /отм./ като допусне повторна СТЕ по чл. 201 ГПК /нов/ вместо тройна СТЕ по чл. 157, ал. 2 ГПК /отм./ и представлява ли това лишаване от право на защита на страните; допустимо ли е съдът да се произнася само относно половината от претенцията за платен данък сгради за периода 1998 г. – 2007 г., вместо за целия период на плащането – до 2015 г. включително. По въпроса допустимо ли е съдът да приема, че липсват доказателства за отдаване на процесния сутеренен етаж под наем, след като и двете страни твърдят наличие на наемни отношения и присъжда обезщетение поради лично ползване на целия имот по чл. 31 ЗС се поддържа противоречие с ТР № 7/02.11.2012 г. по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГК, ВКС и очевидна неправилност. Очевидно неправилен и решен в противоречие с решение № 225/28.05.2011 г. по т. д. № 631/2010 г., ВКС, ІІ т. о. е материалноправният въпрос за правото на задържане.
Ответникът по касационната жалба – С. М. М., [населено място], чрез пълномощника си адвокат Н. И., оспорва жалбата и счита, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК. Претендира присъждане на направените пред касационната инстанция разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:
С въззивното решение, постановено във втората фаза по извършване на делбата, е оставено в сила решение № 5302/25.04.2016 г. по гр. д. № 21075/2007 г. по описа на Софийски районен съд, в частта, с която е поставен в дял и изключителна собственост на И. В. В. първи етаж от четириетажна жилищна сграда, който се състои от жилищно помещение с коридор, баня – тоалетна, кухня с бокс, стая, преходна дневна с две стаи, със застроена площ от 109 кв. м., ведно с избени помещения, преустроени в коридор, самостоятелна североизточна стая, апартамент в югозападната част на сутерена, както и две самостоятелни стаи в югоизточната част на сутерена и санитарен възел, разположени на 109 кв. м. застроена площ, ведно с 1/2 ид. ч. от дворното място, в което е построена сградата и което е с административен адрес – [населено място], [улица]; И. В. е осъден да заплати на С. М. на основание чл. 288, ал. 3 ГПК /отм./ сумата от 51 617, 03 лв. и още 16 728, 97 лв. за уравняване на дял, ведно със законната лихва от влизане на решението в сила до окончателното изплащане; отхвърлен е предявеният от В. срещу М. иск с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС за сумата над 2 910, 38 лв. до 18 240, 91 лв.; В. е осъден да заплати на М. на основание чл. 31, ал. 2 ЗС сумата над 9 673, 12 лв. до 17 191 лв., ведно със законната лихва, считано от 27.10.2015 г. до окончателното изплащане на сумата и страните са осъдени да заплатят на основание чл. 60 ГПК /отм./ деловодни разноски и на основание чл. 293а ГПК /отм./ държавна такса за извършване на делбата. Първоинстанционното решение е отменено в частта, с която е отхвърлен предявения от И. В. срещу С. М. иск по чл. 30, ал. 3 ЗС за сумата над 2 860, 37 лв. до 2 910, 38 лв.; в частта, с която И. В. е осъден да заплати на С. М. сумата над 17 191 лв. до 19 346, 25 лв., както и в частта, с която М. е осъдена да заплати по сметка на Софийски районен съд сумата над 687, 64 лв. до 1 146, 15 лв.
Въззивният съд е приел, че с решение от 14.11.2008 г. по гр. д. № 21075/2007 г. по описа на Софийски районен съд, влязло в сила на 10.06.2015 г., е допуснато на основание чл. 69 ЗН, вр. чл. 34 ЗС да бъде извършена делба между страните на горепосочения недвижим имот, при равни квоти. Ищцата е предявила претенции по сметки в размер на 48 000 лв., обезщетение за лишаване от ползване на делбения имот за периода 28.09.2007 г. – 21.09.2015 г., а ответникът за заплащане увеличението на стойността на имота поради направени подобрения, а в условията на евентуалност – стойността на извършените разходи, индивидуализирани по пера и момент на извършване, както и половината от платените данъци и такси за периода 1998 г. – 2015 г. Направил е възражение за прихващане и за право на задържане относно дължимите суми за направените подобрения.
По претенцията на ответника за възлагане на имота по чл. 288, ал. 3 ГПК (отм.) е прието,че имотът е жилищен, съсобствеността между страните е възникнала в резултат на наследяване, а ответникът е живял в него с наследодателя и го е ползвал за задоволяване на жилищните си нужди.Относно поделяемостта и пазарната цена на делбения имот са възприети заключенията на съдебно – техническите експертизи, изготвени във въззивното производство от вещите лице инж. П. Я. и инж. Д. М., според които той е неподеляем, а сутеренният етаж следва да се определи като полуподземен етаж. Последният се състои от 5 броя мазета, така, както са допуснати до делба и пригодени за живеене. Не отговаря на чл. 72, ал. 3 от Наредба № 7/22.12.2003 г. и чл. 40, ал. 1 ЗУТ, действащи към момента на обособяване на дяловете, и не представлява самостоятелен обект на собственост. Допуснат до делба е един жилищен имот, който не може да се подели на два жилищни имота, с оглед действащите към момента на извършване на делбата строителни правила и норми. Възлагателната претенция е за допуснатия до делба имот, който е неподеляем и на жалбоподателя не може да се възложи само първи етаж.Така заявената претенция не е оттеглена.
Във връзка със заявените претенции по сметки съдът е приел, че ответникът няма качеството на добросъвестен владелец, тъй като е съсобственик на делбения имот и е владелец на своята част и държател на частта на ищцата. Отношенията му с другия съсобственик се уреждат по правилата на чл. 30, ал. 3 ЗС. Не са погасени по давност вземанията за разноски за ремонтни дейности за периода от 27.10.2010 г. до 27.10.2015 г., установени със свидетелски показания и експертно заключение. По претенцията на ищцата по чл. 31, ал. 2 ЗС въззивният съд е приел за неоснователен довода на ответника, че е ползвал единствено първия етаж от жилищната сграда, не са ангажирани доказателства за отдаване на сутерения етаж под наем, вземанията от 28.09.2007 г. до 21.10.2010 г. са погасени по давност, а за периода 21.10.2010 г. – 28.09.2015 г. размерът на обезщетението следва да се определи въз основа на средния пазарен наем. Съсобственик, извършил подобрения в съсобствен имот, със съгласието на останалите съсобственици, не може да упражни право на задържане на имота до заплащане на подобренията. Това право е признато с нормата на чл. 72, ал. 3 ЗС на добросъвестния владелец, а жалбоподателят няма такова качество, поради което не разполага с право на задържане. Възражението за прихващане не е конкретизирано и не са заявени конкретни размери на двете насрещни вземания, за които същото се отнася.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл. 288 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства.
Не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по въпросите за обвързаността на въззивния съд от силата на пресъдено нещо на решението по допускане на делбата и може ли в нейната втора фаза служебно да събира доказателства за броя, поделяемостта и пазарната стойност на делбените имоти. Съгласно установената съдебна практика, включително посочената от касатора, решението по допускане на делбата е задължително и се ползва със сила на пресъдено нещо по въпросите между кои страни, за кои имоти и при какви квоти ще се извърши делбата, т. е. относно обектите, по отношение на които е допусната делбата, но не и по въпросите за тяхната функционална характеристика /жилище, ателие, гараж, второстепенна постройка и др./ и поделяемостта, както и пазарната оценка, които са в предметната рамка на делбеното производство в неговата втора фаза. Възивният съд е длъжен да установи актуалната цена и поделяемостта към датата на извършване на делбата, с оглед на това постановеното във втора фаза решение да съответства на действителното правно положение – да се извърши делба на имота във вида, в който съществува и съобразно актуалния му устройствен статут. С оглед избора на законосъобразен способ за ликвидиране на съсобствеността, въззивният съд е извършил преценка за поделяемост на допуснатия до делба имот като е приел, че е неподеляем и включва първи жилищен етаж, ведно с прилежащи мазета, сутеренният етаж не съответства на нормативните изисквания за жилище и не е самостоятелен обект на собственост. Съдът не е изменил влязлото в сила решение по първа фаза на делбата, зачел е силата на пресъдено нещо. Възложеният имот е идентичен с допуснатия до делба. Липсва различие между описанието на имота при допускане на делбата и този, поставен в дял на касатора, поради което обжалваното решение не е недопустимо. Изводите на въззивният съд съответстват на посочената от касатора практика на ВКС, поради което и не обосноват основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /в решение № 337/10.10.2011 г. по гр. д. № 666/2010 г., І г. о. се приема, че няма пречка във втората фаза на делбата с експертиза да се установи действителната площ, от значение за оценката на имота, в решение № 487/05.07.2010 г. по гр. д. № 1277/2009 г., І г. о. се приема, че съдът е длъжен да извърши делбата при очертаната с решението по допускането й рамка по отношение на обектите и страните, решение № 60/15.04.2015 г. по гр. д. № 4948/2014 г., І г. о. касае обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по допускане на делбата при настъпили след влизането му в сила промени, касаещи регулационния статут на допуснатия до делба имот, ТР № 8/31.10.2012 г. по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГК, ВКС е неотносимо, тъй като разрешава въпрос за начина на определяне цената на иска и дължимото обезпечение по чл. 282, ал. 2 ГПК, а не стойността на допуснат до делба имот/.
По въпросите коя следва да е актуалната пазарна стойност, съобразно която да се определят делбените квоти и дължимите разноски, може ли въззивният съд да определя нова пазарна стойност, към кой момент следва да се преценява поделяемостта на имота съгласно строителните правила и норми, е налице задължителна трайна и уеднаквена практика на ВКС, съобразена от въззивния съд, липсва необходимост от тълкуване на закона за остраняване непълноти на правните разпоредби и усъвършенстване на правоприлагането, за да се приеме, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен това касаторът не е изложил съображения как отговорите на поставените въпроси ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Въпросът за правното значение на удостоверението за търпимост, което съгласно § 16 ПР на ЗУТ позволява извършването на правни сделки с недвижим имот в режим на търпимост, не е бил предмет на разглеждане от въззивния съд, поради което е неотносим.
Релевираните доводи за това допустимо ли е възлагане на двата делбени имота само на единия от двамата съделители, не са обусловили изхода на делото и решаващите изводи на съда, а са израз на оплакванията на касатора относно способа за извършване на делбата. Въззивният съд е приел, че предмет на същата е един неподеляем жилищен имот, състоящ се от първи самостоятелен етаж и преустроени като принадлежност мазета, а не два самостоятелни обекта на собственост /по един за всяка от страните/. За да достигне до този извод е съобразил заключенията на двете единични експертизи, преценил е предпоставките за възлагане на делбения имот, претенцията на касатора, както и факта, че не може да претендира частично възлагане – на жилищна площ, без принадлежности, поради което въпросът е неотносим и не следва да се обсъждат сочените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Оплакванията на касатора, че е отказано назначаване на тройна експертиза и по кой процесуален ред е следвало да бъде назначена тя, не могат да се разгледат в настоящето производство по селекция на касационните жалби, тъй като по същество представляват касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Следва да се посочи, че въззивният съд е допуснал повторна съдебно – техническа експертиза на основание чл. 157, ал. 1 ГПК /отм./, необходима за установяване на релевантните във втората фаза на делбата факти, с оглед оспорването на касатора на първоначалното експертно заключение, като е изложил съображения, че липсва сложност на предмета на експертизата, която да налага назначаването на тричленна по реда на чл. 157, ал. 2 ГПК /отм./.
Въпросът допустимо ли е съдът да се произнася само за платения данък сгради за периода 1998 г. – 2007 г., вместо за целия период – до 2015 г. включително, също не обосновава допускане до касационно обжалване. Въззивният съд се е произнесъл по основателността на претенцията за заплатени данъци само за периода 1998 г. – 2007 г., без излагане на мотиви по същество за периода 2007 г. – 2015 г., поради което твърдяното процесуално нарушение и поставеният във връзка с него въпрос не могат да се разглеждат в настоящето производство по чл. 288 ГПК.
Твърденията на касатора, че претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС е неоснователна, тъй като не е доказано личното ползване от него на цялата обща вещ /конкретно на сутеренния етаж/, не кореспондират с установения факт по ограничаване достъпа на ищцата до делбения имот, преценен от въззивния съд с оглед разясненията на ТР № 7/02.11.2012 г. по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГК, ВКС за „лично ползване“ и липсата на надлежно установено отдаване под наем на сутеренния етаж. Решаващите изводи, че претенцията за обезщетение ще е основателна и когато ползващият съсобственик не си служи пряко и непосредствено с цялата обща вещ, но имайки достъп до нея, след като е получил писмена покана, не допуска друг съсобственик да си служи с вещта, са изцяло в съответствие с посоченото тълкувателно решение. Последният въпрос не е обсъждан от въззивния съд, който е приел, че право на задържане за извършени в имота подобрения има само добросъвестният владелец по чл. 72 ЗС, не и съсобственикът, който е извършил подобрения в съсобствения имот със съгласието на останалите съсобственици, какъвто е касаторът. Правото на задържане е отречено без излагане на мотиви по основателността на възражението, поради което и тези два въпроса не обуславят допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК и направеното в отговора на касационната жалба искане, жалбоподателят следва да заплати разноски на ответницата по касационната жалба С. М. М. в размер на 1000 лв. /хиляда лева/ – възнаграждение за един адвокат, съгласно приложените доказателства.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 910/09.02.2018 г. по гр. д. № 9623/2016 г. по описа на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА И. В. В. да заплати на С. М. М. разноски за производството по чл. 288 ГПК в размер на 1000 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: