О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 34
София, 26.01. 2015 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети октомври, две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Здравка Първанова гр. дело № 5013/2014г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. З. Ш. и З. В. Ш. чрез процесуалния им представител адвокат М. С. срещу въззивно решение № 267/05.02.2014г. по гр. дело № 2841/2013г. на Пловдивския окръжен съд. В приложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК са изложени твърдения за постановяване в решението по правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.Сочи се, че е налице произнасяне едновременно по установителен иск за собственост и такъв с правно основание чл.108 ЗС за един и същи имот, без да е доказан правен интерес от водене на установителния иск, което води до недопустимост на производството. В противоречие с практиката на ВКС въззивният съд е приел за доказана собствеността върху имота единствено чрез тълкуване волята на договарящите относно предмета на дарението по нот.акт №137/2008г. Макар да е приел, че имотът е приращение , той не е приел, че същият е придобит заедно с мястото, върху което е построен. Прилагат се решения на ВКС.
Ответниците по касация И. И. Т. и Т. В. Д. оспорват жалбата в становище по чл.287,ал.1 ГПК.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение №2315/2013г. по гр.д.№18415/2011г. на Пловдивския районен съд. С последното е признато за установено по отношение на И. Р. Д., К. З. Ш. и З. В. Ш., че Т. В. Д. и И. И. Т. са собственици на недвижим имот – сграда с идентификатор 56784.511.4 – сграда за търговия /подробно описана/ по КК на [населено място] като осъжда ответниците К. З. Ш. и З. В. Ш. да предадат на ищците владението на същия имот.
Въззивният съд е приел за установено, че ищците са наследници по закон на И. Д., поч.2005г., който е бил собственик на дворно място, заедно с постройките в него, измежду които и процесният магазин, представляващ самостоятелен обект на собственост. С нотариални актове №137/2008г. и №138/2008г. е налице разпореждане с части от имотите. С първия Т. и Р. Д. са дарили на ответника И. Д. своите 4/6 и 1/6 ид.ч. от дворното място, от апартамента, заемащ целия втори етаж в построената триетажна сграда, ведно с 1/3 ид.ч. от сградата и две стаи в сутерена на същата и от построените в западната част на мястото гараж с всички подобрения и приращения на терена. С втория нотариален акт ищцата Т. е продала на ответника Д. своята 1/6 ид.ч. от същите обекти. Процесният магазин представлява едноетажна сграда за търговия, идентификатор 56784.511.444.4 по КК на [населено място] от 2009г. От нотариален акт №97/2010г. е установено, че като обезпечение на теглен от ответника банков кредит е учредена ипотека върху придобитите от него по посочените по-горе два договора имоти. За обезпечение на същия кредит ищците са учредили договорна ипотека върху процесния имот №56784.511.444.4. С нотариален акт № 109/2011г. ответникът Д. е продал на ответника К. Ш. следните недвижими имоти : идентификатор 56784.511.444 /дворното място/, 56784.511.444.1.2 /апартамент на втория етаж от сградата/, други постройки с идентификатор 56784.511.444.2, № 56784.511.4442.5 и №56784.511.444.4. Доколкото процесният магазин, представляващ самостоятелен обект на собственост, не е изрично посочен като предмет на договорите, с които наследниците на общия наследодател са прехвърлили в полза на ответника Д. своите ид.ч. от имотите, то следва по пътя на тълкуването волята на договарящите да се прецени този имот обект ли е на прехвърлителните сделки. От данните по делото, в т.ч. договорът за учредяване на ипотека, следва извод, че процесната сграда е останала извън обектите на собственост, прехвърлени с договорите от 2008г. Следователно впоследствие Д. не е могъл да прехвърли на другите ответници собствеността върху същата.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл.280,ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР№1/2010г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл.284,ал.1,т.3 ГПК.Този въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането и до касационно разглеждане. Той следва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, а не за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. В разглеждания случай посоченото от касатора в първата част на изложението относно наличието на правен интерес от водене на установителен иск за собственост и осъдителен иск по чл.108 ЗС не може да обуслови допускане касационно обжалване, тъй като е ирелевантен. В случая съдът е сезиран и се е произнесъл по установителен иск за правото на собственост по отношение на първия ответник И. Т. и по иск за предаване владението на същия имот спрямо останалите ответници К. и З. Ш.. Ищците са твърдели, че първият ответник е прехвърлил на останалите ответници имот, който е тяхна собственост, а последните го владеят без основание. За да постанови решение по иска с правно основание чл.108 ЗС съдът е съобразил установената съдебна практика като се е произнесъл и по въпроса дали ищецът е собственик на имота. Не е налице противоречие с решение № 1109/2003г. по гр.д.№1890/2002г., ВКС относно правния интерес от водене на установителен иск за собственост, т.к. решението е съобразено с приетото в т.2 на ТР№8/2012г., ОСГТК. Посоченото решение №7/2012г. по гр.д.№123/2011г. е неотносимо към така поставения въпрос. То третира въпрос дали е допустимо ищецът да премине от установителен към осъдителен иск по реда на чл.116,ал.1 ГПК /отм./, каквото изменение в случая не е предприемано и такъв въпрос не е разглеждан от въззивния съд. По въпроса за действието на приращенията към недвижимия имот също не е налице противоречие с решение № 738/2005г. по гр.д.№352/2005г., ВКС. С това решение като е прието, че когато собственикът прехвърля земята се счита, че прехвърля и постройките в нея като приращения, но в конкретния случай с оглед изискванията на чл.20 ЗЗД следва да се установи действителната воля на договарящите в смисъл дали е прехвърлена част от мястото, обозначено като „празно”, а сградите са останали за продавача. В разглеждания случай въззивният съд като е тълкувал волята на договоращите, които са изброили изрично постройките, върху които прехвърлят правото на собственост от една страна, а от друга като е взел предвид и последващите им действия по обезпечаване задължението на ответника Д. към банката чрез ипотека върху процесния имот-тяхна собственост, е направил извод, че магазинът не е бил предмет на прехвърлителните сделки в полза на Д..
С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.На ответниците по касация следва да се присъдят направените разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на 400 лева, съгласно приложените доказателства.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 267/05.02.2014г. по гр. дело № 2841/2013г. на Пловдивския окръжен съд.
ОСЪЖДА К. З. Ш. и З. В. Ш. да заплатят на И. И. Т. и Т. В. Д. разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на 400 лева.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: