О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 340
София, 03.08.2016 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение в закрито заседание на осми юни, две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ : ЗЛАТКА РУСЕВА ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Първанова гр. д. № 2189 по описа за 2016г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби вх.№ 152184/08.12.2015г. на Д. А. А. – Х. и А. Х. Н., чрез пълномощника им адвокат К. Ц. и вх. №157045/16.12.2015г. на С. В. Т. и К. В. Т., чрез пълномощника им адвокат И. И., срещу въззивно решение от 30.10.2015г., постановено по гр.д. № 7897/2013г. по описа на Софийски градски съд.
Д. А. А. – Х. и А. Х. Н. обжалват въззивното решение в частта, с която спрямо тях е уважен искът по чл. 108 ЗС на Й. Б. И., В. Б. М., В. С. И., В. Г. И., В. В. И., С. А. Г., В. К. П. и С. К. П. за предаване владението върху ПИ № 709 в кв. 10 по плана на [населено място], местността „в.з. Г.-Л.“ с площ от 830 кв.м. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба се сочи, че са налице основанията на чл.280,ал.1,т.1,т.2 и т.3 ГПК за допускане касационно обжалване на решението. Твърди се, че искът е недопустим поради наличие на сила на пресъдено нещо по идентичен правен спор между същите страни, а оттук е недопустимо и постановеното решение. В останалата част от изложението, препращащо и към касационната жалба се поставят въпроси, които конкретизирани съгласно разясненията на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г., ОСГТК са в следния смисъл : тече ли придобивна давност по отношение земеделски имот, ако последният не е бил коопериран, за периода преди приемане на реституционните закони; нищожно ли е решение на органа по реституцията на земеделска земя, което противоречи на друго негово решение, постановено по същата преписка; налице ли са пречки по чл.18з, ал.3 изр.2 ППЗСПЗЗ и по чл.10,ал.7 ЗСПЗЗ за реституция на имота; Поддържа се, че тези въпроси са решени в противоречие с значение за точното прилагане на закона и развитие на правото, а също и че са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС. Прилагат се решения на ВКС, в т.ч. касаторите се позовават и на ТР №10/2012г., ОСГК, ВКС.
С. В. Т. и К. В. Т. обжалват въззивното решение в частта, с която срещу тях е уважен иск с правно основание чл.108 ЗС, предявен от Й. Б. И., В. Б. М., В. С. И., В. Г. И., В. В. И., С. А. Г., В. К. П. и С. К. за предаване владението върху южната част от ПИ №708,кв.10 по плана на С., м. „в.з.Г. – Л.” с площ 513 кв.м. /с подробно описани граници/. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК към касационната жалба се сочи, че са налице основанията на чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК за допускане касационно обжалване на решението по следните правни въпроси, решени в обжалвания акт : може ли ОСЗ да издаде две взаимно изключващи се решения по една и съща реституционна преписка като първо постанови отказ за реституция, а след това да признае правото за възстановяване на собственост; допустимо ли е пререшаване на влязло в законна сила съдебно решение, постановено по спор за материално право при постановяване на ново решение на ОСЗ; може ли да бъде придобит по давност имот, придобит чрез замяна с имот, включен в ТКЗС; трябва ли да намери приложение разпоредбата на чл.18з,ал.3 ППЗСПЗЗ при извършена замяна по ЗТПС, когато с получения в замяна имот е извършена разпоредителна сделка. Не се сочат и не се прилагат съдебни решения.
Ответникът по касационните жалба Й. Б. И. ги оспорва в писмено становище.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и са процесуално допустими.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С въззивното решение в обжалваните части е потвърдено решение от 22.10.2012г. по гр.д.№ 21725/2009г. на Софийския районен съд в обжалваните части. С последното са уважени субективно и обективно съединени искове по чл.108 ЗС, предявени от Й. Б. И., В. Б. М., В. С. И., В. Г. И., В. В. И., С. А. Г., В. К. П. и С. К., както следва: срещу Д. А. А. – Х. и А. Х. Н. за предаване владението върху ПИ № 709 в кв. 10 по плана на [населено място], местността „в.з. Г.-Л.“ с площ от 830 кв.м. и срещу С. В. Т. и К. В. Т. за предаване владението върху южната част от ПИ №708,кв.10 по плана на С., м. „в.з.Г. – Л.” с площ 513 кв.м. Въззивният съд е приел,че ищците извеждат материалноправната си легитимация на собственици на процесния имот – предмет на всяка една от предявените от тях ревандикационни претенции /попадащи в обхвата на въззивната проверка/, от качеството си на наследници на И. Г. и настъпила реституция по ЗСПЗЗ на притежавания от последния бивш имот № 87 от стар кадастрален план от 1957г., попадащ понастоящем в кад.л.№ Г-10-5-Б от действащия кадастър, върху част от поземлен имот № 705 – заета площ от 372 кв.м., част от поземлен имот № 708- заета площ от 513 кв.м. и поземлен имот № 709- заета площ от 830 кв.м. След анализ на приетите по делото доказателства е установил, че с решение №3282 от 17.01.2007г. на ОСЗ– П., на наследниците на И.Г. е възстановено правото на собственост в съществуващи (възстановими) стари реални граници върху недвижим имот: нива от 3.473 дка, девета категория, находяща се в строителните граници на [населено място], в местността ,,Р.”, имот № 87 от кадастрален лист № Г-10-5-Б, при граници: съгласно означение от район П. върху скица № 349 на ГИС С. и сечение на стар имот № 87 към удостоверение по чл.13, ал.4 и ал.5 от ППЗСПЗЗ № 94-В-269/06. Съгласно скица № 349/ 2006г., изготвена от ГИС –С., бившият имот № 87 от стар кадастрален план от 1957г. на землището на [населено място], попада в кадастрален лист № Г-10-5-Б от действащия кадастър на С. и заявен за възстановяване от наследниците на И.Г. със заявление вх.№ 3282/1992г. Бившият имот попада в границите на урбанизирана територия, определени със застроителен и регулационен план на м.в.з. Г. – Лозето от 1958г. Според удостоверение по чл.13, ал.5 ППЗСПЗЗ от 25.09.2006г. за поземлен имот с пл.№ 87 не са провеждани отчуждителни процедури по ЗТСУ(ЗПИНМ) и няма установен акт за общинска собственост. Съгласно сечението на стар имот № 87 с действащия кадастрален план, бившият имот № 87 попада в границите на поземлени имоти или върху части от тях, включително и претендираните. Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ответниците, че спорът за собственост между страните е решен с влязло в сила съдебно решение по гр.д.№ 10686/1995г. на СРС, поради което не може да се пререшава в настоящото производство като е изложил следните съображения: влязлото в сила съдебно решение формира сила на пресъдено нещо относно спорното материално право, предмет на делото, което се индивидуализира чрез правопораждащия юридически факт, субектите на спорното правоотношение и неговото съдържание. Според чл.299, ал. 1 ГПК спор, разрешен с влязло в сила съдебно решение, не може да бъде пререшаван, освен в случаите, когато законът разпорежда друго, като повторно заведеното дело се прекратява служебно от съда. Формираната по едно дело сила на пресъдено нещо се явява отрицателна процесуална предпоставка и пречка за повторен процес между същите страни относно същия спор, за която съдът е длъжен да следи служебно. За да е налице отвод за присъдено нещо е необходимо да има обективен и субективен идентитет между спора, предмет на влязлото в сила решение, и предявения по-късно иск. В случая между настоящото дело и гр. д. № 10686/1995г. не е налице пълно обективно тъждество. В основанието на предявения по настоящото дело иск е включен нов правопораждащ юридически факт, от който ищците извеждат твърдяното право на собственост, настъпил след влизане в сила на решението, с което е отхвърлен ревандикационният иск– решение № 3282 от 17.01.2007г. на ОСЗ-П., с което е възстановено правото на собственост в стари реални граници. Този индивидуален административен акт с конститутивно действие представлява ново основание за завеждане на нов иск за собственост- т.е предявеният по гр.д.№ 21725/2009г. ревандикационен иск е с ново основание, поради което постановеното решение по гр.д.№ 10686/1995г. на СРС не е процесуална пречка за допустимост на настоящия иск. За неоснователни са приети и възраженията на ответниците Д. Х. и А. Н., К. Т. и С. Т., с твърдения, че решение на ОСЗ от 17.01.2007г. е нищожен административен акт, тъй като е постановено в противоречие постановено по-рано решение на ОСЗ по същата преписка /№ 3282/15.07.1997г./, с което е отказано възстановяване на правото на собственост върху процесния имот поради наличие на спор за материално право между страните по делото.
Въззивният съд е направил извод, че ищците се легитимират като собственици на процесния имот на основание наследствено правоприемство и реституция по ЗСПЗЗ с влязло в сила решение на ОСЗ- П. от 2007г., с което им е възстановено правото на собственост в стари реални граници и което решение има конститутивно действие. На заявеното от ищците право на собственост ответниците противопоставят права, възникнали от придобивно основание, осъществило се след коопериране на имота-извършена в тяхна полза разпоредителна сделка със земеделска земя от приобретател, придобил право на собственост върху нея в резултат на извършена замяна по реда на ЗТПС, както и права, основани на оригинерно придобивно основание-изтекла в тяхна полза придобивна давност. Ответниците не заявяват собственически права върху имота към момента на обобществяването му, поради което съдът намира, че между страните не е налице преюдициален спор относно установяване принадлежността на правото на собственост върху имота към момента на внасянето му в ТКЗС. Решението на ОСЗ за възстановяване на правото на собственост има конститутивно действие, тъй като с него възниква правното качество на обособеност на обекта на собствеността чрез индивидуализацията му, което действие важи и за двата вида решения на общинските поземлени комисии за определяне на реалните граници на земеделските земи-решенията по чл.18ж, ал.1 и по чл.27, ал.1 ППЗСПЗЗ. Влязлото в сила решение на поземлената комисия, придружено със скица, легитимира като собственици лицата, на които се възстановява собствеността. Решението на ОСЗ поражда конститутивно действие, ако са били налице предпоставките по чл.10, ал.1 ЗСПЗЗ, включително да не са налице установените в закона пречки за реституиране на имота. Такава пречка по отношение на имоти, включени в границите на урбанизираните територии, по смисъла на чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ представлява извършеното при спазване всички нормативни изисквания застрояване на имота. Разпоредбата на чл.10, ал.7 от ЗСПЗЗ има предвид строеж, извършен при спазване на всички нормативни изисквания, тоест „законен строеж” по смисъла на това понятие, разяснен в ТР № 6/2006 г. по тълк.гр.д.№ 6/2005 г.,ОСГК, ВКС – строеж, извършен след издаване на съответните за него разрешения и други строителни книжа, а не строеж, осъществен от несобственик или от правен субект, на който не е надлежно учредено право на строеж. В случая от заключението на техническата експертиза не се установява сградите върху процесния имот да са построени при спазване на всички нормативните изисквания преди 01.03.1991г., поради което не е налице пречка за възстановяване на правото на собственост. За неоснователни са приети и останалите доводи във въззивните жалби на настоящите касатори за наличие на пречка за възстановяване на имота на ищците по чл.18з, ал.3 ППЗСПЗЗ. Изложени са мотиви, че с тази разпоредба е установено правилото при извършена замяна по реда на ЗТПС, правото на собственост да се възстановява върху имота, притежаван преди замяната, но ако с получения от третото лице в замяна имот са извършени разпоредителни сделки или ако имотът е застроен, замяната остава в сила и на собственика се възстановява правото на собственост върху получения при замяната друг имот. Нормата на чл.18з, ал.3 ППЗСПЗЗ е едно от предвидените в разпоредбата на чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ изключения: според чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ на бившите собственици се възстановява правото на собственост и върху земи, които са били продадени или предоставени на трети лица от тези организации или от други държавни или общински органи, с изключение на изрично посочените по закона случаи. Чрез разпоредбата на чл.18з, ал.3 ППЗСПЗЗ се разрешава колизията между правата на бившите собственици на имоти, включени в ТКЗС, ДЗС или друга кооперативна организация и лицата, на които тези имоти са били предоставени по замяна по реда на ЗТПС. Тя дава приоритет на правата на бившите собственици само в случаите, когато до влизане в сила на ЗСПЗЗ имотът не е бил застроен или с него не е извършено разпореждане в полза на трети лица. Тогава се счита, че замяна не е извършвана и имотът се възстановява на собствениците, които са го внесли в ТКЗС. В обратния случай /когато до влизане в сила на ЗСПЗЗ имотът е бил застроен или разпореден в полза на трето лице/ се запазват правата на лицата, получили имота в замяна. За разглеждания случай след анализ на приетите по делото доказателства въззивният съд е приел, че не може да се обоснове извод за наличие на хипотезата на чл.18з, ал.3 ППЗСПЗЗ и уредената в нея пречка за реституиране на имота. Ответниците, чиято е била доказателствената тежест, не са установили, че внесеният от наследодателя на ищците в ТКЗС недвижим имот е бил предмет на замяна, извършена по реда на ЗТПС, респ. че бивш имот №87 от стар кадастрален план от 1957г. на землището на [населено място] е идентичен с имота, предоставен по замяна на Б.Т. и описан в констативен нот.акт № 107/1963г. Такъв извод не може да бъде направен от заключението на приетата по делото СТЕ, като не са представени и други доказателства, установяващи твърдяната от ответниците идентичност на двата имота. Отделно представените по делото частни писмени договори от 1963г. и 1965г. за продажба на част от придобития по замяна имот не представляват разпоредителни сделки по смисъла на чл.18з, ал.3 ЗСПЗЗ, тъй като нямат вещнопрехвърлително действие. За да се приеме, че земеделската земя е била прехвърлена по силата на правна сделка, следва да се установи, че за сключването й е спазена изискуемата по закон форма за действителност, а именно, че е извършена с нотариален акт (чл.18 ЗЗД). Такъв нотариален акт по делото не е представен. За неоснователно е прието и възражението на ответниците за придобивна давност. Въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ, според която изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по реда на ЗСПЗЗ, не се зачита и започва да тече от влизането на тази разпоредба в сила – 22.11.1997г. Когато възстановяването на собствеността е настъпило след тази дата началният срок на давността е от момента на възстановяването. В случая правото на собственост върху имота е възстановено с решение от 17.01.2007г. От тази дата до завеждането на исковата молба по настоящото дело – 17.04.2009г., не е изтекъл необходимия съгласно чл.79, ал.1 ЗС давностен срок за придобиване на имота на посоченото от ответниците оригинерно придобивно основание.
Настоящият състав на ВКС, II, г.о. намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР №1/2009г., ОСГТК, ВКС касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Касационната инстанция няма правомощие да изведе въпросите от касационната жалба, от изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК или от самото обжалвано решение. Посоченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, следва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение.Той трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. При липса на формулиран правен въпрос,релевантен за конкретното дело, който да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на въззивния съд, без посочване на неговата значимост за изхода на делото, не може да се допусне касационно обжалване на решението.
Повдигнатият от касаторите въпрос за недопустимост на решението поради недопустимост на производството не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Това е така, защото в съответствие с нея въззивният съд е приел, че не е налице сила на пресъдено нещо, по смисъла на чл.299,ал.1 ГПК, установяващ забрана за пререшаване на правен спор, разрешен с влязло в сила решение, тъй като не е налице идентитет между разрешения спор за собственост по чл.108 ЗС между същите страни и за същия имот и настоящия. По втория се твърди и се установява нов правопораждащ юридически факт, настъпил след влизане в сила на решението, с което е отхвърлен искът им по чл.108 ЗС – решение на ОСЗ от 17.01.2007г. С него е допълнено решение на ОСЗ №3282/2006г. и им е възстановено правото на собственост в стари реални граници. Следователно въззивният съд е приел, че за да претендират право на собственост върху същия имот, ищците са се позовали на ново правно основание, необхванато от СПН на влязлото в сила решение, поради което не е налице отрицателна процесуална предпоставка от категорията на абсолютните и пречка за повторен процес между същите страни и за същия имот.
Останалите въпроси в изложението към касационната жалба на Д. Х. и А. Н. също не могат да обусловят допускане касационно обжалване на решението. Въпросът за придобивната давност е неотносим и позоваването на противоречие с решение № 202/2011г., ВКС, ІІ г.о. е неоснователно, тъй като касае фактическа обстановка, различна от установената с обжалваното решение. В последното не е прието, че имотът не е бил коопериран и е бил частна собственост, а че е бил земеделски, включен в ТКЗС, в т.ч. заменен по реда на ЗТПС и подлежащ на реституция по ЗСПЗЗ. Съобразена е установената практика на ВКС, в т.ч. и ТР№10/2010г., ОСГК относно приложението на чл.5,ал.2 ЗВСОНИ по отношение придобиването по давност на имоти, подлежащи на реституция по ЗСПЗЗ. Въпросът за нищожност на решението на ОСЗ за реституцията на имота,което противоречи на друго негово решение, постановено по същата преписка, е неотносим. Това е така, защото в решаващите си изводи въззивният съд е приел, че ответниците не разполагат с такива възражения, тъй като не противопоставят права към момента на обоществяването, а само такива, произтичащи от замяната по ЗТПС и предвидените в чл.18з ал.3 ППЗСПЗЗ изключения. Въпросът дали са налице са пречки по чл.18з, ал.3 изр.2 ППЗСПЗЗ и по чл.10,ал.7 ЗСПЗЗ за реституция на имота е въпрос по съществото на спора и не представлява правен въпрос по смисъла на цитираното ТР№1/2010г., ОСГТК. В допълнение следва да се има предвид, че въззивният съд е приел,че не са доказани твърденията за наличие на пречка по чл.10,ал.7 ЗСПЗЗ, както и за извършени разпоредителни сделки с имотите след замяната по реда на ЗТПС, тъй като представените договори са частни, имащи характер на предварителни такива и нямат вещнопрехвърлително действие. В останалата си част изложението към касационната жалба съдържа само касационни оплаквания за необоснованост на решението. Небосноваността на обжалвания акт не може да послужи пряко като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК.
В изложението по чл.284,ал.1,т.3 ГПК към касационната жалба на С. Т. и К. Т. въпреки твърдението, че са налице основанията на чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК, липсва позоваване на съдебна практика. Не е конкретизирано кой въпрос е решен в противоречие със задължителна практика на ВКС и кой е решаван противоречиво от съдилищата. Не са представени съдебни решения, обосноваващи приложение на чл.280, ал.1,т.2 ГПК, нито пък е посочена задължителна практика на ВКС, както и решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, обосноваващи приложното поле на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Съгласно ТР№1/2010г. по тълк.д.№ 1/2009г., ОСГТК, не е налице основанието за допускане на касационно обжалване в случаите, когато касаторът не е представил доказателства за наличието на противоречива съдебна практика по смисъла начл.280,ал.1,т.2 ГПК, респ. не е посочил задължителна съдебна практика на ВКС, на който противоречи обжалваното решение. В допълнение следва да се посочи, че така формулираните въпроси от тези касатори също не могат да обусловят допускане касационно обжалване на решението по изложените по-горе съображения.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение и по двете касационни жалби.
Въпреки изхода на производството по чл.288 ГПК и направеното искане от ответника по касационните жалби Й. Б. И. на последния не следва да се присъждат разноски. Не е представен списък по чл.80 ГПК и от представения договор за правна защита не може да се разграничат разноските, направени за защита срещу всяка от касационните жалби. Касаторите не са нито необходими, нито обикновени другари в производството, тъй като предявените срещу тях искове са обективно и субективно съединени с предмет различни поземлени имоти. При това положение не могат да им се възложат разноските нито общо, нито солидарно.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 30.10.2015г., постановено по гр.д. № 7897/2013г. по описа на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: