О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 369
гр. София, 21.06.2012 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на седми май две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 368 по описа на Върховния касационен съд за 2012 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 16.02.2012 год. по гр. д. № 367/2011 год. Монтанският окръжен съд, като въззивна инстанция, е обезсилил първоинстанционното решение от 11.08.2011 год. по гр. д. № 229/2009 год. на Монтанския районен съд и прекратил производството по предявения от Г. В. С. и Р. В. С. против К. „О. к. с.”, [населено място] иск за признаване за установено, че ответната кооперация не е собственик на недвижим имот от 590 кв. м., заедно с намиращите се в него постройки /складове/, който имот попада в части от поземлени имоти с идентификатори *, * и * по кадастралната карта на [населено място], обезсилил е и определението от 9.11.2011 год. на районния съд по същото дело, с което е оставено без уважение искането на ищците за изменение на решението в частта за разноските и е прекратил и това производство, като осъдил ищците да заплатят на ответната кооперация направените съдебни разноски.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК от ищците Г. и Р. С., чрез пълномощника им адвокат Д. С., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторите считат, че се легитимират като собственици на спорния имот на основание възстановяването му със заповедите на О. у. от 1999 год. и издадения констативен нотариален акт № */99 год., като се позовават и на незаконосъобразността и процесуалната недопустимост на последващата заповед на О. управител от 2005 год., което обосновава според тях процесуалната допустимост на предявения против ответната кооперация отрицателен установителен иск за собственост на имота. Иска се отмяна на въззивното решение и делото се върне на въззивния съд за произнасяне по същество на спора. Касаторите претендират за заплащане на разноските за производството пред ВКС.
В съдържащото се в касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Обосновават го с произнасянето на въззивния съд по релевантния процесуалноправен въпрос относно правния интерес от предявяването на отрицателен установителен иск в противоречие с решение № 885 от 12.06.2002 год. по гр. д. № 95/2001 год. на ВКС, ІV г. о., в което е прието, че „от преценката на ищеца зависи в какъв обем ще търси искова защита и в зависимост от това дали да предяви положителен или отрицатетелен установителен иск. Правният интерес ще бъде налице и когато е избран път на защита, който е в по-ограничен обем, какъвто е този при отрицателения установителен иск”. Позовават се и на противоречиво произнасяне по въпроса за косвения съдебен контрол върху административен акт, когато този въпрос е с преюдициално значение за решаване на гражданскоправен спор за собственост, съгласно чл. 17, ал. 2 ГПК, като сочат противоречие с решение с № 964 от 30.12.2009 год. на ВКС, ІІІ г. о. по гр. д. № 3306/2008 год. и решение № 762 от 25.09.92 год. на ВС, ІІІ г. о. по гр. д. № 835/92 год.
Ответникът – К. „О. к. с.”, [населено място], чрез адв. Ан. В., в писмения си отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва наличието на основанието за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, поради неотносимостта на представената съдебна практика към делото. Евентуално се поддържа и становище за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, като прецени данните по делото и доводите на касаторите в изложението им, намира следното:
За да обезсили първоинстанционното решение, с което е бил отхвърлен предявения от ищците отрицателен установителен иск за собственост, и прекрати производството по делото, въззивният съд приел, че не е налице правен интерес от предявяването на отрицателния установителен иск като абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта му, тъй като и при успешното провеждане на производството по него ищците не биха могли да постигнат защита на претендираните от тях права върху процесния имот. Не е било спорно, че ищците не са във владение на имота, поради което и за защита на правото им на собственост е необходимо предявяване на ревандикационния иск. Освен това, същите се легитимират като наследници на бившия собственик, с обезщетяване по реда на ЗОСОИ чрез съсобственост за отчуждените 590 кв. м. от бившия имот върху построените върху него обекти в идеални части, съгласно чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОСОИ, поради което и дори да се приеме, че ответникът не е собственик по нотариалния акт от 1956 год., то този изход на настоящия спор не би се отразил на правната сфера на ищците – те ще имат само признатите им права на съсобственост върху изградените обекти в идеални части. И на последно място, въззивният съд е отчел обстоятелството, че решенията на областния управител от 1999 год., на които се позовават ищците, са обявени за нищожни от същия орган с решение № 1244 от 28.07.2005 год., поради което и с предявеният иск всъщност се цели преразглеждане резултата по преписката за обезщетение.
Действително, легитимацията на ищците не е предмет на спора по предявен отрицателен установителен иск за собственост, но и при него допустимостта му е обусловена от наличието на правен интерес, обосноваването на който се постига с твърдения и доказване от страна на ищеца на правата му, които го легитимират да се намеси в чуждата правна сфера на ответника, отричайки претендираните от последния такива. В настоящия случай въззивният съд е приел липсата на правен интерес за ищците от предявяването на отрицателен установителен иск поради необходимостта от предприемане защита на правата им с осъдителен иск, с оглед на това, че не са във владение на спорния имот, както и с оглед на твърдяната от тях легитимация със заповедите на областния управител от 1999 год. като съсобственици на построеното в отчуждения имот в идеални части, а не на реално обособена част от целия имот, както се претендира. Поради това и по въпроса за правния интерес от предявяване на отрицателен установителен иск произнасянето не е в противоречие с решение № 885 по гр. д. № 95/2001 год., в което е прието, че търсената съдебна защита е на признати с административен акт права, нормалното упражняване на които е смутено от ответника с претендираното с констативен нотариален акт право на собственост върху процесния имот, т. е. въпросът е относим към обема на търсената съдебна защита. В настоящия случай този въпрос е неотносим, тъй като по него въззивният съд не се е произнасял, а с оглед наличната задължителна съдебна практика по релевантния правен въпрос за наличие на правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск от лице, което претендира, че е носител на правото на собственост, не се констатира противоречие в произнасянето на въззивния съд – пр. Решение № 90 от 5.05.2011 год. по гр. д. № 846/2010 год. ІІ г. о., № 346 от 30.11.2011 год. по гр. д. № 1556/2010 год. ІІ г. о., № 504 от 12.07.2011 год. по гр. д. № 603/2010 год. ІІ г. о., всички постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК.
Вторият поставен от касатора въпрос също е неотносим към предмета на настоящето производство, тъй като не е налице произнасяне на въззивния съд по него, а оттук и липсва наличие на противоречие с представените с изложението две съдебни решения. Оплакването на касатора за липса на произнасяне по искането му по чл. 17, ал. 2 ГПК не може да обоснове основание за допускане на касационно обжалване, поради което и то не следва да се допуска.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 16.02.2012 год. по гр. д. № 367/2011 год. на Монтанския окръжен съд по подадената от Г. В. С. и Р. В. С., чрез адвокат Д. С. касационна жалба.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: