5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№380
София, 16.07. 2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на шестнадесети май през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря …………………………..……. и с участието на прокурора…………..……………………………., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 513 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по съвместната касационна жалба с вх. № 7293/14.ХІІ.2017 г. на Д. И. Й. от [населено място] и представляваното от него [фирма]-гр. В. (в ликвидация), подадена чрез общия им процесуален представител по пълномощие от САК против решение № 222 на Варненския апелативен съд, ТК, от 3.ХІ.2017 г., постановено по т. д. № 379/2016 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 272/22.ІV.2016 г. на Варненския ОС, ТК, по т. д. № 924/2015 г. С последното, освен за направените по делото разноски, настоящите двама касатори са били осъдени солидарно – на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД – да заплатят на тримата ищци И. И. П., М. С. Г. и Х. Ат. М. следните три суми: 1./ В размер на 75 000 лв. (седемдесет и пет хиляди лева), представляваща заета и невърната сума по сключен на 10 януари 2012 г. в нотариална форма договор за учредяване на ипотека върху недвижим имот и ведно със законната лихва върху тази главница, считано от завеждане на делото /9.VІ.2015 г./ и до окончателното й изплащане; 2./ В размер на 40 500 лв. (четиридесет хиляди и петстотин лева), представляваща възнаградителна лихва по т. 1.5 от този договор за заем за периода от 21.ІІ.2012 г. и до 21.ІІІ.2015 год.; 3./ В размер на 34 500 лв. (тридесет и четири хиляди и петстотин), представляваща лихва за забава по чл. 1.7 от същия договор за за заем съответно периода от 30.VІ.2013 г. до 30.V.2015 г.
Единственото оплакване на двамата касатори е за необоснованост на атакуваното въззивно решение, поради което те претендират касирането му, както и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който да бъдели отхвърлени предявените срещу тях осъдителни искове.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата двамата й податели обосновават приложно поле на касационния контрол както с твърдение за очевидна неправилност на атакуваното въззивно решение /изразеното особено мнение на член от състава на въззивния съд като индиция за това/, но така също и с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт по съществото на спора Варненският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 28/1.ІІІ.2017 г. на ІV-то г.о. по гр. дело № 60094/2016 г., по следния правен въпрос:
„Дали уговорката в процесния договор за заем, че заемателят трябва да определи с писмено предизвестие времето, размера и начина за получаване на заема, дава право на кредитора /т.е. на заемодателя/ сам да прецени тези обстоятелства и да предостави заема без да е поискан?”
Наличието и на допълнителната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК се въвежда от двамата касатори с твърдението им, че: „очевидната неправилност, поне за момента, не е съвсем ясна и е необходимо създаване на съдебна практика”.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК тримата ответници по касация И. Ив. П., М. С. Г. и Х. Ат. М. писмено са възразили чрез общия техен процесуален представител по пълномощие както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на единственото оплакване за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Варненския апелативен съд, настоящата съвместна касационна жалба на Д. И. Й. от [населено място] и на представляваното от него [фирма]-гр. В. (в Л-я.) ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че – макар по делото да е останало недоказано обстоятелството „кой е автор на процесното електронно изявление от 8.ІІ.2012 г.”, липсата на писмено предизвестие за отпускане на заема не е предпоставка за съществуването на валидно заемно правоотношение между страните по спора, съобразявайки в тази връзка както наличието на писмен договор в нотариална форма, съдържащ ad solemnitatem клауза за лихви, така и трите платежни нареждания от датите 20 и 21 февруари 2012 г. за преведените суми от по 25 000 лв. /или общо – 75 000 лв./, на плоскостта на разпоредбата на чл. 20 ЗЗД, изискваща при тълкуването на договорите да се търси действителната обща воля на страните, като отделните уговорки биват интерпретирани във връзка едни с други, а всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Това тълкуване е в основата на изградения от Варненския апелативен съд решаващ правен извод от значение за изхода по конкретното дело, че и при липсата на допълнително изрично писмено искане към него, в тежест на заемодателя остава главното задължение за реално предаване на сумата, която е предмет на сключения между страните по спора писмен договор от вида заем за потребление – по чл. 240, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД.
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този , който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. На плоскостта на това разяснение в процесния случай по необходимост се налага извод, че релевираният от двамата касатори правен въпрос е бил всъщност ирелевантен за изхода на делото, щом като те не са оспорили наличието на заемно правоотношение по чл. 240, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД, а това предвид реалния характер на всеки договор за заем, предпоставя извършено предаване на исковата сума, а оттам – и дължимост на уговорените помежду им лихви върху същата главница. Ето защо, при така установената липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, безпредметно се явява обсъждането налице ли е някоя от допълнителните предпоставки, релевирани от двамата касатори – по т. 1 или по т. 3 на същия законов текст. Единствено за пълнота на настоящето изложение ще следва да се разграничи, че т. нар. „очевидна неправилност” като основание за допустимост на касационния контрол не може по никакъв начин да се свързва с точното прилагане на закона, както и с развитието на правото. Напротив, според точния смисъл на чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на дадено въззивно решение до касационно обжалване при очевидна негова неправилност се извършва „независимо от предпоставките по ал. 1” на същия законов текст.
В заключение, атакуваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като нито е явно необосновано, нито е постановено contra legem или пък – extra legem, а и двамата касатори не поддържат в подкрепа на твърдението си друг довод, освен факта на изразеното особено мнение от един от членовете на състава на въззивния съд. При ясната разпоредбата на чл. 21, ал. 5 ГПК обаче, този довод ще следва да се преценява като правно несъстоятелен.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 222 на Варненския апелативен съд, ТК, от 3.ХІ.2017 г., постановено по т. д. № 379/2016 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 513 по описа за 2018 г.