О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 386
гр. София 08. 07. 2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение в закрито заседание на петнадесети май две хиляди и тринадесета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като разгледа докладваното от съдията Бранислава Павлова
гражданско дело N 2515/ 2013 г. по описа на Първо гражданско отделение, за да се произнесе съобрази:
Производството е по чл.288 ГПК.
К. Ж. С., действащ в лично качество и като [фирма] и Р. Ж. С. чрез пълномощника им адв. Т. Р. са обжалвали решението на Добричкия окръжен съд № 416 от 08.11.2012г. по в.гр.д.№ 690/2012г. в частта, в която е потвърдено решението на Районния съд К. № 58 от 22.05.2012г. по гр.д.№ 96/1994г., с което са отхвърлени предявените от тях искове по сметки в делбата за сумата 125 000лв., представляваща половината от стойността на построения от тях, но придобит в съсобственост между страните търговски комплекс.
Ответниците В. П. В. и К. В. В. са подали отговор, в който изразяват становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване , а и по същество касационната жалба е неоснователна. Претендират присъждане на разноски.
Касационната жалба е подадена в срок, отговаря на изискванията на чл.284 ГПК и не е налице изключението на чл.280 ал.2 ГПК, поради което е процесуално допустима.
С обжалваното решение е прието, че съсобственикът Красимир С. от свое име и от името и за сметка на другите съсобственици, които са го упълномощили изрично в качеството му на едноличен търговец, е изградил в съсобственото дворно място търговски комплекс , представляващ снекбар, магазин и офис със застроена площ от 366.10 кв. м. В делбата той е поискал съсобствениците да му заплатят придобитата от тях по приращение идеална част от изграденото. Въззивният съд е приел, че съделителят К. С. е бил държател на частите на другите съсобствениците. Квалифицирал е претенцията по чл.30 ал.3 ЗС и е приел, че като облигационна по своя характер, се погасява по давност с общия петгодишен срок. Началото на срока е от извършването на разходите за търговските обекти , които са били въведени в експлоатация на 21. 05. 2004г. г. и е изтекъл до момента на предявяване на претенцията по сметки в делбата – 29. 01. 2010г. , следователно е погасена по давност.
В изложението за допускане на касационното обжалване са поставени следните въпроси: 1. достатъчно ли e наличие на пълномощно за изграждане на определена сграда, за да се квалифицира построилия обекта съсобственик като държател или за определяне качеството на съсобственика е от значение демонстрирания от него анимус за своене на построения в него обект. 2. кой е началният момент, от който започва да тече погасителната давност – от извършване на подобрението или от прекъсване на владението.
И двата правни въпроса са от значение за делото и са обусловили решаващите изводи на съда, поради което е налице общото основание на чл.280 ал.1 ГПК. Не са налице обаче специалните предпоставки на чл.280 ал.1 ГПК. На първо място следва да се посочи, че по първия въпрос ВКС се е произнесъл със задължителна съдебна практика. С ТР 1/2012г. на ВКС, ОСГК е прието, че независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. В този смисъл са и изводите на въззивния съд, който е отрекъл качеството на владелец на съсобственика, претендиращ подобренията при липса на доказателства, установяващи отблъскване на фактическата власт на останалите. Владелческите действия са отречени още с решението по допускане на делбата като е отменен констативния нотариален акт за собственост, с който се е снабдил [фирма]. Отговорът на втория въпрос е свързан с първия и е обусловен от правното качество, в което съсобственикът е извършил подобрения в съсобствения имот. Определяйки съсобственикът като държател, въззивният съд не се е отклонил от цитираната от касатора съдебна практика по въпросите за подобренията върху чужда вещ, включително и за началния момент на давността – ППВС 6/1974г. , решение № 1587/1994г. по гр.д.№ 1377/1994г. на ВС, ІV г.о. и др.
Поставеният от касаторката Р. Ж. С. правен въпрос възможно ли е да се постанови решение по отношение на лице, което не е предявило претенция по сметките касае допустимостта на отхвърлителното решение по отношение на нея, но не е обуславящ за делото ,защото в случая няма произнасяне по непредявен иск. В депозираната молба преди първото заседание по делото, с която са предявени претенции по сметки , изпратена по факс на 29.01.2013г. действително се съдържат твърдения, че К. Ж. е извършил подобрения в съсобствения имот като е построил търговски комплекс, но от друга страна е посочено, че ответниците т.е. и двамата предявяват искания срещу останалите съделители за заплащане на сумата от 125 000 лв., представляваща половината от стойността на подобренията. При това съдържание на молбата решаващо за сезирането на съда е искането, което е направено от името на двамата ответници, а не твърденията, субстанциращи неговото основание. Следователно няма съмнение за допустимостта на решението и по този въпрос не следва да се допуска касационно обжалване.
С оглед на изложеното не са налице основанията на чл.280 ал.1 ГПК и касационната жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество.
При този изход на делото пред ВКС, на основание чл.78 ал.3 ГПК на ответниците следва да бъдат присъдени направените разноски в размер на 500 лв./петстотин лева/, заплатени по договор за правна защита и съдействие от 20.02.2013г.
Воден от горното Върховният касационен съд, І г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Добричкия окръжен съд № 416 от 08.11.2012г. по в.гр.д.№ 690/2012г. в частта, в която е потвърдено решението на Районния съд К. № 58 от 22.05.2012г. по гр.д.№ 96/1994г., с което са отхвърлени предявените искове по сметки в делбата за 125 000лв..
ОСЪЖДА К. Ж. С. лично и като [фирма] и Р. Ж. С. да заплатят на В. П. В. и К. В. В. сумата 500 лв. /петстотин лева/ разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
чрез пълномощника им адв. Т. Р. са обжалвали решението на Добричкия окръжен съд № 416 от 08.11.2012г. по в.гр.д.№ 690/2012г. в частта, в която е потвърдено решението на Районния съд К. № 58 от 22.05.2012г. по гр.д.№ 96/1994г., с което са отхвърлени предявените от тях искове по сметки в делбата за сумата 125 000лв., представляваща половината от стойността на построения от тях, но придобит в съсобственост между страните търговски комплекс.
Ответниците представляваща стойността на половината от стойността на построения от тях, но придобит в съсобственост между страните търговски комплекс.
на подобрителя е извършил строителството в съсобестпървата фаза на делбатаОсвен това владелче, позовавайки се на факта, че е бил упълномощен
Поддържа се противоречие между обжалваното решение и практиката на ВКС – ППВС 6/1974г. , решение 1472 /1979г. на ВС, І г.о., решение № 1587/1995г. по гр.д.№ 1377/1994г. на ВС, ІV г.о.
Така поставените въпроси във връзка с владението са разрешени в първата фаза на делбата.
В което е прието, че независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си.
Презумпцията на чл.69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл.79 ЗС. Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена. Независимо от какъв юридически факт произтича
съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява
фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с
едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на
придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при
спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал
спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните
идеални части за себе си.
П.
Двата поставени въпроса са свързани при условията на обусловен и обуславящ доколкото давността за подобренията тече от различен момент по отношение на държателя и владелеца.обусловениприеме, че , за изграждане на определен обект в съсобствено дворно място, за да се приеме, че , за да се приеме, че е изтекъл давностен срок, по – голям от пет години, поради което правопогасяващото възражение е основателно. Претенцията на К.С. и Р.С. за сумата от 125 000лв. е неоснователна като погасена по давност. В тази връзка Окръжният съд намира, че давностният срок не е бил прекъснат по смисъла на чл. 116 т. Б от ЗЗД с предявяването на иска за делба, който иск не е идентичен с облигационната претенция. Това е така, тъй като извършилият разходите съсобственик може да иска от останалите съсобственици припадащите се на дяловете им в съсобствеността разходи и в самостоятелен исков процес, без да е необходимо да съединява облигационната си претенция с такава за делба. Ако изобщо не са предявени в рамките на делбен процес, облигационните претенции по чл. 30 ал. 3 от ЗС биха били разглеждани самостоятелно, респективно преценката дали са погасени по давност ли се разглеждала единствено въз основа на фактите кога са извършени разходите и кога е предявен иска против останалите съсобственици за заплащането им. Следователно искът за делба не е прекъснал броенето на давността от 21. 05. *г., изтекла на 21. 05. 2009г. В тази връзка претенцията на К.С. и Р.С. против В.В. и К.В. за осъждането им да заплатят сума от 125 000лв., представляваща половината от разходите за изграждане на търговския комплекс, е неоснователна и правилно е била отхвърлена. В тази връзка Районният съд правилно е определил и дължимата от двамата ответници като другари в процеса държавна такса в размер на 5 968. 60лв. В тези му части обжалваното решение е правилно и не подлежи на отмяна.
Р Е Ш Е Н И Е
№416, [населено място], 08. 11. 2012г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на десети октомври две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Г. Х.
ЧЛЕНОВЕ : Ж. М.
Е. С.
При участието на секретаря С.Д., разгледа докладваното от съдия Е. С. в. гр. д. № *90 по описа на Добричкия окръжен съд за 2012г. и за да се произнесе, взе следното предвид:
Съдебното производство е образувано по реда на чл.. 196 и сл. от ГПК, по въззивна жалба от процесуалния представител на ответниците К.Ж.С., лично и като ЕТ с фирма „К. – К.С.”, и Р.Ж.С. против постановеното по гр. д. № 96/ *г. по описа на РС – гр. К. решение, с което са били отхвърлени исковете по сметки на жалбоподателите против В.П.В. и К.В.В. за осъждането им да заплатят сума в размер на 125 000лв., представляваща 1/ 2 част от стойността на съсобствения на страните търговски комплекс, съответно жалбоподателите са били осъдени да заплятат сума в размер на 5 968. 60лв. държавна такса, както и в частта, в която жалбоподателите са били осъдени са заплатят на ищците сума в размер на 15 215. 13лв., представляваща обезщетение за ползата, от която са били лишени за периода от 01. 07. 2008г. до 31. 12. 2008г. Посочено е, че Р.Ж.С. не е била ищец в иска за заплащане на извършените в съсобственото дворно място подобрения, поради което решението в частта на произнасянето относно тази съделителка, съответно осъждането и да заплати държавна такса е недопустимо и подлежи на обезсилване. Решението в частта му на отхвърляне претенцията на жалбоподателите против ищците за заплащане на сума в размер на 125 000лв. било неправилно и постановено в разрез със събраните по делото доказателства – в този смисъл била назначената експретиза, която установявала, че строителството било извършено изцяло със средства на С. като едноличен търговец. Неправилни били мотивите на Районния съд, че жалбоподателят С. бил държател на посочения имот – напротив доказателствата сочели, че бил владелец, съответно имал право на присъждане на сумите за извършените от него подобрения. Не били законосъобразни изводите на РС, че предявените искове били погасени по давност, тъй като давностния срок започва да тече за владелеца – подобрител от момента на прекъсване на владението, а до момента на предявяване на иска за делба давността не била изтекла. Неправилно било решението в осъдителната му част относно жалбоподателката Р.Ж.С., а К.С. не бил призван за отговаря по този иск, тъй като имотът бил ползван от дружество с ограничена отговорност, представлявано от К.С., което било легитимиран ответник по иска по сметки. Настоява се за отмяна на решението и отхвърляне на иска. Претендират се разноски.
Въззиваемите В.П.В. и К.В.В. не са депозирали писмен отговор. Процесуалният им представител изразя становище за неоснователност на жалбата. Искът по сметки бил предявен и от съделиделката Р. Ж. С., поради което решението в тази му част не било недопустимо. В отхвърлителната част на иска от половината от стойността на търговския комплекс решението било правилно, тъй като липсвали доказателства К.С. да е строил за себе си, а фактът на упълномощаването му от въззиваемия В.В. бил установен с влязлото в сила решение по допускане на делбата. Правилно първоинстанционният съд приел, че исковете за подобрения на жалбоподателите са погасени по давност. Решението било правилно и относно осъждането на жалбоподателите да платят суми за лишаване на ответниците по въззива от ползване на съсобствения имот. Настоява се за отхвърляне на жалбата и присъждане на разноски.
Препис от обжалваното решение е било връчено на пълномощника на ищците по исковете по сметки на 12. 06. 2012г. Жалбата е подадена на 21. 06. 2012г., попада в срока по чл. 197 ал. 1 от ГПК /отм./ и като депозирана от легитимирани лица, е процесуално допустима.
Производството е делбено, във фазата на извършване на делбата.
С влязло в сила решение № 133/ 10. 01. 2007г. по гр. д. № 96/ *г. е била допусната съдебна делба между съпрузите В.П.В. и К.В.В. и съпрузите К.Ж.С. и Р. Ж. С. на следния недвижим имот: дворно място с площ от 1 620 кв. м. , представляващо УПИ * в кв. * по ПУП на гр. Ш., и на построения в него търговски комплекс със застроена площ от 366, 10 кв. м., състоящ се от снек – бар, магазин и офис, при квоти от по 1/ 2 ид. част за всяка от съпружеските двойки. В мотивите на решението съдилищата изрично са приели, че В.П.В. е упълномощил ответника К.Ж.С. да подготви необходимата документация и да изгради търговския комплекс, предмет на делбата. При тези съображения и след като К.Ж.С., в качеството му на едноличен търговец, е изградил търговския комплекс, без да му е учредено право на строеж, а също и поради наличието на съсобственост върху терена на двете групи страни, то по силата приращенията собствеността върху търговския комплекс, описан по – горе, принадлежи пир равни дялове от по 1/ 2 ид. част за всеки от съделителите съпрузите В.П.В. и К.В.В. и съпрузите К.Ж.С. и Р. Ж. С.. Поради тези съображения с решението по допускане на делбата е бил отменен и констативния нотариален акт за собственост по писмени доказателства № *, т. *, рег. № *, дело № */ *г. на нотариус Й. П., с който [фирма] се е снабдил за установяване собствеността си върху построения в УПИ * в кв. * по плана на гр. Ш. търговски комплекс със застроена площ от 366, 10 кв. м., състоящ се от снек – бар, магазин и офис.
Преди първото по делото заседание, с молба от 29. 01. 2010г., процесуалният представител на ответниците К.Ж.С., лично и като едноличен търговец, както и на съпругата Р.Ж.С., са претендирали ищците В.П.В. и К.В.В. да им заплатят 9 000лв., като половината от сумата 18 000лв. за заплатеното от К.С. дворно място по фактура № 799/ 15. 12. 1999г. Посочено, че последният лично и като едноличен търговец, е построил в поземления имот търговския комплекс, който комплекс, ведно с изградените в него снек – бар, магазин и офис, представляват подобрения в имота, остойностени от К.С. на 250 000лв. В тази връзка и на основание чл. 30 ал. 3 от ЗС се настоява В.П.В. и К.В.В. да им заплатят сума в размер на 125 000лв., представляващи половината от стойността на извършените подобрения в имота. По уточнение в съдебно заседание, представителят на ответниците е сочил, че сумата от 250 000лв. представлява стойността не на подобренията, а стойността на изграждане на целия търговски обект, половината от която сума претендират от ищите.
В първото съдебно заседание след допускането на делбата, процесуалният представител на ищците В.П.В. и К.В.В. са заявили против К.Ж.С. и Р.Ж.С. иск за осъждането им да заплатят сума в размер на 18 180лв., представляваща половината от сумата от 36 360лв., представляваща сбора от месечния пазарен наем за търговския обект в размер на 2 020лв. месечно за периода от 01. 07. 2008г. до 31. 12. 2009г. Възразено е против искането по сметки на ответниците К.Ж.С. и Р.Ж.С., тъй като липсвали доказателства строителството да е било извършено от [фирма], а от друга страна – подобренията били извършени през периода *г. – 2005г., поради което били погасени по давност.
С оглед релевираните в жалбата оплаквания, доводите и съображенията, развити от страните в процеса
Видно от приложения по първоинстанционното н. а. за покупко – продажба на недвижим имот № * т. *, рег. № *, дело № */ *г. на нотариус с район на действие КРС, вписан под № * на НК – гр. С., ПТК „А.” с. Г., общ. Ш., е продала на К.Ж.С. и В.П.В. дворно място от 1 620 кв. м., за което е отреден парцел * в кв. * по регулационния план на гр. Ш. за сумата от 7 883 000 /неденом./ лв., изплатени напълно от купувачите. В нотариалния акт не е посочена покупна цена от 18 000 000 /неденом./ лв., независимо, че във фактура № 799/ 15. 12. 1999г., издадена от [фирма]*** е посочено, че сумата е платена на ПТК „А.” с. Г. за закупуване на земя с площ от 1 620 кв. м..
Така цитираната фактура е взета предвид в заключението по назначената в хода на първоинстанционното производство ССЕ. Вещото лице е посочило, че всички разходи за придобиване на Д., отчетени в счетоводството на [фирма] за периода от *г. до 31. 07. 2005г. възлизан на 84 535. 49лв., като всичко разходите на едноличния търговец, намерили счетоводно отражение, са в размер на 116 776. 49лв. Вещото лице е установило фактури на името на ЕТ, които не са намерили счетоводно отражение в счетоводството му, в размер на 32 241. 00лв. Всички разходи по документи, отчетени от физическото лице К.С., възлизат на 101 049. 88лв. Вещото лице е дало заключение, че общо разходите за физическото лице и едноличния търговец за периода 1988/ 1999г. до 2005г. възлизат на 217 826. 37 /деном./ лв.
От заключението на вещото лице по назначена друга ССЕ се установява, че средният пазарен наем за търговския обект, описан по – горе, възлиза на 1 690. 57лв. месечно, респективно половината се определя в размер на 845. 29лв., като за периода 01. 07. 2008г. – 31. 12. 2009г., частта на ищците съобразно квотите за собственост, се определя на 15 215. 13лв.
Районният съд е назначил СТЕ, от заключението по която се установява, че търговският комплекс, изграден в УПИ * в кв. * по плана на гр. Ш., включва снек бар, магазин и офис със застроена площ от 252. 40 кв. м. /съгласно разрешение за строеж № 17/ 30. 04. 1999г./, и пристройка към съществуващия комплекс, със застроена площ от 113. 70 кв. м. /съгласно разрешение за строеж № 14/ 10. 06. 2003г./ . Според вещото лице са извършени довършителни работи, както следва: поставяне на алуминиева дограма, теракот, фаянс, облицовки на сградата отвън и отвътре, оборудване на тоалетна, окачени тавани, облицовки по стени с гипскартон и боядисване с латекс по тавани и стени, чиято обща стойност е определена от вещото лице в размер на 81 994лв.. В обекта са били извършени и подобрения, а именно изграждане на камина с пещ и локално парно, бар плот с пана, пана по тавана на снек – бара, аспирация в кухнята и подово отопление в кухнята на снек бара, чиято стойност е определена на 19 122лв. Извършено е било и благоустрояване посредством поставянето на бетонна настилка, тротоарни плочи и поставяне на метални тенти с поликарбон, на обща стойност 11 8764лв. По представената количествено – стойностна сметка за подобренията, за снек – бара същите възлизат на 52 429. 89лв., за офиса – 3 593. 46лв. и за магазина за хранителни стоки – 15 338. 11лв.
По делото е представено пълномощно, рег. № 1*/ 30. 04. 1999г. на нотариус Й. П., по силата на което В.П.В. е упълномощил К.Ж.С., в качеството му на Едноличен търговец да построи търговски обект върху съсобственото им дворно място. Представено е и пълномощно, рег. № 1462/ 26. 05. 2003г. на нотариус Й. П., с което В.П.В. е възложил мандат на [фирма] за проектиране на офис – сграда в западната част на съсобствения им имот, както и за снабдяване с документи за частично преустройство и пристройка към съществуващия търговски комплекс в източната част на същия имот.
По повод назначена от първостепенния съд СТЕ относно поделяемостта на имота, вещото лице е приложило към заключението си разрешение за строеж №13/ 10. 06. 2003г., на [фирма] е разрешено частично преустройство и пристройка към търговския комплекс. Изграждането на самия търговски комплекс в в парцел *, кв.* по плана на гр.Ш. е било разрешено на представлявания от К.С. едноличен търговец с разрешение за строеж №17/ 30. 04. 1999г. Търговският комплекс е бил въведен в експлоатация на 21. 05. *г., видно от представеното удостоверение. Съсобствеността върху търговския комплекс по силата на приращението е установена с влязлото в сила решение по допускането на делбата и не подлежи на преразглеждане.
В рамките на първоинстанционното производство всяка от страните ангажирала гласни доказателства за твърдените от тях факти.
В показанията си св. Я. А. Ц. е посочила, че през *г. страните закупили съвместно дворно място, в което съвместно започнали да строят, като обекта пуснали в експлоатация през 2000г., като непосредствено след това започнали изграждането и на друг търговски обект – ресторант, който започнал работа през 2003г. На следващата година /през *г./ възникнали недоразумение, К. изгонил В. от обекта с твърденията, че има нотариален акт за имота на свое име.
Св. И. П. П. е потвърдил показанията на св. Ц., като е допълнил, че семейството на ищците са теглили кредити от банки и от близки, за да могат да участват в строителството на обектите, а и за тяхното отваряне и функциониране. Свидетелят виждал как В. търси работници, а също и как е зареждал магазина.
Св. А. С., първи братовчед на ответника, е заявил, че е той и водената от него строителна бригада изградили търговския комплекс – първо магазина през 1999г., с площ от около 120 кв. м. на етап груб строеж, а в последствие, през 2002г. – и ресторанта. Бригадата била ангажирана единствено от К.С., който осигурявал нощувки в неговата леглова база и храна в ресторанта му. Свидетелят бил с впечатление, че В.В. е работник на К.С., тъй като го виждал да зарежда със стоки магазина.
При така изложените фактически данни, Добричкият окръжен съд достига до следните правни изводи:
Предявените от всеки от съделителите искания по сметки за допустими, като при извършената служебна проверка въззивната инстанция намира обжалваното решение за валидно и допустимо. Окръжният съд не споделя релевираното във въззивната жалба оплакване, че по отношение произнасянето по иска по чл. 286 от ГПК за осъждане на В.П.В. и К.В.В. да заплатят сумата от 125 000лв., представляваща стойността на извършените в имота подобрения, по отношение на Р.С., решението е недопустимо, тъй като същата не е била ищец по този иск. Видно от молбата от 29. 01. 2010г., подадена от К.Ж.С. и Р.Ж.С., чрез процесуалния им представител, съдържа се изрично искане, че ответниците предявяват искания срещу останалите съделители. В тази връзка не отговарят на истината твърденията във въззивната жалба, че Р.Ж. претендирала единствено поставяне в дял, но не била ищец по облигационните претенции. Допустимо Районният съд се е произнесъл и относно съделителката Р.С., поради което решението в тази му част не е недопустимо.
В молбата от 29. 01. 2010г. ответниците С. са предявили против ищците В. следните искове: от К. С. – за осъждането им да заплатят 9 000лв., като половината от стойността на закупеното дворно място, платено изцяло от К.С.; и от двамата ответници С. – в размер на 125 000лв., представляваща половината от стойността на подобренията в имота, а именно – цялостното изграждане на търговския комплекс. Исковете черпят правното си основание от нормата на чл. 30 ал. 3 от ЗС и против тяхната основателност В.П.В. и К.В.В. възразяват с правопогасяващото възражение за изтекла давност, считано от датата на извършването на подобренията.
По отношение на първия от исковете, то действително от представения нотариален акт се установява, че посочената в него покупна цена, заплатена от двамата продавачи К.С. и В.В., е в размер на 7 883 /деном./ лв. Материалната доказателствена сила на нотариалния акт не е оспорена, а от друга страна, от *г., когато е сключен договора на попукпо – продажба на недвижим имот, до датата на предявяване на иска 29. 01. 2010г. е изтекъл период, надвишаващ 5 – годишния давностен срок по чл. 110 от ЗЗД. В тази връзка вземането на К.С. е погасено по давност, поради което претенцията му е неоснователна.
По отношение на предявения от двамата ответници К.С. и Р.С. искове за осъждане на В.В. и К.В. да заплатят половината от стойността на изградения в дворното място търговски комплекс, в размер на 125 000лв., въззивната инстанция намира следното:
С влязлото в сила решение по допускането на делбата, задължително за страните, е установена съсобствеността върху построената върху дворното място сграда – търговски комплекс със застроена площ от 366, 10 кв. м., състоящ се от снек – бар, магазин и офис. Твърденията на К.С. е, че е осъществявал владение върху сградата, тъй като я е построил със собствени средства и я е своил. Така изтъкнатите твърдения не могат да бъдат споделени, тъй като строежът е бил изграден и от името и за сметка на упълномощителя В.В., който с пълномощно, рег. № 1*/ 30. 04. 1999г. и пълномощно, рег. № 1462/ 26. 05. 2003г., и двете на нотариус Й. П., е упълномощил К.Ж.С., в качеството му на едноличен търговец да построи търговския комплекс в дворното място. Фактът, че ответникът С. е приел упълномощителната сделка, сочи, че още с първото упълномощаване е знаел, че изгражда комплекса както за себе си, така и за упълномощителя В.В., следователно е владял собствените си части от изградения комплекс, като е бил държател на частите на съсобственика В.. Най – сетне следва да се отбележи, че отношенията между С. и В. са такива между съсобственици, а не между собственик и подобрител в чужд имот. Претенцията по чл. 30 ал. 3 от ЗС е облигационна по своя характер и съответно може да бъде погасена по давност с изтичането на общия петгодишен давностен срок. Началото на този срок, обаче, Окръжният съд намира, че не може да бъде определен съобразно ППВС № */ 27. 12. 1974г., което урежда вземанията на владелеца, извършващ подобрения в чужд имот. Следователно давностният срок започва броенето си от извършване на разходите по изграждането на търговските обекти, които са били във въведени в експлоатация на 21. 05. *г. От тази дата до датата на предявяване на искането по сметки 29. 01. 2010г. е изтекъл давностен срок, по – голям от пет години, поради което правопогасяващото възражение е основателно. Претенцията на К.С. и Р.С. за сумата от 125 000лв. е неоснователна като погасена по давност. В тази връзка Окръжният съд намира, че давностният срок не е бил прекъснат по смисъла на чл. 116 т. Б от ЗЗД с предявяването на иска за делба, който иск не е идентичен с облигационната претенция. Това е така, тъй като извършилият разходите съсобственик може да иска от останалите съсобственици припадащите се на дяловете им в съсобствеността разходи и в самостоятелен исков процес, без да е необходимо да съединява облигационната си претенция с такава за делба. Ако изобщо не са предявени в рамките на делбен процес, облигационните претенции по чл. 30 ал. 3 от ЗС биха били разглеждани самостоятелно, респективно преценката дали са погасени по давност ли се разглеждала единствено въз основа на фактите кога са извършени разходите и кога е предявен иска против останалите съсобственици за заплащането им. Следователно искът за делба не е прекъснал броенето на давността от 21. 05. *г., изтекла на 21. 05. 2009г. В тази връзка претенцията на К.С. и Р.С. против В.В. и К.В. за осъждането им да заплатят сума от 125 000лв., представляваща половината от разходите за изграждане на търговския комплекс, е неоснователна и правилно е била отхвърлена. В тази връзка Районният съд правилно е определил и дължимата от двамата ответници като другари в процеса държавна такса в размер на 5 968. 60лв. В тези му части обжалваното решение е правилно и не подлежи на отмяна.
По отношение осъждането на жалбоподателите да заплатят на В.В. и К.В. сума в размер на 15 215. 13лева, представляваща обезщетение за ползата, от която са били лишени от съсобствения им имот за периода от 01.07.2008г. до 31.12.2009г., то искът правилно е бил удовлетворен като доказан по основание и размер. Възражението на жалбоподателите С. е относно недължимост на обезщетението, тъй като имотът не бил ползван от тях, нито от [фирма], а ЕООД, представлявано от К.С., което било напълно различен правен субект. Възражението не следва да бъде споделяно, доколкото се релевира за първи път във въззивната инстанзия. В рамките на първоинстанционното производство ответниците не са сочили, че ЕООД, представлявано от К.С., е ползвало имота – в тази връзка липсват данни и в назначените от Районния съд счетоводни експертизи, че търговският комплекс е бил ползван от юридическо лице, представлявано от С., а единствено от едноличния търгове. Дори, обаче, хипотетично да се приеме, че е съществувало ЕООД, представлявано от съсобственика К.С., което е ползвало самостоятелно съсобствения имот, то с оглед разрешението по ТР № 7/ 02. 11. 2012г. по т. д. № 7/ 2012г. на ОСГК на ВКС на РБ, лично ползване по смисъла на чл. 31 ал.2 от ЗС е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата им. Следователно К.С. е препятствал ползването от съсобствениците В. на съсобствения недвижим имот, поради което правилно претенция