О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 390
София, 10. 07. 2013 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1591/2013 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Ц. Г. Е. и С. М. Е. чрез пълномощниците си адв. М. А. и М. Х. са обжалвали въззивното решение № 186 от 26.11.2012 г. по в. гр. д. № 308/2012 г. на Ямболския окръжен съд с оплаквания за неправилност и искат то да бъде отменено, а предявеният иск за ревандикация на недвижим имот – отхвърлен. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК.
Ответниците по касация – ищци по делото, считат, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
С обжалваното въззивно решение, след отмяна на решение № 365 от 15.06.2012 г. по гр. д. № 2053/2011 г. на Ямболския районен съд, е уважен предявен срещу касаторите ревандикационен иск и те са осъдени да предадат на ищците владението на търговски обект-магазин в [населено място], със застроена площ 57 кв. м., състоящ се от търговска зала, склад и санитарен възел.
Въззивният съд приел, че спорният по делото обект е проектиран и фактически изпълнен в партерния етаж на жилищен блок като пароабонатно помещение, с предназначение да обслужва целия блок, който е изграден като ведомствен по реда на чл. 116-117 ЗТСУ /отм./. След изграждането му негов единствен собственик е станала държавата по силата на действалата тогава Конституция на НРБ /отм./ и приложимите нормативни актове. Етажната собственост е възникнала когато, след продажба от държавата чрез народния съвет по реда на чл. 117, ал. 2 ЗТСУ /отм./, отделни обекти в сградата са станали притежание на различни лица. По силата на самите договори съгласно чл. 117, ал. 4 ЗТСУ /отм./ и чл. 38 и 40 ЗС, без да е било нужно изрично посочване в същите, купувачите на жилища са придобили правото на собственост върху тези самостоятелни обекти, заедно с припадащия се дял от общите части на сградата и съответното право на строеж върху държавна земя.
Въззивният съд приел за неоснователен довода на ответниците по иска, сега касатори, че спорното помещение не е било обща част, щом не е участвало в ценообразуването на продадените след 1979 г. жилища и че е собственост само на петте ведомства – инвеститори на обекта, и осемнадесет етажни собственици, придобили жилища до посочената година. Намерил, че с оглед промяната, по съгласие на етажните собственици, на предназначението на помещението от обща част в магазин, който да се отдаде под наем на един от етажните собственици – С. Д., както и с преустройството му, собствеността върху помещението е преминала върху всички етажни собственици, в т. ч. ищците, при идеални части, равни на процентите идеални части от общите части на жилищния блок, в който те притежават самостоятелни жилища. От този момент помещението е и самостоятелен обект на собственост, който е годен за разпореждане с правна сделка, годен да бъде предмет на делба, да се придобива по давност.
Въззивният съд приел, че спорното помещение не е придобито по давност от Ст. Д. – праводателка на М. и Й. Ц., която се снабдила с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка, тъй като е имала качеството държател на имота, а не негов владелец, и няма доказателства за обективиране на промяна в намерението по начин, който да сочи, че се отричат правата на собствениците върху вещта. Съдът приел и, че ответниците, които закупили магазина от Ц., не са придобили имота на основание договора, защото е сключен с несобственици, нито по давност, тъй като не са се позовали на този придобивен способ, а и от сключването на сделката през 2011 г. до предявяването на иска са изминали няколко месеца. Ответниците ползват спорното помещение без основание и предявеният срещу тях иск е основателен.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на първо място е поставен въпросът: наличието на договор за наем представлява ли смущаване на владението на имот.
Касаторите считат за неправилно становището на въззивния съд, че наличието на договор за наем категорично прави ответниците само държатели, независимо че праводателката Ст. Д. е завладяла същия като го заключила и използвала като магазин, не е допускала ищците и не им е осигурявала достъп до него. Видно от мотивите към обжалваното решение, обаче, съдът не се е ограничил само с договора за наем, а е обсъждил всички доказателства, както писмени, така и гласни, и въз основа на тяхната преценка е приел правопрекратяващото възражение за недоказано. Следователно, не само договорът за наем е обусловил преценката относно смущаване на владението, а въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства и дали правните изводи са в съгласие с материалния закон, касае правилността на решението, която не се проверява в производство по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Не се констатира разрешението на въззивния съд по поставения първи въпрос да противоречи на представената с изложението съдебна практика. В т. 1 на Постановление № 6/1974 г. на Пленума на ВС е посочено, че при правоотношения, породени от договор /като договор за наем, за заем, за послужване и др./, наличието на такива договори не освобождава съда от задължението да провери дали вещта не се владее от лицето, упражняващо фактическата власт. Именно такава проверка е извършил въззивният съд в разглеждания случай, като е анализирал всички събрани доказателства и доводи на страните. Затова и постановеният съдебен акт не противоречи, а е в съответствие със задължителната съдебна практика. Другият представен съдебен акт – решение № 304 от 04.05.1995 г. по гр. д. № 75/1995 г. на ВС, І-во г. о., не следва да бъде обсъждан, тъй като е по въпрос, различен от поставения. С него е прието, че претенциите на сънаследника към наследника, който е установил владение върху наследствения имот, не опорочават това владение.
Вторият въпрос, поставен от касаторите, е: следва ли, без да се изследва действителната воля на страните по договорите, сключени след 1979 г., съгласно разпоредбата на чл. 20 ЗЗД, съдът да приеме, че купувачите на жилища в жилищния блок са придобили правото на собственост върху процесния търговски обект.
Видно от мотивите към въззивното решение, изводът, че ищците са съсобственици в спорния по делото обект, е формиран въз основа на тълкуване на доказателствата, в т. ч. и на договорите, с оглед приложимия в разглеждания случай нормативен акт – ЗТСУ /отм./, действал към момента на сключване на договорите за покупко-продажба на жилища по реда на чл. 117, ал. 2 ЗТСУ /отм./, и до 2001 г.
Не се установява това тълкуване да противоречи на представеното с изложението решение № 632 от 23.09.2009 г. по гр. д. № 2022/2008 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., защото разгледаният с него случай е различен. То касае договор за учредяване право на строеж, в който конкретно помещение – портиерско жилище, не е било посочено изрично нито като обща част, нито като индивидуална собственост на някоя от страните по сделката или в съсобственост на всички или на част от тях. Свободата на договаряне в този случай е мотивирала състава на Върховния касационен съд да приеме, че за определяне характера на спорния обект следва съгласно чл. 20 ЗЗД да се тълкува волята на страните по договора, като би могло да се изходи от уговорените от страните стойности на общите части за всяко от описаните в нотариалния акт жилища.
Хипотезата, пред която страните са изправени, касае за закупуване на жилища при действието на ЗТСУ /отм./, като правните последици на покупко-продажбите са изцяло регулирани от посочения нормативен акт. Тълкуването от въззивния съд на приложимите разпоредби е в съответствие с трайната съдебна практика, която приема, че при всички общи части идеалната част в тях е необходима част от съдържанието на собствеността върху отделните жилища; че правото на идеална част в общите части не е отделно право, то произтича от правото на собственост върху отделните жилища и следва това право като негово допълнение /р. № 1149 от 16.11.1986 г. по гр. д. № 356/1986 г. на ВС, ІІ-ро г. о. – Съдебна практика 1986 г., стр. 207-208/; че купувачите придобиват правото на собственост заедно с припадащия се дял от общите части и съответното право на строеж върху държавната земя със сключването на договорите по силата на самите договори, както това е изрично посочено в чл. 117, ал. 4 ЗТСУ, а следва и от чл. 18 ЗС /ТР № 50/83 г. от 30.12.1985 г. на ОСГК на ВС – Съдебна практика 1986 г., стр. 30-34/.
Последният формулиран в изложението въпрос, поставен като основен по делото, е за характера на спорния имот, който според касаторите съдът е разрешил само въз основа на наименованието му и то дори не към момента на изграждане на жилищния блок, и предвид посочването в чл. 38, ал. 1 ЗС на пароабонатно помещение сред примерите на обща според предназначението си част.
Въпросът е поставен при неправилна интерпретация от касаторите на мотивите, въз основа на които въззивният съд е приел, че спорното помещение е обща част. Това е така, защото изясняването на характера му е извършено при цялостна преценка на събраните по делото доказателства в тази насока. Освен това касаторите не са посочили в какво се състои според тях противоречието на обжалваното решение с представеното решение № 632 от 23.09.2009 г. по гр. д. № 2022/2008 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., което третира задължението на съда да изследва действителната воля на страните по договора за учредяване на право на строеж, за да изясни характера на портиерското помещение.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са посочили и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване по трите поставени въпроси. Основание по този текст би било налице когато: а/ произнасянето на съда е свързано с тълкуване на закона, в резултат на което ще се достигне до отстраняване на непълноти или неясноти на правни норми; или б/ съдът за първи път се произнася по даден правен спор или в/ изоставя се едно тълкуване на закона, за да бъде възприето друго. Касаторите не са обосновали с какво разглеждането на конкретното дело ще допринесе за точното прилагане на закона и/или за развитието на правото, а съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС липсата на точно и ясно мотивиране на основанията за допускане на касационно обжалване е основание касационната жалба да не бъде допусната за разглеждане по същество.
С оглед изхода на делото и предвид заявеното искане, на ответниците по касация следва да се присъдят разноските по договор за правна защита и съдействие серия Я № [ЕГН] от 20.02.2013 г. в размер на 900 лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 186 от 26.11.2012 г. по в. гр. д. № 308/2012 г. на Ямболския окръжен съд.
ОСЪЖДА Ц. Г. Е. и С. М. Е. да заплатят на Е. Х. П., Н. И. П., Д. Д. А., В. А. Я., Д. Р. Я., А. С. А., Е. Ц. А., М. Н. Д., Г. И. Х., П. С. Х., А. Д. Т., Д. Т. Г., С. Х. Д., П. С. Д., Г. К. Б., С. Т. Б., К. П. Д., М. Е. Д., С. Т. К., П. К. Д., М. Н. Д., Й. Д. Й., К. М. Т., М. Р. П., Г. Р. К., А. М. Т., С. Д. Д., Р. Ж. Д., Д. Н. С., Д. И. С., Я. С. Н., Ж. И. Ж., Щ. В. Ж., Н. П. М., М. Т. М., Д. С. Д., С. Д. Д., Н. В. П., Я. Н. И., И. Н. П., С. Г. Ш., Й. С. Ш., С. А. М., С. Р. М., Д. М. К., В. С. К., М. С. К., Д. Д. К., Н. В. Т., С. И. Т., В. Н. Т., М. С. З., Д. С. С., Ж. Д. Г., И. Г. И., Г. Д. И., В. И. Т., Т. И. Т., Ж. М. С., Т. Д. Т., Я. Г. Т., М. Х. Ч., Й. В. П., Т. Р. П., Т. И. А., Б. П. А., К. Р. Г., Г. Р. Г., С. Т. С., М. Д. С., Т. Р. Н., Б. Г. Р., К. Д. И., Д. М. И., Д. И. М., С. Р. М., Ю. И. К., К. К. К., К. Г. К., А. П. П., Т. Д. П., В. Н. И., Р. М. И., Д. Г. М., Д. Г. К., Д. С. К., В. Г. Г., Д. П. Г., В. П. В., М. Н. В., Т. И. Т., К. Т. В. и В. А. С. разноски за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 900 /деветстотин лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: