3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 401
гр.София, 21 април 2016 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети април през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 1547 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ОУ „Х. Б.” – [населено място], представлявано от адв. М.Б., срещу въззивно решение №V-1/19.01.2016г., постановено по възз.гр.д. №2062/2015г. на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено решение №1603/19.10.2015г. по гр.д. №4606/2015г. на Районен съд – Бургас. С първоинстанционното решение са уважени предявените от М. Д. Д. искове по чл.344 ал.1 т.1 и т.2 КТ.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е незаконосъобразно, необосновано, постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и се моли за неговата отмяна.
В представеното изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК допускането на касационното обжалване се търси в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по въпроси, свързани с правната характеристика на трудов договор с включена клауза за срок за изпитване и начина на обективиране в такъв договор на уговорката за изпитване. По отношение на тези въпроси касаторът твърди, че въззивното решение противоречи на задължителната съдебна практика, като представя решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК.
Ответната страна по жалбата, в срока по чл.287 ГПК, е подала писмен отговор, в който изразява становище за отсъствие на предпоставки за допускане на касационния контрол.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивната инстанция.
За да уважи предявените искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 и т.2 КТ, въззивната инстанция е приела, че от представения по делото трудов договор №37/11.09.2014г. се установява, че същият е сключен като срочен по смисъла на чл.67 ал.1 т.2, тъй като изрично в него е посочено основанието по чл.68 ал.1 т.1 КТ и времето му на действие – до 10.06.2015г. Посочено е, че оспорената заповед за прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата за длъжността „младши учител”, също сочи като причини и основание за издаването й нормата на чл.325 ал.1 т.3 КТ – „изтичане на уговорения срок”. При тези данни въззивната инстанция е приела, че тъй като срочният трудов договор е сключен в нарушение на нормите на чл.68 ал.3 вр. с ал.1 и ал.4, то съгласно преобразуващото правило на чл.68 ал.5 КТ, трудовото правоотношение следва да се счита като възникнало за неопределено време /чл.68 ал.1 т.2 КТ/ и поради това заповедта за прекратяването му на посоченото в нея основание – чл.325 ал.1 т.3 КТ – е незаконосъобразна. В допълнение е посочено, че възражението на работодателя, че е сключил с ищцата трудов договор със срок за изпитване, не е доказано и не се установява от съдържанието на представеното трудово споразумение.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол на въззивното решение по изведените въпроси. Поначало, по приложението на нормата на чл.70 ал.1 КТ, в практиката си ВКС константно е приемал, че срок за изпитване може да се уговори при сключване както на договор за неопределено време, така и при всички видове срочни трудови договори, тъй като видът на трудовия договор е без значение за действителността на клаузата за изпитване. Същевременно, за да възникне валидно уговорката за изпитване, в съдържанието на трудовия договор, освен задължителните реквизити по чл.66 ал.1 КТ, следва по ясен и недвусмислен начин да е посочено, че трудовото правоотношение е със срок за изпитване – т.е., да се отрази цифрово, че договорът се сключва при условията на чл.70 ал.1 КТ, или да се възпроизведе текстово основното съдържание на нормата / в т.см. – Решение № 215 от 17.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 722/ 2011 г., IV г. о., Решение № 376 от 26.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1405/ 2010 г., IV г. о., Решение № 10 от 25.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1476/ 2009 г., IV г. о., Решение № 108 от 25.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4838/ 2013 г., IV г. о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК/.
Вярно е, че представеният трудов договор №37/11.09.2014г. съдържа записване – „чл.70 в полза на работодателя”, както и че тази клауза за срок за изпитване е могла да бъде включена и при наличните волеизявления на страните, че сключват срочен по характера си трудов договор. Касаторът обаче, е посочил /цифрово и текстово/ като основание за прекратяване на трудовото правоотношение не нормата на чл.71 ал.1 КТ, а тази по чл.325 ал.1 т.3 КТ и е прекратил трудовия договор „поради изтичане на уговорения срок” и от датата, посочена в него като момент, до който той действа – 10.06.2015г. Имайки предвид това, решаващите изводи на въззивната инстанция се явяват в съответствие с константната практика на ВКС, касаеща хипотезите, при които може да се сключи срочен трудов договор, неговата минимална продължителност и изключенията от тези правила, които в случая е прието, че не са били налице и са конвертирали правоотношението между страните в такова за неопределено време, съгласно чл.68 ал.5 КТ /в с.см. – реш. №104/23.02.2010г. по гр. д. № 453/2009г. на III г. о., реш. №164/18.02.2010г. по гр.д.№4656/2008г. на I г.о. на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и др./. Предвид всичко това, не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол на атакуваното въззивно решение.
При този изход на делото, искането на ответната страна за присъждане на разноските за касационното производство е основателно и доказано за сумата 500 лева – договорено и заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №V-1/19.01.2016г., постановено по възз.гр.д. №2062/2015г. на Окръжен съд – Бургас.
ОСЪЖДА ОУ „Х. Б.” – [населено място], представлявано от директора М. Х., на основание чл.78 ал.3 ГПК, да заплати на М. Д. Д., с ЕГН – [ЕГН], от [населено място],[жк][жилищен адрес] направените за тази инстанция разноски в размер на сумата 500 лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.