О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 408
гр. София, 19.10.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети септември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 885/17г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Д. Г. от [населено място] срещу въззивно решение № 446 от 17.11.16г., постановено по в.гр.д.№ 592/16г. на Русенския окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 592 от 26.04.16г. по гр.д.№ 1514/15г. на Русенския районен съд, ХІV с-в, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от В. Д. Г. против П. Г. А. иск по чл.109 ЗС за осъждане на ответницата да премахне част от построената в УПИ ХVІ-1500 и УПИ ХVІІ-1500 по плана на [населено място] жилищна сграда.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че с договор за покупко-продажба, сключен с нот. акт № 158/2000г., ответницата П. А. е придобила правото на собственост върху УПИ ХVІІ-1500 по плана на [населено място], а през 2009г. касаторката е закупила съседния УПИ ХVІ-1500. Към момента на първата сделка имотът е бил неограден и пустеещ, като общите праводатели на страните са посочили неговите граници. През 2001-2002г. същата е започнала изграждането на жилищна сграда, като е обработвала и мястото около нея и е владяла необезпокоявано част от имота на ищцата в продължение на повече от 10 години. Сградата е построена в отклонение от строителното разрешение и попада частично в закупения от ищцата имот. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че ответницата е придобила правото на собственост върху владяната от нея част от имота на ищцата по давност. Поради липсата на данни да е налице неоснователно действие, което да пречи на ищцата да упражнява правото си на собственост върху останалата част от дворното място, предявеният негаторен иск е приет за неоснователен.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, както и че съдът се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът по жалбата П. Г. А. не взема становище по нея.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно тази разпоредба на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуално правен въпрос, който е: 1. решен в противоречие с практиката на ВКС; 2. решаван противоречиво от съдилищата; 3.от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Съгласно дадените в т.1 на ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС разяснения касаторът е длъжен да посочи правния въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, като същият определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да конкретизира или уточни поставеният от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба или да допуска касационно обжалване по въпрос, различен от поставения, освен в случай на порок на решението, за който ВКС следи служебно.
В случая жалбоподателката не е посочила конкретен правен въпрос, който във въззивното решение е решен в противоречие с практиката на ВКС, респ. е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, нито е обосновала наличието на посочените в т.4 на цитираното тълкувателно решение предпоставки и те в случая липсват.
Наред с това липсва и противоречие между обжалваното решение и представената от нея практика на ВКС – Р № 1291 по гр.д.№ 1038/92г. на ВС, ІV г.о. и Р 132 по гр.д.№ 66/09г. на ВКС, ІІ г.о., с която е прието, че самият факт на осъществено незаконно строителство на имотната граница се явява пречка за пълноценното използване на съседния имота, без да е необходимо да се доказва конкретното изражение на ограничаване правата на собственика на този имот и съответно обуславя основателност на иска по чл.109 ЗС не е относима към настоящия случай. С оглед приетото от съда, че ответницата е придобила част от имота на ищцата по давност, не би могло да се приеме, че сградата, чието премахване се иска, е построена на регулационната линия между двата имота и не е било необходимо ищцата да доказва наличието на ограничаване на нейните права върху останалата част от имота. Ето защо с тази практика липсва противоречие и позоваването на нея е неоснователно.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 446 от 17.11.16г., постановено по в.гр.д.№ 592/16г. на Русенския окръжен съд.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: