О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 41
гр. София, 02.02.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев т. д. № 60164/16 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. А. М. от [населено място] срещу въззивно решение № 2734 от 04.04.16 г., постановено по гр. д. № 1916/14 г. на Софийския градски съд, II-А с-в, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение от 28.10.2013 г. по гр. д. № 29013/2011 г. на Софийския районен съд, 47 с-в, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора М. М. срещу [фирма] иск с правна квалификация чл. 29 ЗЗД за унищожаване на договор за кредит за текущо потребление от 23.05.03 г.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че предявеният иск е за унищожаване на сключения между страните договор за кредит за текущо потребление от 23.05.03 г. с твърдения, че ищецът при подписването му е бил въведен умишлено в заблуждение от трето по делото лице – Й. М. Х., а именно че подписва договора в качеството си на поръчител, а не като кредитополучател. В срока по чл.131 ГПК ответникът е направил възражение за погасяване на иска по давност – чл. 32, ал. 2 ЗЗД, както и че не е знаел за извършената измама по смисъла на чл. 29, ал.2 ЗЗД.
По делото е установено, че до ищеца са изпратени две призовки за доброволно изпълнение, връчени му съответно на 21.06.2005 г. и на 08.03.2006г., като в исковата молба същият е посочил, че е узнал за измамата около три години след сключване на договора, т.е. най-късно до края на 2006г. На 06.08.2007 г. ищецът е подал жалба до РП – К. за извършената спрямо него измама.
При тези фактически данни съдът е приел, че тригодишната погасителна давност по чл. 32, ал. 2 ЗЗД във всички случаи е изтекла, дори за начален момент да се приеме най-благоприятният за ищеца от 2007 г., тъй като исковата молба е подадена на 05.07.2011г Като допълнителен мотив за неоснователността на иска е посочено, че не са ангажирани никакви доказателства от ищеца за знание на ответната банка-кредитор за извършената измама по смисъла на чл. 29, ал. 2 ЗЗД, поради което наличието на влязла в сила осъдителна присъда срещу третото лице е без значение.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси, обусловили изхода на делото, по отношение на които се твърди наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване, а именно: 1. Следва ли гражданският съд да се съобрази с установените факти за липса на съгласие за сключване на договор и наличието на измама по отношение на ищеца при влязла в сила присъда по наказателно дело, при разглеждане на иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, във връзка с чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД; 2. Допустимо ли е при установена с влязла в сила присъда за измама и липса на съгласие за сключване на договор, ищеца да установява липсата на съгласие отново в гражданския процес, въпреки наличието на влязлата в сила присъда и 3. Коя е датата на узнаване на извършената измама при наличие на влязла в сила присъда за тази измама, от която започва да тече погасителната три годишна давност по чл. 32, ал. 2 ЗЗД.
Ответникът по жалбата [фирма], [населено място] счита, че касационно обжалване на посоченото въззивно решение не следва да се допуска поради липсата на предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставки за ангажиране компетентността на касационната инстанция по спора. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Допускането на касационното обжалване на въззивното решение на Софийския градски съд е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на делото, обусловил правните изводи на съда по спорния предмет /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/, при което произнасянето по него е в отклонение от задължителната съдебна практика, респ. в противоречие с друго влязло в сила съдебно решение или произнасянето на касационната инстанция по този въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
При така поставените в основата на обжалваното въззивно решение решаващи правни мотиви, настоящата касационна инстанция намира, че формулираните от касатора правни въпроси не обуславят исканото допускане на касационното обжалване. По първите два правни въпроса изобщо липсва произнасяне на въззивния съд, който е разгледал поставения пред него за решаване правен спор за унищожаване на договор за кредит за текущо потребление от 23.05.03 г., а не за нищожност на същия поради липса на съгласие. Предвид липсата на общо основание за допускане на касационното обжалване по тези въпроси, не следва да се проверява и наличието на сочените допълнителни такива по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че приложеното Р № 75 по гр. д. № 6298/15 г. на ВКС, ІV г.о., в което е цитирана разпоредбата на чл.300 ГПК е постановено по реда на чл. 303, ал.1, т.1 ГПК и не представлява практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, нито има отношение към съображенията на съда за отхвърлянето на иска, а приложеното Р № 201 по т. д. № 3351/13 г. на ВКС, ІІ т.о. се отнася до материалноправен спор за нищожност на договор поради нарушение на изискуемата форма, с оглед установено с влязла в сила присъда извършено престъпление от нотариус, което обосновава нищожност на нотариалното удостоверяване. С него е прието, че влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда иска за гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Влязлата в сила присъда може да бъде задължителна за гражданския съд относно гражданските последици от деянието само в случай, че тези последици са включени в престъпния състав на деянието. В конкретния случай въззивният съд се е произнесъл по иск за унищожаване на договор поради измама, който е приел за погасен по силата на специалната давност по чл. 32, ал. 2 ЗЗД, т.е. цитираното решение е напълно неотносимо към настоящия правен спор и не налице противоречие с обжалвания съдебен акт.
Последният въпрос относно това откога се счита узната извършената измама при наличие на влязла в сила присъда за тази измама, респ. откога започва да тече погасителната три годишна давност по чл. 32, ал. 2 ЗЗД, е свързан с конкретната фактическа обстановка по спора и не би могъл да обуслови допускане на касационното обжалване. Още повече, че по отношение на него не е налице и допълнителното основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1, тъй като формулировката на чл. 32, ал. 2 ЗЗД, регламентираща правото да се иска унищожение на договор поради измама, което се погасява с тригодишна давност, която започва да тече от деня, в който измамата е била открита, е пределно ясна и не се нуждае от тълкуване. В конкретния случай, въззивният съд след цялостна преценка на фактите и доказателствата по делото е формирал правен извод за неоснователност на иска, тъй като същият е погасен по давност, приемайки за начало на давностния срок най –късната възможна дата за откриване на измамата, а именно подаването на жалба до РП – К.. В тази връзка следва да се има предвид ТР № 5/05 г., т.2 на ОСГК на ВКС, с което е прието, че ако не е предявен граждански иск в наказателния процес, висящият наказателен процес както в досъдебното, така и в съдебното производство, включително и когато е завършил с влязла в сила осъдителна присъда или със споразумение, не е процес относно вземането на пострадалия за вреди от престъплението и не е основание за спиране на погасителната давност. По силата на чл. 114, ал. 3 ЗЗД вземането за вреди от непозволено увреждане възниква от деня на откриването на дееца и от същия момент то става изискуемо, защото от тогава длъжникът изпада в забава съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД. Не е необходимо авторството и деянието да се установяват по специален ред. Дори деянието да е престъпление, давността тече от момента на извършването му, а не от влизането в сила на присъдата, с която се установява престъпния му характер. Веднъж възникнало, вземането на пострадалия за обезщетение от престъплението трябва да се предяви в петгодишния давностен срок. Аналогично, давността по чл. 32, ал. 2 ЗЗД следва да тече от откриване на измамата, а не от влизане в сила на осъдителната присъда за извършването й.
С оглед гореизложените съображения, предвидените в процесуалния закон предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския градски съд не са налице.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал. 3 във вр. с ал. 8 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата сторените от него в настоящото производство разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 2734 от 04.04.16 г., постановено по в. гр. д. № 1916/14 г. на Софийския градски съд.
О с ъ ж д а М. А. М. от [населено място] да заплати на [фирма], [населено място] сумата 100 лв. /сто лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: