5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 416
С., 30.05. 2012 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 686/2011 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от [фирма] [населено място], срещу въззивното решение № 185 от 17.12.2010 г. по в. гр. д. № 492/2010 г. на Варненския апелативен съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
От ответника по касация [фирма] [населено място] не е подаден писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Жалбата е в срока по чл. 283 ГПК, отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК и към нея е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е допустима.
При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решението от 26.07.2010 г. по гр. д. № 1038/2008 г. на Варненския окръжен съд, с което е отхвърлен предявен от касатора отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за право на собственост върху едноетажна сграда с площ 373.80 кв. м. за битови услуги по документ за собственост, а по кадастрална карта – площ от 372 кв. м. за търговия, ведно с правото на строеж за същата сграда, находяща се в поземлен имот с идентификатор 10135.513.165, идентичен с УПИ ІІІ от кв. 25 по плана на к. к. „Зл.п .”, [населено място].
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са поставили на първо място въпроса: коя от страните в процеса носи тежестта за доказване, рес. опровергаване на основанията за придобито от ответника право на собственост в производство по отрицателен установителен иск за собственост и какво доказване следва да проведе страната, която носи доказателствената тежест.
За да е налице поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК във връзка с представените решения на отделни състави на Върховния касационен съд, следва поставеният правен въпрос да е намерил разрешение, обратно на даденото в обжалваното решение. Такова противоречие по въпроса за разпределението на доказателствената тежест, която при отрицателния установителен иск за собственост се носи от ответника, комуто е възложено да установи, и то по безспорен начин, чрез пълно и главно доказване, заявените основания за придобитото право на собственост, в случая няма. Всъщност, поставеният от касатора въпрос е предпоставен от становището му, че изводите на въззивния съд относно предоставянето в оперативно управление на Д. «Х. ус.» на спорната по делото сграда, почивали на предположението тя да е идентична със сградата по акта за държавна собственост № 11258 от 09.02.1972 г.; по делото нямало преки доказателства и за правоприемство между Д. «Х. ус.» и ответника, като в тази насока съдът също основал констатациите си на предположения и косвени данни.
По така изразеното от ответника становище, с което той е обосновал допускането на касационното обжалване, следва да се посочи на първо място, че въпросът за идентичността на сградата – предмет на отрицателния установителен иск за собственост, с тази по представените от ответника документи, е фактически, а не правен, поради което и не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. На следващо място изводът за наличие на идентичност е формиран от въззивния съд въз основа на анализа на всички събрани по делото доказателства, като заключенията на вещите лица в тази насока изхождат от описанието на сградите, макар и с различна квадратура, т. е. извършена е преценка именно на съществените индивидуализиращи характеристики на имота, както настоява и касаторът. Преценката на извода по същество, т. е. дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства и дали правните изводи са в съгласие с материалния закон, касае правилността на решението, която не може да се провери на настоящия етап. Поради това и не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Касаторът не е представил влезли в сила съдебни актове, в които поставеният правен въпрос да е намерил разрешение, обратно на даденото в обжалваното решение, поради което и съгласно разясненията, дадени в т. 3 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, не се установява основание за допускане на касационно обжалване по въпроса за наличието на правоприемство между Д. «Х. ус.» и ответното дружество.
Следващият въпрос, поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, е: необходим ли е изричен акт на компетентен държавен орган, за да бъде прехвърлено правото на оперативно управление върху конкретен държавен обект от един на друг правен субект, в случая от ДСП «Б.» на Д. «Х. ус.». Като сочи, че според практиката на Върховния касационен съд, изразена в представените от него решения, предоставянето, респ. прехвърлянето на оперативното управление върху държавен имот от една на друга държавна организация се извършва със заповед на органа по чл. 94, ал. 2 НДИ /отм./, касаторът счита, че изводите на въззивния съд върху спорната сграда да е възникнало право на оперативно управление за Д. «Х. у.», се основават само на акта за държавна собственост № 11258 от 09.02.1972 г., който обаче е издаден за друг обект; приложените строителни книжа /технически проекти и билет № 67 за строеж/ сочат, че инвеститор на строителството е ДСП «Б.» и по делото няма доказателства за издаден акт на компетентен държавен орган, с който след завършване на строителството оперативното управление на спорния обект да е отнето от инвеститора и предадено на друго юридическо лице. Въззивният съд обаче, е приел, че сградата по акта за държавна собственост от 1972 г. е спорната по делото, и видно от същия тя е предоставена на Д. «Хигиенни услуги». Както се посочи, преценката на извода по същество за наличие на идентичност, който предпоставя разрешаването и на въпроса за предоставянето на сградата в оперативно управление, касае правилността на решението, а тази проверка може да бъде извършена само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е приел, че ответното дружество е собственик на спорната сграда и по давностно владение, продължило повече от 10 години /от 1961 г./ – имотът е владян от праводателите на [фирма], впоследствие [фирма], [фирма], [фирма] и [фирма], което се установява и от показанията на разпитаните по делото свидетели.
Във връзка с това становище касаторът е поставил следните въпроси:
1. допустимо ли е съдът да се произнася по иск, респ. възражение за придобито право на собственост, на непредявено основание – касаторът счита, че липсват твърдения ответното дружество да е придобило имота по давност; съдът следвало да обсъди има ли придобиване по давност от праводателя [фирма], тъй като твърденията в молбата от 19.02.2010 г., са, че правото на собственост е придобито на основание давностно владение, упражнявано от [фирма] и неговите праводатели в периода от 1960 до 2003 г.;
2. допустимо ли е придобиване на право на собственост едновременно на две основания: в случая това са включване на спорния имот в капитала на ответното дружество и давностно владение, упражнявано от праводателите на ответника по иска и от самия ответник.
3. считат ли се за владелци юридическите лица, които упражняват оперативно управление върху обекти – държавна собственост; допустимо ли е придобиване по давност на имоти – държавна собственост в периода от 1961 г. до частичната отмяна на забраната на чл. 86 ЗС на 01.06.1996 г.
Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС под „въпрос“ по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК следва да се разбира материалноправен или процесуалноправен проблем, касаещ пряко предмета на спора и постановения от съда с обжалваното решение краен правен резултат. Повдигнатите от касатора въпроси не касаят пряко крайния правен извод относно собствеността и в този смисъл изходът на делото не зависи от тяхното разрешаване. Това е така, защото искът е отхвърлен по съображения, че правото на собственост е придобито от ответника чрез непарична вноска при учредяване на дружеството, а съображенията, свързани с придобиването по давност, са изложени по въведеното като евентуално възражение, т. е. те не са част от решаващите мотиви на въззивния съд по заявения за разрешаване материалноправен спор. Ето защо не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, при което не следва да се разглеждат и допълнителните предпоставки, свързани с въведените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК, и представената за обосноваването им съдебна парктика.
На последно място в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът: валидни ли са и имат ли вещно-прехвърлително действие апортните вноски в капитала на търговско дружество в случай, че вносителят не е собственик на недвижимото имущество, обект на непаричната вноска. Касаторът счита, че по въпроса за апорта на вещно право като специфичен производен способ няма формирана съдебна практика и решаването му е от значение за развитието на правото и точното прилагане на закона – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Така поставен, въпросът съдържа твърдението на касатора, че имотът не е собственост на праводателя на ответника, но с обжалваното решение това твърдение не е прието за доказано.
Обсъждайки данните по делото във връзка с доводите на страните, съдът в двете инстанции намерил, че върху построената през 1961 г. сграда-държавна собственост, било предоставено право на оперативно управление на Д. «Х. у.» – клон на [фирма] към ОНС [населено място], чиито активи и пасиви впоследствие били поети от образувания през 1986 г. с Разпореждане на Бюрото на МС № 15 от 24.06.1986 г. Комбинат на търговия и услуги. През 1989 г. последният бил прекратен и образувана ДФ «Л.», която поела всички негови активи и пасиви. С Разпореждане на МС № 36/1991 г. ДФ «Л.» била преобразувана в [фирма], а при приватизацията на същото спорната по делото сграда била предоставена в собственост на [фирма] съгласно разпоредбите на ПМС № 201 от 25.10.1993 г. и чл. 17а ЗППДОбП /отм./. Впоследствие, с н. а. № 150, т. І, дело № 138/2003 г. [фирма] продало сградата на [фирма], което апортирало същата за увеличение на капитала на [фирма]. Вписванията не са оспорени и опровергани, поради което е прието, че [фирма] е придобила правото на собственост върху сградата. Ответното дружество [фирма] е вписано в търговския регистър с решение от 12.04.2006 г. по ф. д. № 4325/2006 г. на Софийския градски съд, като същата сграда, за която по делото е установено, че е самостоятелен строителен обект, т. е. и обект на собственост, е апортирана в капитала му.
Поставяйки въпроса за апорта на вещно право като специфичен придобивен способ, касаторът всъщност цели касационната инстанция да разгледа и се произнесе по правилността на даденото от съда разрешение на този въпрос в конктерния случай. Това обаче не може да бъде сторено в настоящото производство, което има за предмет обсъждане наличието на основания за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество. Обжалваното решение съдържа произнасяне по всички елементи от фактическия състав на въведеното от ответника по иска придобивно основание, а изводът, че то е осъществено, касае правилността на решението, която може да се проверява ако е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В обобщение, поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.
С определение № 190 от 23.03.2011 г., постановено на основание чл. 248 ГПК, въззивникът – ищец по делото, е осъден да заплати на въззиваемия, разноски за въззивното производство в размер на 3 000 лева.
Подадената срещу този съдебен акт частна жалба е неоснователна.
Молбата за изменение на въззивното решение в частта за разноските е подадена в едномесечния срок по чл. 248, ал. 1 ГПК, поради което е допустима. По същество правилно е приета за основателна, тъй като първоинстанционното решение е оставено в сила, а разноските, които съставляват възнаграждение за един адвокат, са сторени, видно от представения договор за правна защита и съдействие, и присъждането им е поискано в хода на устните състезания пред въззивния съд. С оглед изложеното определението по чл. 248 ГПК следва да се остави в сила.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 185 от 17.12.2010 г. по в. гр. д. № 492/2010 г. на Варненския апелативен съд.
ОСТАВЯ В СИЛА определение № 190 от 23.03.2011 г. по в. гр. д. № 492/2010 г. на Варненския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: