О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 426
гр. София, 31.07.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на шести юни, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 283/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. Г. К., [населено място], чрез процесуалния й представител адвокат Й. М., срещу въззивно решение № 392 от 23.10.2017 г. по в. гр. д. № 463/2017 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново в частта, в която апартамент № 36 е допуснат до делба при определени за страните квоти, като е прието, че жалбоподателката не е придобила правото на собственост върху 1/6 ид. част от него, собственост на ответницата.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно, поради постановяването му при нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Излагат се съображения, че съдът не е съобразил императивните разпоредби относно института владение и неправилно е приел, че жалбоподателката е държател на частта на сестра си, а не владелец на тази част.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката не е формулирала точни и ясни материалноправни или процесуалноправни въпроси от значение за изхода на спора, но изложените доводи, уточнени и конкретизирани съобразно правомощието на касационната инстанция, съгласно разясненията в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, най – общо се свеждат до въпроса за владението на чуждите идеални части в съсобствен имот и приложението на придобивната давност по чл. 79 ЗС, обусловил правните изводи на съда по съществото на спора. Като основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение се сочи очевидната му неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК /ред. след изм. ДВ, бр. 86/2017 г./.
Ответникът по касация – М. Г. К., [населено място], чрез процесуалния си представител адвокат В. С., оспорва жалбата и счита, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:
С въззивното решение е отменено решение № 52 от 27.03.2017 г. по гр. д. № 319/2016 г. по описа на Районен съд – Павликени в частта, в която са определени размерите на намаленото дарение до размера, необходим за допълване запазената част на ответницата М. К. и е възстановена нейната запазена част, както и в частта, в която са определени правата на страните по допуснатата делба на апартамент № 36, на ІХ етаж, със застроена площ от 82,83 кв. м., находящ се в [населено място], [улица], с идентификатор 10447.513.359.1.36, индивидуализиран в решението на първоинстанционния съд, като вместо това на основание чл. 30, ал. 1 ЗН е намалено дарението, извършено на 15.12.2006 г. с нотариален акт № 2775/2006 г. от наследодателя Г. Д. К., починал на 25.02.2015 г., в полза на Р. Г. К., в размер на сумата 11 888,88 лв., като е възстановена запазената част на М. Г. К. от наследството на Г. Д. К. в размер на 11 888,88 лв. Правата на страните, при които да се извърши делбата на процесния апартамент са определени както следва: за Р. Г. К. – 35361,12/56700 ид. части, за М. Г. К. – 21338,88/56700 ид. части. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, в която е уважено искането за намаляване на основание чл. 30, ал. 1 ЗН на извършеното от Г. Д. К. на 15.12.2005 г. дарение в полза на Р. Г. К., възстановена е запазената част на М. Г. К. от наследството на нейния баща Г. К., и е допуснат до делба процесният апартамент. В частта, в която е допусната делбата на дворно място с площ 1760 кв. м., с построени в него къща, плевня, сайвант и хамбар, находящо се в [населено място], [община], представляващо УПИ ІІІ – 31 в кв. 38 по действащия ПУП на [населено място], [община], при граници: улица, УПИ ІІ – 30, УПИ V – 33, УПИ ІV – 32 в парцел 38 при квоти по 1/2 ид. части за страните, първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че производството е в първа фаза по допускане на делбата. В делбената маса на основание чл. 341, ал. 2 ГПК е включен недвижим имот – апартамент № 36, находящ се в [населено място], придобит от страните по наследство от родителите им – С. Б. К., починала на 01.01.2006 г. и Г. Д. К., починал на 25.02.2015 г., придобили по време на брака си апартамента, подробно индивидуализиран в нотариален акт № 128/1970 г. След смъртта на С. К., Г. К. дарил на 15.12.2006 г. своите 4/6 ид. части на дъщеря си Р. К., за което е съставен нотариален акт № 2775/2006 г. С нотариален акт № 61/16.05.2016 г. за собственост върху недвижим имот, придобит по давностно владение ищцата е призната за собственик и на собствената на сестра й М. К. /ответница по делото/ 1/6 ид. част от имота. В делбеното производство К. е предявила иск за намаляване на дарението до размера, необходим за допълване и възстановяване на запазената й част.
С оглед установяване наличието на съсобственост и възможността за допускане на делбата, съдът е приел за недоказано възражението на ищцата Р. К. за придобиване по давност на вписаната в нотариалния акт 1/6 ид. част от апартамент № 36. Изложил е съображения, че при съсобствеността, ако някой сам упражнява фактическата власт върху цялата вещ, той владее вещта до размера на собствените си права, а в останалите части – упражнява държане. Р. К., ползвайки изцяло жилището по предназначение, е владеела същото за своите 5/6 ид. части, но по отношение на чуждата 1/6 ид. част е упражнявала само държане, което обстоятелство се установява от свидетелските показания, представените по делото декларация по ЗМДТ, депозирана пред данъчните власти на 01.12.2006 г., в която ищцата е описала собствеността върху спорния апартамент като разпределена между нея, сестра й и баща й при права – по 1/6 ид. части за двете сестри и 4/6 ид. части за бащата, и писмена покана на К. от м. 11.2015 г. до сестра й, с отправено предложение за доброволно прекратяване на съсобствеността върху наследствените имоти. Извънсъдебното признание от 2015 г. сочи липса на намерение за своене на частта на другия сънаследник към този момент. Намерение за своене ищцата е демонстрирала едва със снабдяването с нотариален акт на 16.05.2016 г., откогато не е изтекъл 10 – годишният срок, необходим за осъществяване фактическия състав на придобивното основание. Правата на М. К. върху 1/6 ид. част от жилището, придобити по наследяване от майка й С. К., следва да бъдат зачетени при определяне на квотите в делбата.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Този въпрос трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК /в настоящата редакция на закона/ независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.
В случая правните изводи на въззивния съд по въпроса за владението и приложението на придобивната давност по чл. 79 ЗС изцяло съответстват на установената съдебна практика, съгласно която за да бъде правото на собственост придобито по давност в процеса на доказване следва да се установи едновременно наличието на всички елементи от фактическия състав на оригинерното придобивно основание, а именно упражняване на фактическа власт върху имота в продължение определен период от време постоянно, непрекъснато, несъмнително, явно и спокойно. Фактическият състав на владението по чл. 68, ал. 1 ЗС включва както обективния елемент на упражнявана върху имота фактическа власт /corpus/, така и субективния елемент – вещта да се държи като своя /animus domini/ – решение № 477/8.11.2010 г. по гр. д. № 909/2009 г., ВКС, II г. о., решение № 503/2.05.2012 г. по гр. д. № 83/2011 г., ВКС, I г. о., решение № 88/27.07.2016 г. по гр. д. № 661/2016 г., ВКС, II г. о. В хипотезата на съсобствен имот, какъвто е настоящият случай, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия, държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, които действия следва да са доведени до знанието на останалите съсобственици, да не пораждат съмнение за отричане на чуждата власт по отношение на вещта и да не допускат чужди въздействия – ТР № 1 от 6.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК, ВКС. Въззивният съд е съобразил цитираното ТР, изяснил е елементите на фактическия състав на придобивната давност, като правните му изводи, че ищщата е владелец на своите 5/6 ид. части, но държател по отношение на 1/6 ид. част на другия сънаследник, доколкото липсва намерение за своенето им, са основани на събраните по делото доказателства, на закона и на задължителната практика на ВКС.
Липсва основанието за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предложение трето, ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК и направеното в отговора на касационната жалба искане, жалбоподателят следва да заплати разноски на ответника по касационната жалба М. Г. К. разноски в размер на 540 лв. /петстотин и четиридесет лева/.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 392 от 23.10.2017 г. по в. гр. д. № 463/2017 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново.
ОСЪЖДА Р. Г. К. [населено място], да заплати на М. Г. К., [населено място], разноски за производството по чл. 288 ГПК в размер на 540 лв. адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: