1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 430
гр.София, 15.05.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
девети май две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 815/ 2018 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. С. В. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 222 от 17.11.2017 г. по гр.д.№ 456/ 2017 г., с което е потвърдено решение на Пловдивски окръжен съд по гр.д.№ 1608/ 2016 г. и по този начин е отхвърлен предявеният от касатора против (П.) иск за заплащане на сумата 222 750 лв – обезщетение за имуществени вреди, търпени от неоснователно отнемане в полза на държавата на иззети с протокол от 19.09.2002 г. движими вещи по сл.д.№ 276/ 2003 г. по описа на О. – П..
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът повдига като основание за допускане на касационното обжалване правните въпроси (уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г., ОСГТК, ВКС) търпи ли имуществени вреди лице, чиито собствени движими вещи са одържавени като непотърсени веществени доказателства, ако в наказателното производство иззетите вещи не са били третирани като „веществени доказателства”; и погасява ли се правото на собственост върху иззети в хода на наказателно производство движими вещи след изтичане на срока по чл.112 ал.1 НПК. Счита, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, тъй като по тях няма формирана съдебна практика.
Ответната по касация страна П. не взема становище по жалбата.
Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване се явява неоснователно.
За да отхвърли предявения иск, въззивният съд приел, че е сезиран с осъдителен иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди от неоснователно повдигнато обвинение срещу ищеца, произтекли от одържавяването на негови собствени движим вещи след приключване на наказателното производство. От фактическа страна съдът приел за установено, че срещу ищеца било повдигнато обвинение за извършени престъпления по чл.234а НК и по чл.309 ал.1 НК, образувано било дознание № 65/ 2002 г. на РЗ „Б.” – П., наказателното производство по което било прекратено с постановление на прокурор от 13.04.2007 г. В хода му, на 19.09.2002 г., било осъществено претърсване в [населено място] в дома на майката на ищеца, при което били иззети индивидуално определени движими вещи (представляващи авиационна техника), описани в протокол от същата дата. При разпитите на ищеца относно иззетите вещи същият заявил, че не са негови и не знае на кого са. В постановлението, с което наказателното производство е прекратено, прокурорът наредил приобщените като веществени доказателства по наказателното производство движими вещи да бъдат отнети в полза на държавата, ако не бъдат потърсени от собственика им в едногодишен срок от прекратяването на наказателното производство. При тези фактически установявания от правна страна съдът извел, че за ищеца не е възникнало вземане за обезщетяване на имуществени вреди, тъй като действията на прокурора, с които движимите вещи са отнети в полза на държавата, са законосъобразни. Макар постановлението за прекратяване на наказателното производство и за разпореждане с веществените доказателства по делото да не е редовно връчено на ищеца, той е узнал за него и е упражнил правата си да търси обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение. Държавата е осъдена да му заплати такова по гр.д.№ 21474/ 2011 г. на Пловдивски районен съд въз основа на искова молба, подадена на 26.09.2011 г. Най-късно към този момент ищецът е разполагал с постановлението (той се е позовал на него в молбата до съда) и от този момент по отношение на него е започнал да тече едногодишният законов срок, в който е могъл да поиска връщане на иззетите вещи. Съдът отхвърлил доводите на ищеца, че не е имало основание за отнемане на вещите, тъй като още в хода на наказателното производство е било ясно чия собственост са те и тъй като не са били приобщени по наказателното производство като веществени доказателства. Посочил, че с факта на изземването на вещите те придобиват статут на доказателства по делото, а относно собствеността им самият ищец двукратно е заявил при разпити, извършени от компетентен орган, че не са негови, не знае къде са намерени, какво представляват и на кого са. Допълнително съдът посочил, че искът не може да бъде уважен и защото представените по делото писмени доказателства не са годни да установят твърденията на ищеца, че е придобил собствеността върху иззетите движими вещи въз основа на договор за замяна.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставените от касатора като основание за допускане на касационното обжалване правни въпроси не обуславят обжалваното решение. На материалноправния въпрос търпи ли имуществени вреди лице, чиито собствени движими вещи са одържавени като непотърсени веществени доказателства, ако в наказателното производство иззетите вещи не са били третирани като „веществени доказателства”, съдът не е дал отговор в акта си. Той изрично е посочил, че въпросните вещи придобиват статут на веществени доказателства по силата на факта на изземването им от компетентен орган при наличие на законовите предпоставки. Правен въпрос дали вещите, иззети от органите на наказателното производство, придобиват характер на веществени доказателства по силата на самото процесуално действие, ищецът не е формулирал. А правен въпрос за последиците относно собствеността върху иззетите вещи, ако те не са били третирани като „веществени доказателства”, съдът не е разрешавал.
Необуславящ е и въпроса погасява ли се правото на собственост върху иззети в хода на наказателно производство движими вещи след изтичане на срока по чл.112 ал.1 НПК, тъй като съдът по същество не е постановил, че ищецът е изгубил правото си на собственост върху процесните вещи. Съдът е постановил, че ищецът въобще не е доказал придобиването на собствеността върху вещите, защото в договора за замяна, на който основава вещните си права, са описани вещи, които са различни от иззетите като веществени доказателства в наказателното производство.
По необуславящи обжалваното решение правни въпроси то не може да бъде допуснато до касационен контрол, поради което Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 222 от 17.11.2017 г. по гр.д.№ 456/ 2017 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: