4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№349
гр. София, 22.07.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото съдебно заседание на осми юли през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина П.
при секретаря……………………………………………………………………. и с участието на прокурора, ……………………………………………………като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. т. д. № 1343 по описа за 2015 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1-във вр. чл. 262, ал. 2, т. 1 ГПК.
Образувано е по съвместната частна касационна жалба с вх. № 7331/30.І.2015 г., на пловдивското [фирма] и на Й. И. Г., О. Г. Г. и Методи Г. Г. – тримата от [населено място], подадена чрез техния общ процесуален представител по пълномощие от АК-П. против определение № 17 на Пловдивския апелативен съд, ТК, 1-ви с-в, от 12.І.2015 г., постановено по ч. т. дело № 1494/014 г., с което е била оставена без уважение тяхна съвместна частна жалба срещу разпореждане № 5100/17.ІХ.2014 г. на ОС-Пловдив по гр. д. № 631/2013 г. – за връщането на въззивната им жалба срещу постановеното по същото дело първоинстанционно решение № 315/8.VІІ.2014 г.
Поддържайки общо оплакване за неправилност /незаконосъобразност/ на дадените им от първостепенния съд указания досежно размера на дължимата по с/ка на въззивната инстанция държавна такса по жалбата им срещу първоинстанционното решение, четиримата частни касатори претендират – на същото основание – касиране на атакуваното въззивно определение и връщане на делото обратно в ОС-Пловдив – за по-нататъшни процесуални действия по въззивната им жалба срещу първоинстанционното решение.
В изложението си по чл. 284, ал. 3 ГПК четиримата частни касатори обосновават приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното определение Пловдивският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС „по подобни казуси”, обективирана в Опр. № 467/20.ІХ.2011 г. на ІІІ-то г.о. по ч. гр. дело № 506/2011 г., както и в Опр. № 287/2.VІІ.2010 г. на ІІ-ро г.о. по ч. гр. дело № 271/2010 г., по процесуалноправния въпрос: „Дали неизпълнението на незаконосъобразно разпореждане на съд, с което неправилно е определен размерът на държавната такса за въззивно обжалване на съдебно решение представлява законосъобразно основание за връщане на въззивната жалба?” В случай, че цитираната практика на ВКС се окажела неотносима към релевирания в изложението процесуалноправен въпрос, четиримата касатори поддържат, че касационният контрол следвало тогава да бъде допуснат в хипотезата по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК – предвид липсата на съдебна практика по същия правен въпрос.
Ответното по касация [фирма]-София не е ангажирало становище на свой представител нито по допустимостта на частното касационно обжалване, нито по основателността .
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в пределите на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно пр-во пред САС, настоящата съвместна частна касационна жалба на [фирма]-гр. П. и Й., О. и Методи Галчеви от същия град ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване, са следните:
За да потвърди разпореждането на първостепенния съд по чл. 262, ал. 2, т. 2 ГПК, Пловдивският апелативен съд е приел следното: 1./ Че на настоящите четирима частни касатори надлежно е било дадено указание от страна на Пловдивския ОС да внесат държавна такса в размер на сумата 1 783.15 лв. по с/ка на въззивната инстанция; 2./ Че те не поддържат да са изпълнили това указание; 3./ Че действително дължимата държавна такса била в двойно по-голям размер /3 566.29 лв./ от погрешно посочената в указанието, дадено по реда на чл. 262, ал. 1 ГПК.
При констатация в противоположния смисъл, а именно, че държавна такса е била все пак внесена от ищците – съгласно чл. 71, ал. 1 ГПК, цитираното и представено от четиримата частни касатори с изложението им по чл. 284, ал. 3 ГПК определение № 467/20.ІХ.2011 г. на състав на ІІІ-то г.о. на ВКС по ч. гр. дело № 506/2011 г. е било постановено по правния въпрос: „Как се определя размера на държавната такса, когато имуществения интерес касае едно благо, а основанията от които това благо се извежда, както и лицата, от които това благо се претендира, са повече от едно?” Докато Опр. № 287/2.VІІ.2020 г. на състав от ІІ-ро г.о. на ВКС по ч. гр. дело № 271/2010 г., е по процесуалноправния въпрос: „Следва ли по искането на страна за продължаване на срок, съдът да се произнесе преди постановяване на определение за прекратяване на делото – поради неизпълнение на дадени указания, и следва ли произнасянето на съда по искането за продължаване на срока да е във връзка с искането на страната?” Следователно при съпоставка между тези два акта на състави от ГК на ВКС, от една страна, с обжалваното въззивно определение – от друга, не се констатира идентитет по релевирания процесуалноправен въпрос. Доколкото атакуваното определение на Пловдивския апелативен съд се основава преди всичко върху констатацията на факта, че настоящите четирима частни касатори не са внесли по негова сметка каквато й да било държавна такса – независимо от задължението си по чл. 261, т. 4 във вр. чл. 71, ал. 1 ГПК, въпросът дали даденото им по реда на чл. 262, ал. 1 ГПК от първостепенния съд указание е било „законосъобразно” или „незаконосъобразно”, въобще не е бил обсъждан, т.е. той няма качеството на правен въпрос, който да е бил от значение за изхода по конкретното дело. Квалифицираното като „неправилно” изчисляване на таксата, дължима за въззивно обжалване в исково пр-во, образувано по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, не е по естеството си преценка за законосъобразността на това указание на първостепенния съд. При това положение се налага извод, че в случая не е налице общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, а това изключва необходимостта от обсъждане налице ли е допълнителното основание по т. 3 на същия законов текст.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 17 на Пловдивския апелативен съд, ТК, 1-ви с-в, от 12.І.2015 г., постановено по ч. т. дело № 1494/2014 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2