О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 443
София, 17.05.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети май, две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 905 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], чрез адвокат Г. Г. от АК-София срещу решение № 642/22.03.2017 г. по гр.д. № 5324/2016 г. на Апелативен съд София, с което се потвърждава решение № 4218/25.05.2016 г. по гр.д. № 13314/2010 г. на Софийски градски съд, с което са уважени предявените искове на Министерство на вътрешните работи срещу [фирма], при участието на подпомагащите страни Спортен клуб „Л.” и [фирма] за сумата от 128 616 лева, с която ответникът се е обогатил за негова сметка в периода от 01.11.2007 г. до 01.11.2008 г., ведно с лихвите за забава от 28.07.2010 г. до 19.11.2010 г. в размер на 3524 лева, на основание чл.59 и чл.86, ал.1 ЗЗД.
В касационната жалба се съдържат доводи за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В изложение към касационната жалба се поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите: 1. Съдът дължи ли произнасяне досежно спора за собственост по иск с правно основание чл.59 ЗЗД при предоставянето на доказателства, че не ищецът, а трето лице е собственик на имота и оспорване на качеството на собственост на ищеца, съответно на управление на имота, предоставено му с А. № 8115/10.04.1984г.? 2. Кой носи доказателствената тежест да установи фактите и обстоятелствата в А. при изрично оспорване на правата му от страна на ответника? 3. С оглед разпоредбата на чл. 14 ЗДС, за да бъде процесуално легитимиран субект да подаде иск да претендира обезщетение за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗД, следва ли органът, който претендира обезщетението, да установи, че някога е манифестирал желание и е искал да владее, ползва и поддържа имота от името на държавата, за своя сметка и на своя отговорност и дали реално го е правил? 4. Подобренията направени от ответника в имота на ищеца следва ли да се вземат предвид при определяне на обедняването на ищеца? Относимо и допустимо ли е към предмета на спора по иск с правно основание чл.59 ЗЗД, ответникът да иска да установи размера на подобренията, направени в имота и следва ли те да се приспаднат от размера на средния пазарен наем като разлика между обогатяването и обедняването? 5. На каква база се оценява и изчислява размера на обезщетението, с което собственикът е обеднял, тъй като не е реализирал ползата от принадлежащото му право на ползване на имота, взема ли се предвид предназначението на имота и за какво се ползва той? 6. Налице ли е липса на основание за ползване на процесния имот при положение, че обектът е бил използван като стрелбище, което всяка година е лицензирано от МВР и същото го е ползвало за обучение на своите служители, съгласно Наредба № І-199 от 02.09.2003 г. за условията и реда за провеждане на курсове за безопасно боравене с огнестрелно оръжие? Следва ли да има някакво противоправно поведение от ответника, изразяващо се в недопускане на ищеца или възпрепятстване на възможност да ползва имота? 7. В какво се изразява обогатяването на ответника от ползването на процесния имот, който има специален разрешителен режим на ползване и кой субект се е обогатил, съответно при тази хипотеза как ищецът се е обеднил? 8. От кой момент настъпва изискуемостта на вземането за неоснователно обогатяване?
Според касатора, материалноправните и процесуалноправните въпроси са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК.
От Министерство на вътрешните работи не е подаден писмен отговор.
Подпомагащите страни Спортен клуб „Л.” и [фирма] не са взели становище.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че имот от 18,832 кв.м, застроен с административни сгради и сгради за спортна дейност, между които – стрелбище /бивша гребна база/ с подземен етаж от 867 кв.м, е актуван като държавна собственост и е предоставен за оперативно управление на МВР от 1984 година, за което е съставен и Акт № 07560/21.05.2010 г. по ЗДС и ППЗДС. Съдът е приел също, че с договор от 18.04.1994 г. между МВР и СК „Л.” е уговорено стопанисването на отделните спортни комплекси – обекти и прилежащите им съоръжения за срок от пет години, продължен с анекс до 2002 г. При действието на Закона за държавната собственост /ДВ, бр.44 от 1996 г./ е сключен от СК„Л.” договор за съвместна дейност от 22.12.1999 г. със [фирма], който не е бил приподписан от представител на МВР, поради което въззивният съд приема, че липсва съгласие за отдаването под наем на помещения в спортния комплекс /стрелбище/ на имота – държавна собственост, с договор от 15.03.2005 г. с ответника [фирма] от [фирма]. След като държавният имот е даден за оперативно управление на ищеца, а през исковия период от 01.11.2007 г. до 01.11.2008 г. липсва съгласие за ползването му от ответното дружество, според съда, е налице хипотезата на чл.59, ал.1 ЗЗД по отношение на МВР, с оглед на което исковете са основателни.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна и в срока по чл.283 ГПК, поради което е редовна и процесуално допустима.
При проверка на основанията за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК поради следните съображения: Първият поставен въпрос не обуславя изхода на делото, доколкото въззивният съд не се е произнесъл по спор за собственост, а във връзка с направено възражение по иск с правно основание чл.59 ЗЗД, че актовете за държавна собственост не са правопораждащо основание за собственост. В тази връзка, изводите на въззивната инстанция, че при липсата на оспорване, актовете за държавна собственост като официални свидетелстващи документи са задължителни за съда за удостоверените в тях факти, са в съответствие със съдебната практика на Върховния касационен съд в решение № 76 от 10.07.2012 г. по т.д. № 490/2011 г. на І т.о., според което материалната доказателствена сила е присъща на свидетелстващите документи, а когато те са официални, т.е. издадени от длъжностно лице в кръга на службата му по установените форма и ред /чл.179, ал.1 ГПК/, с тях валидно се осъществява доказване на обективираните в тях факти, което съдът е длъжен да зачете при формиране на решението му по спора. Този извод произтича от определената от закона доказателствена сила на официалните свидетелстващи документи, които, ако са автентични и не са били оспорени по надлежния ред, обвързват съдебния състав да приеме за доказани материализираните в тях изявления и действия.
Отговор на втория въпрос е даден в съдебната практика на Върховния касационен съд, формирана с решение № 44 от 03.08.2010 г. по т.д. № 678/2009 г. на І т.о. и решение № 721 от 03.01.2011 г. по гр.д. № 401/2009 г. на ІV г.о., в които се приема, че по иск за обезщетение поради неоснователно обогатяване по чл.59 ЗЗД, в тежест на ищеца е да докаже своето обедняване и обогатяването на ответника, както и причинната връзка между тях, а в тежест на ответника е да докаже основанието на своето обогатяване, ако твърди, че е налице такова. Според мотивите на решение № 44 от 03.08.2010 г. по т.д. № 678/2009 г. на ВКС, І т.о., актовете за държавна собственост като официални свидетелстващи документи са констативни актове, т.е. нямат правопораждащо и транслантивно действие по отношение на правото на собственост при удостоверяване на възникването, изменението или погасяването на правото на собственост върху имоти държавна собственост /чл.5, ал.2 и ал.3 ЗДС/. Следователно, А. като официален свидетелстващ документ е задължителен за удостоверените в него факти за съда до тяхното опровергаване с други доказателства, както е приел и съдът в обжалваното решение, поради което не е налице соченото противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Няма произнасяне на въззивния съд по третия въпрос, с оглед на което този въпрос не покрива изискванията на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК като общо основание за допускане на касационно обжалване /да обуславя изхода на делото и крайните изводи на съда в обжалваното решение/, поради което е неотносим. Според обжалваното решение, за уважаване на иска по чл.59 ЗЗД има значение не дали ответникът е извлякъл реално ползи /доходи/ от имота, а дали го е владял, лишавайки неоснователно ищеца /собственик/ от ползването му. Тези изводи са в съответствие със задължителната практика, формирана с Постановление № 1/28.05.1979 г. на Пленума на ВС, в което е прието, че обогатяване е налице не само при увеличаване имуществото на едно лице, но и когато са му спестени средства за сметка на имуществото на друго лице. Такъв е случаят, когато собственикът е лишен от ползването на имота си, а друго лице го ползва без основание. Дадените указания с ППВС № 1/79 г. се прилагат последователно в съдебната практика на Върховния касационен съд – решение № 42 от 20.07.2009 г. по т.д. № 587/2008 г.; решение № 509 от 27.05.2009 г. по гр.д. № 142/2009 г., решение № 131 от 27.10.2009 г. по гр.д. № 268/2009 г.; решение № 1025 от 23.12.2009 г. по гр.д. № 3841/2008 г., решение № 398/2013 от 06.08.2014 г. по гр.д. № 1933/2013 г. на ІV г.о. и решение № 409/2011 от 20.06.2012 г. по гр. дело № 1411/2010 г. на ВКС, ІV г.о., в които се приема, че съгласно разпоредбите на чл.59 ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил до размера на обедняването. Правото на иск по чл.59,ал.1 ЗЗД възниква, когато ищецът не разполага с друг иск, с който може да се защити. С тази законова норма се осуетява всяко неоснователно преминаване на блага от едно имущество в друго, въпреки липсата на конкретно уредена възможност в други текстове на закона, както и че всяко владение без основание води до обогатяване за владелеца /държателя/ за сметка на собственика, поради което се дължи обезщетение по силата на чл.59, ал.1 ЗЗД. Фактическата власт може да се упражнява чрез различни действия, включително чрез поставяне на вещи или застрояване на имота на собственика, което е възможно да се извършва лично от владелеца /държател/ или чрез трето лице.
Поставеният четвърти въпрос не обуславя изхода на делото и крайните изводи на съда в обжалваното решение, доколкото в производството не е предявен насрещен иск или възражение за подобренията от държателя в срока за отговор на исковата молба. В този смисъл, въпросът за подобренията в ползвания без основание от ответника /при липса на съгласие от МВР/ държавен имот, е без правно значение за изхода на спора и за размера на дължимото обезщетение.
Отговор на петия въпрос се дава в т.5 на Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС, в което се приема, че обогатяването не е следствие на обедняването и обратно. Както едното, така и другото са последица на друг факт или на други факти. Поради това по делата за неоснователно обогатяване по чл.59, ал.1 ЗЗД следва да се изяснява дали обедняването на ищеца и обогатяването на ответника произтичат от един общ факт или от обща група факти. В същия смисъл е съдебната практика на ВКС в решение № 296/07.04.2010 г. по гр.д. № 1033/2009 г., ІІІ г.о. и решение № 67/05.04.2016 г. по гр.д. № 4147/2015 г., ІV г.о. – когато между страните няма друга обвързаност и по причина на обедняването на една от страните другата се е обогатила, обогатилият се дължи да върне на обеднелия онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. В тежест на ищеца по иска чл.59, ал.1 ЗЗД е да докаже, както своето обедняване, така и обогатяването на ответника, а също и общите факти, от които произтичат обедняването и обогатяването. Според другото решение, когато собственик е лишен от възможността да извлича съответни на правата му ползи от недвижим имот поради действията на владеещия без основание, конкретното състояние на имота е от значение за изравняването на неоснователното имуществено разместване, заявено с иск по чл.59, ал.1 ЗЗД. Ето защо, при изследване на въпроса за остойностяване на ползата, от която е бил лишен собственика не следва да се предпоставя средната наемна пазарна цена на вещта с оглед нейното увредено състояние, а с оглед състоянието на годност предвид конкретното местоположение и вид на жилищния имот, като на тази база се приеме заключение за средномесечния пазарен наем, както е приел въззивният съд в обжалваното решение. В този смисъл, поставеният от касатора материалноправен въпрос, независимо че обуславя крайните изводи на съда, не е разрешен в противоречие, а в съответствие със съдебната практика, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Поставените в шестия въпрос съображения по своето съдържание представляват доводи за неправилност и необоснованост на решението, по които съдът може да се произнесе след допускане на касационно обжалване. Поддържаните в тази връзка оплаквания, че въззивният съд неправилно е възприел релевантните за спора факти и обстоятелства, достигайки до извод, че ползването на стрелбището от ответника е без правно основание, тъй като липсва съгласие на титуляра, на когото е предоставен държавния имот за оперативно управление, са по съществото на спора, с оглед на което не могат да обосноват основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като в производството по чл.288 ГПК не могат да се проверяват направените от съда изводи по приложение на материалния закон във връзка с установените по надлежния ред факти. Обосноваването на касационните оплаквания за неправилност могат да бъдат преценени от ВКС след допускането на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като основанията по чл.280, ал.1 ГПК са различни от тези по чл.281, т.3 ГПК, на които всъщност се позовава касатора в шестия въпрос от изложението към касационната жалба.
В множество съдебни решения на Върховния касационен съд е даден отговор на седмия въпрос в смисъл, че имуществените облаги имат материално естество, те са оценими в пари и се изразяват или в увеличаване актива на имуществото на обогатения, или в намаляване на неговите пасиви, или пък в спестяване на обогатения на някои разходи, които той иначе е трябвало да понесе. При последната хипотеза, спестяването на разходи води до обогатяване в случай, че разходите са били необходими и ответникът по иска по чл.59 ЗЗД е трябвало да ги понесе от собственото си имущество и то без да съществуват изгледи за тяхното връщане. Необходимостта от извършване на разходи от посочения вид е нормативно или договорно обусловено, а в някои по-редки случаи значение могат да имат и специалните качества или потребности на обогатения (решение № 252 от 23.01.2015 г. по гр. дело № 2858/2014 г. на ІІІ г.о., решение № 262 от 22.02.2013 г. по гр. дело № 1480/2011 г. на ІІІ г.о. и Решение № 131 от 12.07.2010 г. по т.д. № 798/2009 г. на ІІ т.о.). В случая, въззивният съд е приел, че плащането на наем и консумативи на трето лице различно от ищеца, на когото е предоставено правото да управлява, ползва и поддържа имот – държавна собственост, от името на държавата, но за своя сметка и отговорност (чл.14, ал.3 ЗДС), няма отношение към претенцията за обезщетение за ползването на този имот от несобственик и е без значение дали ответникът реално е извлякъл ползи, което е в съответствие с решение № 598 от 29.10.2010 г. по гр.д. № 1302/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о., с оглед на което липсва предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Във връзка с последния поставен въпрос е налице многобройна, включително задължителна за съдилищата практика на ВС и ВКС, в която се приема, че когато е предявена претенция за обезщетение по чл.59, ал.1 ЗЗД с твърдения, че ползвателят на имота се обогатява неоснователно, тъй като лишава собственика от гражданските плодове на имота /напр. от пазарния наем/, обезщетението ще се дължи за времето, през което собственикът е лишен от този доход. За да възникне правото на обезщетение за ползването на чуждия недвижим имот е достатъчно да се установи, че за ползвателя не съществува основание да държи имота. След като не е дал съгласие за ползването на недвижимия имот, на собственика се дължи обезщетение по общото правило на чл.59 ЗЗД от деня, когато вземането е станало изискуемо, без да е необходима покана от кредитора. По отношение на лихвите за забава при общия фактически състав на неоснователно обогатяване по чл.59, ал.1 ЗЗД, вземането възниква от деня на забавата на длъжника, която при липсата на определен срок настъпва след покана на кредитора. Когато кредиторът не е поканил длъжника да изпълни своето задължение преди завеждане на делото, исковата молба има значението на покана, след която длъжникът изпада в забава. В този смисъл е установената съдебна практика по отменения Граждански процесуален кодекс от 1952 г. (решение № 1362 от 16.11.1993 г. по гр.д. № 1310/1993 г., ІV г.о. и решение № 1615 от 09.05.1996 г. по гр.д. № 1678/1995 г., ІV г.о.,) и формираната практика на ВКС по реда на чл.290 ГПК – решение № 48 от 10.09.2012 г. на ВКС, ТК по т.д. № 237/2011 г., ІІ т.о. по въпроса от кога се дължи лихва за забава върху обезщетението за неоснователно обогатяване по чл.59, ал.1 ЗЗД и необходима ли е покана за възникване на това задължение.
Касаторът не е обосновал хипотезата по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а след като съществуващата съдебна практика е уеднаквена и липсват аргументи да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни разпоредби на закона във връзка с исковете за неоснователно обогатяване, не може да се приеме, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Когато се твърди, че правната уредба е непълна или противоречива и липсва съдебна практика по определен въпрос също е необходимо да се изложат съображения в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречието на конкретните правни норми, чието тълкуване се иска. В случая, няма доводи в посочения смисъл, поради което не е налице и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Не е налице и поддържаното основание за очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, доколкото постановения съдебен акт е израз на предоставената от закона правораздавателната власт на съда и в този смисъл, декларативното позоваване на очевидна неправилност не дава основание за допускане на касационно обжалване.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 642 от 22.03.2017 г. по гр.д. № 5324/2016 г. на Апелативен съд София.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.