О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№446
гр. София, 02.12.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на втори ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 2824/16г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Т. Д. от [населено място] срещу въззивно решение от 17.03.16г., постановено по в.гр.д.№ 10684/15г. на Софийския градски съд, ІVб състав с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение от 20.02.15г., постановено по гр.д.№ 8843/14г. на Софийския районен съд, 85 с-в, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от П. Т. Д. срещу А. З. А. иск по чл.108 ЗС за ревандикация на недвижим имот – вилно място с площ от 750 кв.м., парцел І-180, кв.20 по плана на [населено място], вилна зона „Л.”, съставляващ ПИ с идентификатор 68134.4324.153 по КККР на [населено място].
За да постанови решенето си въззивният съд е приел, че с нот.акт № 65/1986г. О. Н. М. е прехвърлила на Т. Д. Н. процесния имот срещу задължение за гледане и издръжка. С влязло в сила на 30.04.2002г. решение по гр.д.№ 5575/95г. на СРС, 37 с-в, сключеният алеаторен договор е бил развален на основание чл.87, ал.3 ЗЗД. Т. Н. е починал през 1997г., като ищцата в първоинстанционното производство е негова дъщеря.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че развалянето на договора има обратно действие и към момента на смъртта на наследодателя имотът не е бил в патримониума на приобретателя, респ. понастоящем ищцата не се легитимира като негов собственик по силата на наследствено правоприемство, на което обстоятелство същата е основала исковата си претенция. Изложени са и съображения, че решението за разваляне на договора има вещноправен транслативен ефект в отношенията между страните от момента на влизането му в сила и ги обвързва независимо дали е вписано или не в срока по чл.115 ЗС, както и че представените писмени доказателства – скица на имота и удостоверение за данъчна оценка, в които като негов собственик е вписана ищцата не могат да обусловят друг извод за принадлежността на правото на собственост, тъй като не обективират никое от предвидените в чл.77 ЗС придобивни основания. По отношение на заявеното във въззивната жалба оригинерно придобивно основание върху имота /давност/ въззивният съд е приел, че то не следва да бъде разглеждано, тъй като представлява добавяне ново основание на иска, което е могло да бъде направено най-късно до приключване на първото заседание по делото пред първоинстанцинния съд по реда на изменението на иска – чл.214 ГПК.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1 т.3 ГПК по въпросите: 1. Може ли да се направи довод за придобивна давност във въззивното производство и представлява ли той изменение на първоначалния иск и 2. Може ли въззивният съд да препраща към мотивите на първоинстанционното решение, когато в тези мотиви не са взети предвид направени в представени по делото писмени бележки от 18.02.15г./след приключване на устните състезания, но в определения от съда срок/, а именно, че ищцата е вписана като собственик на имота в издадена през 2007г. скица на имота и удостоверение за данъчна оценка от 2009г.; че за имота няма реституционни претенции и той няма общински характер и че ищцата е поискала съдът да прецени гласните доказателства относно владението на имота от нейна страна.
Ответникът по жалбата счита, че касационно обжалване на посоченото въззивно решение не следва да се допуска.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Първият поставен въпрос е решен в съответствие с практиката на ВКС /ТР № 4/14г. на ОСГК, т.2в/, според която при предявен иск за собственост на едно придобивно основание, последващото позоваване от ищеца и на придобивна давност представлява заявяване на ново основание на предявения иск при условие на евентуалност, които може да стане при наличие на предпоставките на чл.214 ГПК. В този смисъл са и дадените с ТР № 1/13г. на ОСГТК на ВКС, т.4 разяснения, според които страната не може да поправи пред въззивната инстанция пропуските, които поради собствената си небрежност е допуснала в първоинстанционното производство, като възраженията на ответника, вкл. тези за придобивна и погасителна давност се преклудират с изтичането на срока за отговор. Да се допусне противното, би означавало да се обезмисли заложената в процесуалния закон идея за дисциплиниране и ускоряване на исковото производство чрез концентриране в началната фаза на процеса по определяне на исканията и възраженията на страните и по установяване на релевантните за спора факти. От казаното следва, че ищецът не би могъл за първи път пред въззивния съд на придобивна давност, както е прието и с обжалваното решение.
Вторият поставен въпрос не обуславя изхода на спора и също не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, тъй като в случая въззивният съд не само е препратил към мотивите на първата инстанция, а същевременно е направил собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, като е дал отговор и на направените във въззивната жалба оплаквания, приемайки посочените обстоятелства за правно ирелевантни.
Освен това по отношение на поставените въпроси не са изложени никакви доводи за съществуването на посочените в ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т.4 предпоставки,които с оглед казаното по-горе липсват.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника сторените от него в настоящото производство разноски в размер на 1500 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение от 17.03.16г., постановено по в.гр.д.№ 10684/15г. на Софийския градски съд, ІVб състав.
О с ъ ж д а П. Т. Д. от [населено място] да заплати на А. З. А. от същия град сумата 1500 лв./хиляда и петстотин лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: