О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 455
гр. София, 10.11.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 1512/17г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. К. М. и Р. Р. М. от [населено място] срещу въззивно решение № 123 от 10.01.17г., постановено по в.гр.д.№ 221/16г. на Разградския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 203 от 09.06.16г. по гр.д.№ 1618/15г. на Разградския районен съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от касаторите против К. П. С. искове по чл.108 ЗС за ревандикация на 1/2 ид.част от поземлен имот с идентификатор 61710.504.3449 по КК на [населено място] с площ от 294 кв.м.; по чл.109 ЗС за отстраняване на теч от В и К инсталацията на ответника и по чл.45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за имуществени вреди от този теч- петно на стълбищна стена и с което е уважен насрещният иск на ответника са установяване правото му на собственост върху посочения поземлен имот.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че процесното дворно място е било собственост на А. Р. Н. /нот.акт № 22/57г./, който по силата на съдебна спогодба от 1977г. е придобил със съпругата си и правото на собственост върху построената в него сграда – южен близнак. През 1989г. двамата са продали имота /дворното място и къщата/ на [община], която от своя страна през 1990г. е продала имотите на ответника К. С. по време на брака му с Е. С., който от тогава е в негово владение – същият е засадил в него трайни насаждения и е построил през 1990г. гараж и стопански постройки. Северният близнак е поставен в дял на съпрузите З. Р. и Ф. Р., които с нот.акт № 41/04г. са го продали на ищцеца в първоинстанционното производство М. М., който на 28.08.2015г. се е разпоредил възмездно с 1/2 ид.част от сградата в полза на ищцата Р. М.. На същата дата двамата са признати за собственици по давностно владение на 1/2 ид.част от дворното място.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че ищците са допуснати в дворното място като собственици на построена в него жилищна сграда и са имали качеството на негови държатели, а не на владелци, поради което в тази хипотеза е следвало да предприемат действия, с които да манифестират явно пред ответника, че са започнали да владеят 1/2 ид.част от имота за себе си, което не е сторено. Изложени са и съображения, че предвид установеното по делото обстоятелство, че около десет години преди снабдяването си с констативен нотариален акт ищците са живели в чужбина, не е и налице явно и непрекъснато осъществявана от тях фактическа власт върху дворното място. С оглед на това е прието, че ищците не са придобили 1/2 ид.част от дворното място по давностно владение и че предявеният ревандикационен иск е неоснователен, респ. че негов собственик е ответникът /ищец по насрещния иск/. Другите две претенции също са приети за неоснователни, тъй като по делото е установено, че намиращото се на стълбищното рамо петно е от преди 2007г., когато ответникът е бил осъден да отстрани теча в кухнята си, което е сторено.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК по въпросите: 1. Задължен ли е въззивният съд да отговори на всички заявени в жалбата възражения, да обсъди събраните по делото доказателства във връзка с тези възражения, а когато препраща към мотивите на първоинстанционния съд длъжен ли е да изложи и свои мотиви; 2. Когато фактическата власт върху чужд имот или идеална част от него е придобита при липса на правно основание /от собственик на сграда, но не е на земята , върху която е построена/ следва ли да се приложи презумпцията на чл.69 ЗС; 3. В този случай следва ли за да се придобие по давност имота или идеална част от него да се манифестира промяна в намерението за своене спрямо собственика или е достатъчно владението да е в предвидения срок и да е явно, необезпокоявано и непрекъснато; 4. Намира ли приложение чл.69 ЗС и чия е доказателствената тежест при оборването й в случаите, при които възражението за придобивна давност се противопоставя на притежавания към момента на изтичане на давността лице; 5. За да се приложат разпоредбите на чл.79 и чл.69 ЗС следва ли да бъдат съобразени вътрешните отношения между лицето, което твърди, че фактическата власт се упражнява от негово име и лицето, което упражнява тази власт и 6. Длъжен ли е съдът да извърши преценка на събраните доказателства и по конкретно на констатираните противоречия на различните групи свидетели, както и между тях и останалите писмени доказателства. Поддържа се, че поставените въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС.
Ответникът по жалбата счита, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1,т.1 ГПК.
Първият и свързаният се него шести въпрос не са решени в противоречие с представената от касаторите практика на ВКС, тъй като в случая въззивният съд е изпълнил задълженията си, произтичащи от чл.12 и чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК във връзка с обсъждането доводите на страните, доказателствата по делото и мотивирането на съдебния акт, нито в случая са констатирани посочените противоречия. Първият въпрос е поставен от касаторите във връзка с направено от тях оплакване, че съдът не е изложил мотиви за правното значение за съдебната спогодба от 1977г., въпреки приетото от съда, че с нея е ликвидирана съсобствеността върху построените в дворното място две жилищни сгради, както и че не са обсъдени решенията по две предходни дела, водени от трети лица срещу ответника без да сочи какви правнорелевантни факти са установени с тези доказателства /по едното постановеното първоистанционно решение е отменено от втората инстанция и производството по делото е прекратено, а по второто е отхвърлен предявен срещу ответника иск по чл.108 ЗС/. Ето защо този въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване.
Представената практика на ВКС във връзка със следващата група поставени въпроси се отнася до различни от настоящата хипотези и никакво противоречие с нея не е налице, нито касаторите сочат конкретно в какво се изразява то. В съответствие с установената практика на ВКС въззивният съд е приел, че дори касаторите да са установили фактическа власт върху част от дворното място, това е станало поради обстоятелството, че те са придобили правото на собственост върху построена в него жилищна сграда и в тази хипотеза те са имали качеството на негови държатели, а не на владелци, поради което не са могли да придобият идеална част от него по давност. Според тази практика за да може държателят на един имот да се превърне в негов владелец, той следва да предприеме действия, с които недвусмислено да манифестира пред неговия собственик, че е изменил основанието на тази фактическа власт, т.е. че е започнал да владее имота за себе си, което в случая не е сторено.
В допълнение следва да се отбележи, че тези въпроси сами по себе си не обуславят изхода на спора за собственост с оглед приетото от съда, че по делото не е установено касаторите да са упражнявали фактическа власт върху дворното място явно и непрекъснато в продължение на 10 години, както и че е налице практика на ВС и ВКС, според която владението на реално разграничена част от парцел не може да се счита за владение върху идеална част и няма за последица придобиването по давност на съответната идеална част.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание ч.78, ал.3 ГПК жалбоподателите следва да заплатят на ответника по жалбата сторените от него разноски в настоящото производство за адвокатско възнаграждение в размер на по 300 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 123 от 10.01.17г., постановено по в.гр.д.№ 221/16г. на Разградския окръжен съд.
О с ъ ж д а М. К. М. и Р. Р. М. да заплатят на К. П. С. сумата 300 лв. /триста лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: