ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 456
София,01.04.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на тридесет и първи март две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр.дело № 567 по описа за 2015 година
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Б. К. от [населено място], чрез пълномощника й адв.Д. П. срещу решение №238 от 30.09.2014г., постановено по в.гр.д. №368/2014г. по описа на Габровския окръжен съд. С него е потвърдено решение №282 от 09.06.2014г., постановено по гр.д. №307/2014г. по описа на Габровския районен съд, с което е уважен предявеният от Л.К. И. срещу Г. Б. К. иск с правно основание чл.79, ал.1, вр. с чл.240, ал.1 от ЗЗД и ответницата е осъдена да заплати сумата от 5000 евро, представляваща предоставени в заем парични средства, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответницата по касационната жалба Л.К. И. от [населено място] оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез пълномощника й адв.И. Б.. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, респективно, че подадената касационна жалба е неоснователна.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл.287, ал.1 от ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е процесуално допустима. По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съдът намира следното:
С обжалваното въззивно решение №238 от 30.09.2014г., постановено по в.гр.д. №368/2014г. по описа на Габровския окръжен съд е потвърдено решение №282 от 09.06.2014г., постановено по гр.д. №307/2014г. по описа на Габровския районен съд, с което е уважен предявеният от Л. К. И. иск с правно основание чл.79, ал.1, вр. с чл.240, ал.1 от ЗЗД като Г. Б. К. е осъдена да заплати сумата от 5000 евро, представляваща предоставени в заем парични средства, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска /10.02.2014г./ до окончателното й изплащане.
Въззивният съд, въз основа на събраните по делото доказателства, препращайки и към мотивите на първоинстанционното решение съгласно чл.272 ГПК, е приел за установено, че между страните са съществували облигационни отношения, основани на договор за заем, по силата на който ответницата и касатор по настоящото производство Г. К. е получила от ищцата Л. И. сумата от 5 000 евро със задължението да ги върне. Съдът е приел, че ответницата в разписка е направила признание, за получаване на сумата. Освен представената разписка, съдът е приел, че доказателство за полученият от ответницата заем са и ангажираните от ищцата свидетелски показания. Относно допустимостта на тези свидетелски показания, с оглед ограничението на чл.164, ал.1, т.5 ГПК, съдът е приел, че ограниченията, изключващи свидетелски показания, не са приложими, когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите от сраните по него договорености. В този случай свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които договорът е бил сключен, както и каква е действителната обща воля на страните.
Касаторът поддържа нарушение на материалния закон и на процесуалните правила от страна на въззивния съд. Сочи касационните основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Повдига следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:
1.Разполага ли съдът с процесуалното правомощие да замести фактите и обстоятелствата, на които основава претенцията си ищецът, с факти и обстоятелства, изходящи от съда, без ищецът да е направил изменение на обстоятелствената част на исковата си молба по реда и в сроковете по чл.214, ал.1 от ГПК; 2.Достатъчно ли е въззивният съд при проверка на атакуваното решение да препрати към мотивите на първоинстанционния съд относно преценката на доказателствата, фактическите констатации на съда и формираните въз основа на тях изводи на основание чл.272 ГПК, без да извърши своя собствена преценка, за да се приеме, че е обосновал в достатъчна степен съдебния си акт и за да формира правния си извод; 3.Дължи ли въззивният съд с мотивите на решението си произнасяне само по „главните аргументи” във въззивната жалба или следва да се произнесе и по „второстепенните” и да аргументира защо същите не водят до промяна на правния извод на съда и по какви признаци се дава тази квалификация; 4.Доказва ли представената по делото разписка без дата валидно сключен договор за заем, предаването и получаването на процесната сума и датата на сключването на договора и предаване на сумата, доказва ли как и кога е следвало да бъде върнат заемът; 5.При твърдян договор за заем от ищеца, следва ли той да проведе пълно, главно и пряко доказване на датата за предаване на сумите и на попълването на разписката без дата.
Счита, че така поставените процесуалноправни и материалноправни въпроси са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС-основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, а последният от тях е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото- основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Сочи и прилага решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, на които счита, че противоречи приетото в обжалваното въззивно решение, а именно: решение № 77 от 08.03.2011г. по гр.д. №127/2010г., ІV г.о.; решение № 191 от 25.07.2013г. по гр.д. №63/2013г., ІІІ г.о.; решение № 68 от 24.04.2013 г. по т. дело № 78/2012г. на ВКС, ІІ т.о.; решение № 589 от 29.06.2010г. по гр.д. № 1359/2009г., І г.о.; решение № 527 от 15.03.2012г. по гр.д. № 943/2010г., ІV г.о.; решение № 274 от 19.12.2013г. по гр.д. №1285/2012г., ІV г.о. и решение №390 от 20.05.2010г. по гр.д. № 134/2010г., ІV г.о.
По първия въпрос.
Съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.Въззивното решение не е постановено в противоречие, а напротив- в съответствие с посочените от касатора решения на ВКС. Мотивите на въззивното решение напълно съответстват на задължителната практика на ВКС, обективирана в тези, както и в други решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика.
В тях се приема, че спорното материално субективно право, което е предмет на правния спор, се въвежда в процеса чрез правното твърдение на ищеца, съдържащо се в исковата молба, като нито съдът, нито ответникът могат да внесат в него изменения. Предметът на делото е твърдяно право, което се индивидуализира чрез правопораждащия факт, съдържанието на правото и носителите на правоотношението, съставка на което е правото.Тези белези ищецът посочва чрез основанието и петитума на иска /решение № 77 от 08.03.2011г. по гр.д. №127/2010г., ІV г.о./. В случая не е налице произнасяне от въззивния съд извън въведения от ищеца предмет на делото в нарушение на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес. В съответствие със задължителната практика съдът е обсъдил всички въведени от страните релевантни за спора обстоятелства и събраните по делото доказателства, въз основа на които е постановил обжалваното решение.
По втория и третия въпрос.
При потвърждаване на първоинстанционното решение въззивният съд мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл.272 ГПК. Тази възможност намира приложение при съвпадане на фактическите и правни констатации на двете инстанции, а не само на крайния резултат от решаващата дейност, а също така и при положение, че не са били посочени нови факти и не са били представени нови доказателства пред въззивния съд. Приложението на чл.272 ГПК при тези предпоставки не се свежда до формално препращане към мотивите на първоинстанционното решение, а до изготвяне от въззивния съд на собствени мотиви, като прави свои мотивите на първата инстанция, с които обосновава изводите си по съществото на спора /решение № 990 от 24.03.2010 г. по гр. дело № 47/2009 г. на ВКС, I г. о., решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр. дело № 1413/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 346 от 25.11.2011 г. по гр. дело № 1387/2010 г. на ВКС, III г. о., решение № 415 от 25.01.2012 г. по гр. дело № 1332/2010 г. на ВКС, във връзка със разясненията в т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС; решение № 191 от 25.07.2013г. по гр.д. №63/2013г., ІІІ г.о.; решение № 68 от 24.04.2013 г. по т. дело № 78/2012г. на ВКС, ІІ т.о./ В настоящия случай въззивният съд е обсъдил всички доказателства по делото в тяхната взаимна връзка и е изложил изводи за твърдяните факти. Посочил е кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Обсъдени са всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. С оглед съвпадането на фактическите и правни изводи на първата и въззивната инстанция, както и на липсата на нови факти и доказателства, правилно и законосъобразно въззивният съд е приложил разпоредбата на чл.272 ГПК, препращайки към мотивите на първоинстанционното решение.
По четвъртия въпрос.
С решение № 174 от 23.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 5002/2008 г., IV г. о., ГК, постановено по реда на чл.290 от ГПК ВКС приема, че договорът за заем се счита за сключен от момента, в който заемодателят даде, а заемополучателят получи заетата сума или друга заместима вещ, а не от момента на писмения договор или от постигане на съгласието за сделката, независимо от формата на волеизявленията. Безспорно, следва да е налице съгласие – съвпадане на насрещните волеизявления на страните, но това не е достатъчно – фактическият състав се завършва след като вещта бъде предадена /при заем за потребление се предава паричната сума/. Разписката се предоставя от кредитора на длъжника и доказва изпълнението на задължението съгласно чл. 77, ал. 1 ЗЗД. Предвид реалния характер на договора за заем за потребление по чл. 240, ал. 1 ЗЗД разписката служи като доказателство за сключването му и за изпълнение на задължението на заемодателя да предостави на заемателя определена парична сума. Тежестта да докаже съществуването на договора за заем е за страната, която търси изпълнение по него. С друго решение по реда на чл. 290 от ГПК № 582 от 21.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1384/2009 г., IV г. о., ГК, ВКС приема, че установяването на заемно правоотношение може да се осъществи не само с договор, но и с писмен документ – разписка, декларация, изходящ от длъжника, удостоверяващ получаването от него на заетата сума и задължението му да я върне. Това произтича от характера на договора за заем – той е неформален, поради което може да бъде сключен както в писмена, така и в устна форма. Подписът на получателя, потвърждаващ изявлението за това, че му е дадена определена сума пари на определено основание, представлява изявление за получаване /решение № 20 от 02.02.2011г. по гр.д. № 620 от 2010г. на ВКС, ІV г.о./. В съответствие с тази практика въззивният съд обосновано е приел, че освен задължението си да върне получената в заем сума, ответницата в посочената разписка е направила и признание, че е получила тази сума. Получаването на сумата се потвърждава и от другите събрани по делото писмени и гласни доказателства.
Не е налице и поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно указанията, дадени в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 КТ са налице тогава, когато разглеждането на повдигнатия от касатора въпрос ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, за да се създаде съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони или за да бъде тя осъвременена. За повдигнатия от касатора въпрос тези предпоставки не са налице. По него има установена от Върховния касационен съд по реда на чл. 290 ГПК задължителна практика, съобразена от въззивния съд в обжалваното решение. Така, според Решение № 150 от 25.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 574/2011 г., IV г. о., съществуването на договора за заем следва да се установи от страната, която търси изпълнение по него. Заемодателят трябва да установи по пътя на пълно главно доказване, както наличието на съгласие за сделката с насрещната страна, но още и предаване на обещаната сума. Ответникът установява възраженията си срещу това вземане, като последните могат да бъдат както абсолютни, касаещи формата и/или съдържанието на изпълнителното основание, така и лични, свързани с конкретните отношения длъжник-кредитор, каквито са например твърденията, че задължението е погасено. В Решение № 837 от 13.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1727/2009 г., IV г. о. е прието, че елементите от фактическия състав на договора заем са първо, съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума и второ, предаване на тази сума от заемодателя на заемателя. Доказателствена тежест за пълно и главно доказване на така установените елементи от фактическия състав на договора заем носи ищецът, защото той извлича търсената от него изгода от доказване на сключен договор за заем с ответника и неизпълнено договорно задължение на последния. В същия смисъл са и Решение № 192 от 7.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2519/2014 г., III г. о., Решение № 437 от 17.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 70/2011 г., III г. о. и Решение № 524 от 28.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 167/2011 г.
Наличието на обвързваща практика, ненуждаеща се от промяна или осъвременяване и съобразяването й от страна на съда в обжалваното решение изключва възможността въпросът да има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото и води до липсата на соченото касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
С оглед изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
Предвид изхода на спора и на основание чл.78 ал.3 от ГПК жалбоподателката дължи на ответницата направените от нея разноски в размер на 600 лв, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Воден от горните мотиви, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №238 от 30.09.2014г., постановено по в.гр.д. №368/2014г. по описа на Габровския окръжен съд.
ОСЪЖДА Г. Б. К. от [населено място] да заплати на Л.К. И. на основание чл.78 ал.3 от ГПК разноски в размер на 600 лв, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.