5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 461
С., 15.07.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 20.05.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 4195 /2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на И. Д. Ч. и С. П. Д., чрез пълномощника им адв. Т., против въззивното решение на Варненския апелативен съд № 21 от 19.07.2013 год., по в.т.д.№ 229/2013 год., с което е потвърдено решение № 42 от 14.01.2013 год., по т.д.№ 3191/2011 год. на Варненския окръжен съд за признаване на установено по предявения от „ ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА”, гр.С. иск, основан на чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК, че касаторите, в качеството им на ответници, в условията на солидарност с П. Д. Д. и като наследници на общия им наследодател Д. И. Д., б.ж. на [населено място], дължат до размера на наследствената част на всеки един от тях на ищцовото търговско дружество сумата 34 047.24 лева – неизплатена част от паричен дълг по запис на заповед от 17.12.2007 год. с издател [фирма], [населено място] и авалист наследодателя им, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението по чл.417, т.9 ГПК до окончателното и изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№ 986/2012 год. на Варненския районен съд.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона- чл.535 ТЗ и на съществените съдопроизводствени правила, свързани с редовността на исковата молба и преценката на събраните по делото доказателства – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на определените за значими въпроси на процесуалното и материално право: 1. „Допустимо ли е кредиторът по договор за банков кредит, във вр. с който има гаранционно издаден запис на заповед да предяви вземането си в производството по несъстоятелност на длъжника, въз основа на каузалната сделка и едновременно с това да предяви и иск срещу издателя и поръчителите, основан на гаранционно издадения менителничен ефект?” и 2. ”От кой момент започва да тече погасителната давност по запис на заповед, когато неговият падеж е определен на предявяване – от датата на неговото издаване, или от предявяването му за плащане?”
Значението на така формулираните правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитие на правото е аргументирано с липса на формирана по същите съдебна практика.
Ответната по касационната жалба страна, чрез процесуалния си представител – адв.С.Д., в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК- основна и допълнителна, като алтернативно е изразено и несъгласие с въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК за вземане в размер на 34 047.24 лв., представляваща неизплатена част от сумата 74 183 лв. по заповед за изпълнение на парично задължение № 3136 от 29.03.2011 год., издадена по ч. гр. д. № 986 /2011 год. на Варненския районен съд по реда на чл. 417,т.9 ГПК въз основа на запис на заповед от 17.12.2007 год. въззивният съд е приел за доказано съществуването на вземане за посочената сума в полза на [фирма], [населено място] срещу касаторите, като солидарни ответници с П. Д. Д., до размера на наследствената част на всеки един от тях, в качеството им на наследници на б.ж. на [населено място] И. Д., авалист по същия, предвид неизпълнение на задължението на издателя на менителничния ефект [фирма], /н./ по обезпечената със същия каузална сделка – договор за предоставяне на овдърдрафт от Банката- ищец по разплащателна сметка на последното за издаване на фирмена дебитна карта от 17.12.2007 год.. Позовавайки се на съдържанието на процесния запис на заповед и съответствието му с императивно въведените с чл.535 ТЗ реквизити, както и на учредено от наследодателя на ответниците – б.ж. на [населено място] И. Д. менителнично поръчителство в съгласие с изискуемата се от чл.438 ТЗ форма въззивната инстанция е преценила като неоснователни абсолютните възражения на ответниците срещу редовността на изпълнителното основание, излагайки съображения за обвързващото страните действие на менителничното правоотношение. Като лишено от основание в закона и доказателствата по делото решаващият състав на Варненския апелативен съд е отхвърлил и въведеното защитно възражение, че в качеството им на наследници на общ наследодател – авалистът Д. Д., ответниците не следва да отговарят за посочената сума, поради непредявяване за плащане процесния запис на заповед, с падеж „на предявяване”, на неговия издател. Съображенията са, че задължението за плащане на паричната сума е поето от издателя на записа на заповед и съответно от авалиста още от момента на подписване на документа, поради което предявяването му за плащане се явява покана за изпълнение, без която не настъпва единствено изискуемостта на вземането срещу задължените лица по см. на чл.418, ал.2 ГПК, какъвто не е разглежданият случай, предвид предявеното в производството по несъстоятелност спрямо [фирма] вземане и изрично връчените нотариални покани на самите ответници на 07 и 09.12.2010 год..
По съображения, черпени от самостоятелния характер на отговорността на авалиста спрямо тази на хонората и правната характеристика на менителничния ефект на едностранна абстрактна сделка Варненският апелативен съд не е споделил за основателно и следващото относително възражение за отпадане на отговорността на авалиста, респ. на законните му наследници, поради вече ангажираната отговорност на дружеството – издател на процесния запис на заповед, чрез заявяване на вземането в производството по несъстоятелност на [фирма] . Изрично в тази вр. е посочено, че авалът, като самостоятелно задължение, възникнало по силата на едностранното волеизявление на авалиста, е независим от задължението, което обезпечава и затова няма акцесорен,спрямо обезпеченото вземане, характер.
Следователно и авалистът, респ. законните му наследници, каквото качество притежават ответниците, не би могъл да противопостави на приносителя на ефекта възраженията на авалата във вр. с каузалното правоотношение, което издаденият менителничен ефект обезпечава, освен в хипотезата, когато приносителят е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право, каквито данни в случая отсъстват, вкл. предвид загубените от кредитор по каузалната сделка права за плащане от длъжника в производството по несъстоятелност, поради прекратяването му на осн. чл.735, ал.1, т.2 ТЗ и заличаване на [фирма] /н/ в ТР.
По отношение възражението за изтекла погасителна давност решаващият съдебен състав на въззивния съд е приел, че доколкото давностния срок не се прилага служебно, а чрез възражение от страната, която реализира защитата си чрез последния, то това процесуално правомощие следва да бъде упражнено в рамките на установения с чл. 370 ГПК срок, поради което заявено от настоящите касатори едва в първото по делото заседание под формата на уточняване на др. възражения, то е ненадлежно въведено в процеса и не подлежи на обсъждане. В подкрепа на изградения правен извод въззивният съд се е позовал и на задължителна практика на касационната инстанция, изразена в решения № 177/ 26.10.2010 год. , по т. д.№ 46/2010 год. на ІІ т.о. и решение № 111/08.10.2010 год., по т.д.№ 1068 /2009 год.. Независимо от възприемане правото на ответниците по отношение възражението за изтекла давност за преклудирано съставът на варненския апелативен съд е разгледал същото и по същество, отхвърляйки го като неоснователно. Съображенията му са основани на общата воля на страните по менителничното правоотношение за удължаване срока за предявяване на ефекта, уговорен с падеж „на предявяване” до три години и три месеца от неговото издаване, както и с настъпило от подаване заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК спрямо ответниците, като наследници на авалиста, прекъсване на давността по см. на чл.116 б.”б” ЗЗД, началото на която, според изложеното, е поставено с предявяване на документа на същите.
Следователно решаващите правни изводи на въззивния съд позволяват да се приеме, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Първият от поставените от жалбоподателите правни въпроси несъмнено е релевантен за крайния правен резултат по делото, поради което попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК и общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
Неоснователно по отношение на същия е поддържаното селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Обстоятелството, че по въпросите за правната същност на авала и за възраженията, които авалистът може да противопостави на поемателя по записа на заповед, в който попада и първият формулиран от касатора въпрос, е налице задължителна съдебна практика по смисъла на т. 2 от ТР № 1/ 19.02.2010год. на ОСГТК на ВКС – решение № 17/21.04.2011 год., по т.д.№ 213/2010 год. на ІІ т.о.; решение № 5/09.02.2010 год., по т.д.№ 268/2009 год. на ІІ т.о. и решение № 120 от 30.07.2010 год., по т.д.№ 988/2009 год. на ІІ т.о., по отношение на която не само не са въведени доводи за необходимост от осъвременяването и, но и обективно отсъства такава, въобще изключва приложението на визирания критерий за селекция.
Що се касае до следващия формулиран въпрос, то същият няма обуславящ характер за крайния изход на делото, предвид настъпилата с изтичане на срока по чл.370 ГПК, във вр. с чл.376 ГПК преклузия за ответниците, независимо от даденото като допълнителен аргумент за основателността на иска разрешение на същия от Варненския апелативен съд – арг. от т.4 на ТР №1/2013 год. на ОСГТК на ВКС.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че възприетото от състава на въззивната инстанция становище е в пълно съгласие и със задължителната практика на ВКС – т.9 на ТР № 4/2013 год. на ОСГТК на ВКС относно прекъсване на погасителната давност при заявено по реда на чл.410 ГПК вземане.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е претендирала деловодни разноски за производството по чл.288 ГПК, позовавайки се на процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК, но не е доказала извършването на такива, поради което искането и следва да бъде оставено без уважение.
Водим от гореизложено настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненския апелативен съд № 21 от 19.07.2013 год., по в.т.д.№ 229/2013 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: