Определение №469 от по гр. дело №83/83 на 2-ро гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О  П  Р  Е  Д  Е  Л  Е  Н  И  Е
№ 469
гр. София, 24.06.2009 год.
 
В   И  М  Е  Т  О    Н  А      Н  А  Р  О  Д  А
 
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети май две хиляди и девета година, в състав:
                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
                                                                ЧЛЕНОВЕ:   СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
                                                                                       СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
                                                                 
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 83 по описа на Върховния касационен съд за 2009 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
 
Производството е по чл. 288, във връзка с чл. 280 ГПК.
Образувано е по подадената от К. С. П. и П. С. П. от гр. Д., чрез пълномощника им а. И, касационна жалба против въззивното решение от 25.03.2008 год. по гр. д. № 931/2007 год. на Добричкия окръжен съд, с което е оставено в сила първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковете им по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ против ответниците за признаване, че част от възстановените им земеделски земи са били собственост на общия им наследодател С, починал през 1961 год.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от ответниците.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите се позовават на наличието на тези по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК и представят три решения на ВС и ВКС. Поддържат, че в противоречие на представената съдебна практика въззивният съд се е произнесъл по въпроса за доказателствата, установяващи правото на собственост към момента на образуване на ТКЗС, като е кредитирал само писмените доказателства, но не и представените от тях свидетелски показания, установяващи правото на общия наследодател върху спорните земеделски земи. Считат за неправилен и изводът на съда за придобиване на имотите от наследодателите на ответниците на основание придобивна давност, който въпрос според тях е от значение за точното прилагане на закона.
Предявените искове са с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, като касаторите, ищци са поддържали, че част от земите, възстановени с решения на ОбСЗГ на ответниците са били собственост към момента на образуване на стопанството на общия на страните наследодател С, починал през 1961 год., а не на неговите низходящи, които са ги внесли в стопанството и са им възстановени като техни.
За да остави в сила първоинстанционното решение, с което исковете са отхвърлени, въззивният съд е приел, че ищците не са доказали твърденията си, с оглед доказателствената им тежест в процеса. Съдът е обсъдил представените по делото преписки по заявленията на ответниците и данните по изслушаната експертиза, установяващи факта, че не са налице данни за притежавани от общия наследодател на страните към релевантния момент на образуване на стопанството на имоти в землището на селото. Липсват записвания за това по имотните и данъчните регистри в периода от 1933 год. до 1949 год., а с оглед доказателствата е установено, че низходящите му са били оземлени с имоти, предмет на подадените заявления за възстановяването им по ЗСПЗЗ.
Действително, в първоинстанционното решение са събрани свидетелски показания относно факта, че общият наследодател е притежавал земеделски земи, които приживе е разделил между децата си. Същите обаче не установяват релевантните за спора обстоятелства относно основанието, на което общият наследодател е придобил собствеността, към кой момент е станало това и кога ги е разделил между децата си, поради което и необсъждането им не представлява същественият процесуалноправен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, още повече, че касаторите изрично не се позовават на такова основание за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд е отхвърлил исковете по съображенията, че не е установено твърдението на ищците, че общият наследодател е бил собственик, а не поради това, че не е кредитирал свидетелските показания, а единствено писмените такива. Поради това и повдигнатият в изложението на касаторите въпрос за доказателствените средства не е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд за отхвърляне на исковете, а оттук и не е налице противоречие с представената съдебна практика. В мотивите на обжалваното решение изобщо не е коментиран въпроса кои доказателства установяват правото на собственост, а е направена преценка на събраните такива, от които не се установява твърдението на ищците. Не е обсъждан и въпроса за придобивната давност, така както се поддържа от касаторите, тъй като при предявен иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ ищецът следва да докаже по несъмнен начин, че към момента на образуване на стопанството общият наследодател е бил собственик на спорните земеделски земи на някое от основанията, предвидени в закона. В случая данни за това обстоятелство липсват, а от събраните доказателства се установява оземляване на неговите низходящи, поради което и не е налице съществен материалноправен въпрос, който да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Това основание предполага други съображения, поради което и в случая не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Поради изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ІІ г. о. на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
 
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 4 от 25.03.2008 год. по гр. д. № 931/2007 год. на Добричкия окръжен съд по подадената от К. С. П. и П. С. П., чрез пълномощника им а. И, касационна жалба против него.
Определението е окончателно.
 
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.

Оценете статията

Вашият коментар