Р Е Ш Е Н И Е
№ 568
гр. София, 27.11..2009 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи октомври две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
при секретаря Т. Кьосева
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев дело № 2986/08г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.218а и сл. ГПК/отм./, вр. с § 2, ал.3 ПЗР на ГПК.
Образувано е по жалби на В. Я. К. и С. Д. К. от гр. С. на Й. Т. Ш. и Ц. Т. Д. от гр. С., както и на Б. П. Д. от гр. С. срещу въззивно решение от 04.12.2007г. по гр.д. № 1781/06г. на Софийския градски съд, ІІд г.о. Жалбоподателите са поискали да се отмени решението като поддържат, че същото е неправилно поради допуснати нарушения – основания за отмяна по чл.218б, ал.1, б. ”в”ГПК/отм./.
В. Я. К. и С. Д. К. са подали жалба и срещу допълнително решение от 23.06.08г., а Б. П. Д. е обжалвала и протоколно определение от 17.06.2008г., постановени по същото дело.
С посоченото решение от 04.12.07г. въззивният съд е обезсилил решение № 138 от 27.10.05г. по гр.д. № 905/93г. на Софийския районен съд в частта, с която по иск с правно основание чл.7 ЗВСОНИ, предявен от В. Я. К. и С. Я. К. (починал в хода на процеса и заместен от своите наследници по закон В. К. и С. К. ) против Й. Т. Ш., Е. Ч. Ш. /Сиромахова/, Ц. Т. Д. и Б. П. Д. е признато за установено, че договорът от 02.09.1963г. за покупко- продажба на апартамент № 8, находящ се в гр. С., ул.”В” № 19, ет.3, заедно с принадлежащите му таванско помещение № 8, мазе № 8 и съответните идеални части от общите части на сграда и мястото, е нищожен поради нарушения на т.4, ал.1 /сключване от лице без представителна власт/, т.5, ал.2 /купувачите не са имали качеството на наематели/ и т.3 във вр. с т.12 и т.13 от НПЖДЖФПНС /липсва утвърждаване на решението на ИК от МФ/ и е прекратил производството по делото по тези искове поради изтекъл преклузивен срок по чл.7 ЗВСОНИ. Със същото решение градският съд е върнал делото на районния съд за произнасяне по исковете с правно основание чл.7 ЗВСОНИ за прогласяване нищожността на посочения договор поради неспазване нормите на Закона за наемите /отм./ и липса на съгласие от наемателя на жилището, а с допълнителното решение от 23.06.08г. първоинстанционното решение е обезсилено и в частта му, с която ответницата Б е осъдена да заплати на основание чл.64, ал.1 ГПК/отм./ сумата 1024 лв. разноски.
За да постанови решението си от 04.12.2007г. въззивният съд е приел, че в исковата молба на В. К. и С. К. са се позовали на три изчерпателно посочени основания за нищожност на сключения на 02.09.1963г. договор за покупко-продажба /неспазване нормите на действащия тогава Закон за наемите, липса на съгласие от сънаемателя на жилището и позоваване от купувача на общественото му положение като деятел на ОФ и като награждаван с орден “Ч”/ и че заявените с молба от 28.03.03г. нови основания за нищожност, част от които районният съд е приел за основателни и е уважил иска въз основа на тях, представляват нови искове по чл.7 ЗВСОНИ, които са предявени след изтичането на предвидения преклузивен срок и разглеждането им е процесуално недопустимо. Прието е също, че тъй като районният съд се е произнесъл по първите два иска само в мотивите към решението си, делото следва да се върне на същия съд за произнасяне и по тези искове.
По жалбите на В. К. и С. К.
Същите са подадени в сроковете по чл.218в, ал.1 ГПК/отм./ и съдържат точно и мотивирано изложение на касационните основания, поради което са процесуално допустими, но разгледани по същество те са неоснователни.
На първо място въззивният съд правилно е приел, че всяко едно нарушение на нормативен акт е самостоятелно основание за нищожност и съответно представлява самостоятелен иск по чл.7 ЗВСОНИ, което следва да бъде предявено в посочения в тази разпоредба едногодишен преклузивен срок, т.е. до 25.02.1992г. или в периода от 22.11.97г. до 21.03.98г.(от влизане в сила на §2 от ПЗР на ЗОСОИ, с който едногодишният срок е възобновен, до влизане в сила на РКС № 4/98г., с което тази разпоредба е обявена за противоконституционна относно иска по чл.7 ЗВСОНИ) в какъвто смисъл е и трайно установената съдебна практика на ВКС.
В исковата молба по чл.7 ЗВСОНИ ищецът трябва да посочи конкретните обстоятелства, на които основава своята претенция, т.е. пороците на сделката, които да сочат нарушения на императивни материалноправни норми или такива, свързани с формата и процедурата по придобиването на имота от третото лице, респ. конкретните нарушения на морала, представляващи използване на служебно или партийно положение или злоупотреба с власт. Всяко едно нарушение на повелителна норма на закона при сключване на договор е самостоятелно основание за неговата нищожност, а когато в една искова молба ищецът се позовава на две или повече различни основания, е налице обективно съединяване на искове. С оглед на това доводите на касаторите, че различните нарушения на нормативните актове представляват едно единствено основание за нищожност на придобивната сделка и че именно по него районният съд се е произнесъл с решението си не могат да бъдат споделени. В разглеждания случай посочените по-горе изисквания са били спазени от ищците, които са посочили конкретните нарушения, които са били допуснати при придобиването на имота, а именно неспазване нормите на действащия тогава Закон за наемите, липса на съгласие от сънаемателя на жилището и позоваване от купувача на общественото му положение като деятел на ОФ и като награждаван с орден “Ч”, поради което подадената от тях искова молба не е била нередовна и неправилно първоинстанционният съд им е дал възможност едва през 2003г. да уточнят нейната обстоятелствена част и е разгледал и уважил искове, които са били предявени с молба от 28.10.03г. след изтичането на посочените по-горе преклузивни срокове. Ето защо въззивният съд правилно е приел, че районният съд е уважил недопустими искове и че постановеното от него решение в тази му част е процесуално недопустимо, поради което е прекратил производството по делото по отношение на тях.
Направените в жалбата оплаквания, че въззивният съд не е посочил дали приема или отхвърля дадената от районния съд квалификация на исковете и защо не възприема изводите на районния съд относно тяхната допустимост са неоснователни, тъй като в действителност съображения в тази насока са изложени. В допълнение следва да се посочи, че при въззивното обжалване проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на въззивния съд, който въз основа на самостоятелна преценка на данните по делото прави собствени фактически и правни изводи по съществото на спора.
Неоснователно е и направеното в жалбата оплакване за нарушено право на защита, тъй като съдът е постановил решението си преди изтичането на дадения на касаторите 20 – дневен срок за представяне на писмена защита и без да им даде възможност да вземат становище по представените от ответниците писмени защити, които са били представени след изтичането на дадения им 14-дневен срок за това. Това е така, тъй като решаващият съд не е могъл да уважи и не е уважил подадените от ответниците жалби въз основа на доводи, които са направени от тях след приключване на устните състезания по делото на 16.11.1997г., а освен това по делото липсват данни в указания им от съда срок касаторите да са представили по делото писмена защита, която да не е взета предвид.
С оглед изложеното не са налице релевираните в жалбата основания за касиране на въззивното решение, поради което и на основание чл.218ж, ал.1 ГПК /отм./ същото като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила.
Подадената срещу допълнителното решение от 23.06.08г. жалба също е неоснователна. Въззивният съд правилно е приел, че след като с решението на районния съд разноски в полза на ищците са били присъдени заради уважените искове на основание чл.64, ал.1 ГПК/отм./, обезсилването на решението по тези искове води до обезсилване на същото и в частта му за разноските. Във връзка с направените в жалбата оплаквания, че съдът е следвало да се произнесе по направеното искане относно разноските с определение по реда на чл.192, ал.4 ГПК/отм./, а не с допълнително решение по реда на чл.193 ГПК/отм./ следва да се отбележи, че в тази насока процесуално нарушение не е допуснато, тъй като законът предвижда възможност за произнасяне по отношение на разноските по един от двата начина, а освен това предвиденият в чл.193 ГПК/отм./ ред съдържа по-големи гаранции за защита правата и на двете страни, предвид насрочване на делото в открито заседание и провеждане на устни състезания. При положение, че искането за допълване на решението в частта му за разноските е подадено в предвидения в закона едномесечен срок от страната, която е имала правен интерес да иска такова, решението не е процесуално недопустимо, а обстоятелството, че въззивният съд е постановил връщане на делото на районния съд за произнасяне по два от предявените искове е правно ирелевнтно за допустимостта, респ. правилността на атакувания съдебен акт. Ето защо и това решение следва да бъде оставено в сила.
По жалбите на Й. Ш. , Ц. Д. и на Б. Д. срещу въззивното решение в частта му, с която е постановено връщане на делото на районния съд за произнасяне по предявените искове с правно основание чл.7 ЗВСОНИ за прогласяване нищожността на посочения договор поради неспазване нормите на Закона за наемите/отм./ и липса на съгласие от наемателя на жилището.
Същите са процесуално недопустими и следва да бъдат оставени без разглеждане, тъй като в тази му част въззивното решение има характер на определение, което е във връзка с движението на делото и не е от кръга на определенията, които подлежат на обжалване с частна жалба съгласно чл.213 ГПК /отм./, доколкото нито прегражда по-нататъшното развитие на делото, нито законът предвижда изрично обжалваемост на този вид определения. При евентуално постановяване от първоинстанционния съд на допълнително решение по тези искове, жалбоподателките биха могли да обжалват него, в случай че то не ги удовлетворява като резултат, но същите не разполагат с процесуална възможност да атакуват посочения съдебен акт.
По частната жалба на Б. Д. срещу определението от 17.06.08г., с което е оставена без разглеждане молбата й за допълване на решението от 04.12.07г. чрез произнасяне по възражението й за липса на пасивна легитимация.
Жалбата е неоснователна. С посоченото определение въззивният съд правилно е приел, че по направеното от жалбоподателката искане не може да се произнесе с допълнително решение реда на чл.193, ал.1 ГПК/отм./. Непълнота на едно решение би била налице, когато съдът не се е произнесъл по целия предмет на спора (по част от спорното право, по някой от съединените искове, по исканията за присъждане на плодове, лихви или разноски), както и по възраженията за подобрения и прихващания, когато те се обхващат от спорния предмет. Когато липсва произнасяне по някой от другите доводи или възражения, каквото е и възражението за липсата на пасивна легитимация, страната може да защити правата си по пътя на обжалване на решението, когато то не я удовлетворява като краен резултат, а не да иска неговото допълване. Изложените в частната жалба оплаквания относно съществото на спора, а именно дали жалбоподателката е материалноправно легитимирана да бъде ответник по предявения иск не могат да бъдат предмет на разглеждане в настоящото производство по обжалване на посоченото определение и не следва да бъдат обсъждани.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
Р Е Ш И :
О с т а в я в сила въззивно решение от 04.12.2007г. по гр.д. № 1781/06г. на Софийския градски съд, ІІд г.о. в частта, с която е обезсилено решение № 138 от 27.10.05г. по гр.д. № 905/93г. на Софийския районен съд в частта му, с която по иск с правно основание чл.7 ЗВСОНИ, предявен от В. Я. К. и С. Я. К. (починал в хода на процеса и заместен от своите наследници по закон В. К. и С. К. ) против Й. Т. Ш., Е. Ч. Ш. /Сиромахова/, Ц. Т. Д. и Б. П. Д. /Йовчева/ е признато за установено, че договорът от 02.09.1963г. за покупко- продажба на апартамент № 8, находящ се в гр. С., ул.”В” № 19, ет.3, заедно с принадлежащите му таванско помещение № 8, мазе № 8 и съответните идеални части от общите части на сграда и мястото, е нищожен поради нарушения на т.4, ал.1 /сключване от лице без представителна власт/, т.5, ал.2 /купувачите не са имали качеството на наематели/ и т.3 във вр. с т.12 и т.13 НПЖДЖФПНС /липсва утвърждаване на решението на ИК от МФ/ и е прекратено производството по тeзи искове поради изтекъл преклузивен срок по чл.7 ЗВСОНИ.
О с т а в я в сила допълнително решение от 23.06.08г. и протоколно определение от 17.06.08г., постановени по гр.д. № 1781/06г. на Софийския градски съд, ІІд г.о.
О с т а в я без разглеждане касационните жалби на Й. Т. Ш. и Ц. Т. Д., както и на Б. П. Д. срещу въззивно решение от 04.12.2007г. по гр.д. № 1781/06г. на Софийския градски съд, ІІд г.о. в частта му, с която е постановено връщане на делото на СРС за произнасяне по предявените искове с правно основание чл.7 ЗВСОНИ за прогласяване нищожността на посочения договор за покупко- продажба от 02.09.1963г. поради неспазване нормите на Закона за наемите/отм./ и липса на съгласие от наемателя на жилището.
Р е ш е н и е т о в частта му, с която се оставят без разглеждане касационните жалби на Й. Т. Ш., Ц. Т. Д. и Б. П. Д. има характер на определение и може да се обжалва с частна жалба пред друг състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщаването му на жалбоподателките.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: