О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 471
гр. София, 24.06.2009 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на десети юни две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 222 по описа на Върховния касационен съд за 2009 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 125 от 13.05.2008 год. по гр. д. № 181/2008 год. Сливенският окръжен съд, като въззивна инстанция, е оставил в сила първоинстанционното решение № 196 от 27.12.2007 год. по гр. д. № 94/2005 год. на Котелския районен съд, с което са отхвърлени предявените от О. К. против ОбС”ЗГ” – К. , при участието на трето лице-помагач на ответника – при участието на контролиращите страни РУГ С. и ДДС К. , искове за признаване за установено правото й на възстановяване собствеността върху описаните в решението гори в землището на с. П., община К..
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от О. К., чрез пълномощника й адвокат Ст. Рафаилов, с оплаквания за неговата неправилност поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и молба за отмяната му.
РДГ С. , като правоприемник на РУГ С. , оспорва жалбата като недопустима, респ. неоснователна, останалите ответници не вземат становище.
В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Счита, че същественият материалноправен въпрос, решен от въззивния съд, касае претендираното от общината право на собственост върху спорните гори, а съществен процесуалноправен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл е този относно доказателствената сила на представените писмени доказателства – протокол и постановление от 1928 год., които според касатора не са изключени изрично като документи, установяващи право на собственост в чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ. Касаторът счита, че произнасянето по този въпрос по реда на касационното обжалване е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по приложението на чл. 13 ЗВСГЗГФ липсва утвърдена практика на ВКС.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, намира, че следва да се произнесе по допускане на касационното обжалване на въззивното решение, тъй като същото е постановено на 13.05.2008 год., т. е. след влизане в сила на новия ГПК, който е приложимият процесуален закон. Доводите за недопустимост на настоящето производство, развити в отговора на жалбата от РДГ С. , са неоснователни.
При проверката относно приложното поле на касационно обжалване, настоящият състав намира следното:
За да остави в сила първоинстанционното решение, с което исковете по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ са отхвърлени, въззивният съд е приел, че по делото не е доказано процесните гори да са били собственост на общината. Представените преписи от протокол и постановление, обнародвани в Д. в. бр. 206/28 год. не представляват доказателство за право на собственост, тъй като законът, в чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ изрично изключва възможността собствеността да се доказва с протоколи за определяне предмета на горското с. , издадени на основание …чл. 20 ЗГ /25 год., каквото е представеното постановление. Освен това същите не установяват твърдяното право на собственост в лицето на общината към момента на издаването им с оглед различния статут на общинските гори по отменените ЗГ/22 год. и ЗГ/25 год. – такива, собственост на общината и такива, върху които държавата е предоставила на общината безсрочно право на ползуване, т. н. „балталък”.
Решаващото съображение на въззивния съд за извода му за неоснователност на предявените искове е липсата на доказателства, установяващи правото на собственост върху претендираните гори, за които не е подадено заявление за възстановяване по ЗВСГЗГФ. Същият е обоснован от събраните доказателства, които са преценени от съда като такива, които не могат да установят претендираното право. Тази преценка не може да се обсъжда в настоящето производство по чл. 288 ГПК, тъй като е извън неговия предмет. В него следва да се прецени единствено наличието на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, при наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице, тъй като обоснованият от касатора като съществен въпрос за доказателствената сила на представените писмени доказателства не предполага тълкуване на закона с оглед отстраняване неясноти или непълноти в него. Разпоредбата на чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ е конкретна и ясна и не са налице обстоятелства, които да обуславят промяна в практиката по приложението й, каквато е налице. Обратният довод на касатора за липса на такава практика е неоснователен и необоснован, поради което и поддържаното от него основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице.
Затова и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 125 от 13.05.2008 год. по гр. д. № 181/2008 год. по описа на Сливенския окръжен съд по подадената от О. К., чрез пълномощника й адвокат Ст. Рафаилов, касационна жалба против него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: