4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 472
София, 21.07.2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 2455/2014 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК от Общината [населено място], срещу решение № 58 от 17.01.2014 г. по гр. д. № 898/2013 г. на Пернишкия окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 807 от 09.07.2013 г. по гр. д. № 7751/2011 г. на Пернишкия районен съд в частта за отхвърляне на предявен от касатора срещу [фирма] иск за право на собственост върху сграда-енергийно съоръжение с предназначение трафопост „Кметство Изток”, находящ се в [населено място],[жк], със застроена площ от 85 кв. м. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] е подал писмен отговор със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска.
Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., при произнасяне по допускането на касационното обжалване, намира следното:
Въззивният съд приел, че в тежест на ищеца е било да докаже, че е собственик на имота на твърдяното в исковата молба основание – пар. 7, ал. 1, т. 7 от ПЗР на ЗМСМА, като установи наличието на кумулативно предвидените в закона предпоставки: че се касае за обект от техническата инфраструктура на енергийната система, обслужващ само територията на [община], и че този обект не е включен в уставния фонд на търговско дружество към 17.09.1991 г. В случая няма данни, че трафопостът, изграден през 1990 г., обслужва само инфраструктурата на общината, доколкото е установено, че крайни потребители са различни лица и следователно, обслужва обекти, собственост на трети лица, а не на самата община. По силата на чл. 2, ал. 1, чл. 8, ал. 1 и чл. 4 от Закона за електростопанството от 1975 г. /отм./ обектът е държавна собственост, и при липса на данни да е налице хипотеза по чл. 2, ал. 2, чл. 8, ал. 2 и чл. 12, ал. 2 от с. з., към 17.09.1991 г. той е държавен енергиен обект, представляващ елемент от цялостната и неделима енергийна система и затова първата от предпоставките не е налице. Установено е, че трафопостът е бил предоставен за стопанисване и управление на “Електроснабдяване” П. – единственото лицензирано държавно предприятие, извършващо производство, пренос, разпределение и пласмент на електрическа енергия на територията на област П., по силата на чл. 12, ал. 1 от ЗЕ /отм./, като същото предприятие е и инвеститор на обекта; трафопостът притежава паспорт форма № 5 на СК „Електроснабдяване” П.. С оглед изложеното и при проследяване режима за преминаване на активите и пасивите на това предприятие, при липса на доказателства за изключване на трафопоста от същите, въззивният съдът приел, че обектът е бил включен в активите на праводателя на ответното дружество към 17.09.1991 г.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите: 1. при наличието на положителните и съответно липса на отрицателните предпоставки, визирани в нормите на пар. 7, ал. 1 и 2 от ПЗР на ЗМСМА, обектът на спора – енергиен обект сграда – трафопост, преминал ли е в общинска собственост към момента на влизане в сила на този закон – 17.09.1991 г. и 2. ако енергийният обект /трафопост/ обслужва само обектите на територията на една община, представлява ли той част от общинската инфраструктура по смисъла на пар. 7, ал. 1 от ПЗР на ЗМСМА. По тези въпроси според касатора въззивното решение противоречи на решение № 1337 от 06.01.2009 г. по гр. д. № 4382/2007 г. на ВКС, ІV-то г. о., и решение № 921 от 30.12.2009 г. по гр. д. № 2704/2008 г. на ВКС, І-во г. о., а така също е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
С оглед изложените от въззивния съд решаващи мотиви следва да се приеме, че въпросите са изградени на фактически изводи, каквито съдът не е направил, а тези, които е направил, не могат да бъдат предмет на касационна проверка на този етап от производството, тъй като съдът проверява не правилността на решението и на фактическите констатации, а предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съображенията за отхвърляне на иска са, че предпоставките на пар. 7, ал. 1, т. 7 и ал. 2 от ПЗР на ЗМСМА не са налице, а не защото е прието, че въпреки наличието на тези предпоставки трафопостът не може да премине в собственост на общината. Затова и тези въпроси не отговарят на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Освен това не може да се приеме, че даденото от въззивния съд разрешение на поставения въпрос е в противоречие с практиката на ВКС, изразена в представените от касатора решения, защото те касаят приложението на пар. 7, ал. 1 от ПЗР на ЗМСМА по отношение на други по вид и предназначение обекти – котелно помещение и хидрофор в жилищна сграда, съответно земя, отредена за трафопост, правото на собственост върху които, за разлика от енергийните обекти, не е било и не е предмет на специална правна регламентация.
При основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК са поставени въпросите: 1. допустимо ли е съдът при липсата на каквато и да било първична счетоводна документация за надлежно заприходяване на спорния енергиен обект в баланса на електроразпределителното дружество към релевантния момент – 17.09.1991 г., да приеме, че същият е предоставен за стопанисване и управление и е заприходен в баланса му по презумпция, че това става по силата на Закона за енергетиката /отм./ и 2. след преминаване на дейността по електроразпределение от държавното предприятие в търговското дружество [фирма] преминали ли са трафопостовете /и конкретно спорният трафопост/ в патримониума на търговското дружество, ако не са били записани в баланса на държавното предприятие към влизане в сила на ЗМСМА – 17.09.1991 г., респективно, ако липсва каквато и да било документация, от която да се установи надлежно вписване в баланса, например като: оборотна ведомост, от която се установяват конкретните дълготрайни материални активи, които са включени в баланса към този момент, извлечения от сметки, актове за предаване и приемане на дълготрайни материални активи, решения и заповеди или друг документ за предоставяне на правото на стопанисване и оперативно управление на процесния трафопост. По поставените въпроси касаторът счита, че обжалваното решение противоречи на решение № 64 от 10.02.2010 г. по гр. д. № 2612/2008 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., решение № 987 от 06.01.2010 г. по гр. д. № 3373/2008 г. на ВКС, І-во г. о.
Първият въпрос не е обусловил решаващите изводи в обжалваното решение, защото съдът не е приел наличие на презумпция за заприходяване на имота в баланса на електроразпределителното дружество, а е изложил съображения защо следва да се приеме, че трафопостът е бил предоставен на енергийното предприятие. Двата въпроса нямат и самостоятелно значение за изхода на спора, поради което и не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Това е така, защото са свързани с доказването на отрицателната предпоставка на пар. 7, ал. 2 от ПЗР на ЗМСМА – обектът да не е включен в уставния фонд на търговско дружество, докато двете предпоставки – на пар. 7, ал. 1, т. 7 и на пар. 7, ал. 2 от ПЗР на ЗМСМА, при които държавните имоти преминават в собственост на общината, са кумулативни и липсата на която и да е от тях е достатъчно основание за отхвърляне на претенцията за собственост на общината. Освен това следва да се посочи, че съгласно чл. 2, ал. 1 от Закона за електростопанството от 1975 г. /отм./, при действието на който е построен и въведен в експлоатация спорният трафопост, електрическите централи за производство на електрическа енергия и електрическите уредби и мрежи за пренос и разпределение на електрическа енергия са държавна собственост, като съгласно пар. 3 от ДР на закона в понятието „електрически мрежи“ изрично се включват и трансформаторните постове. Предназначението на трафопостовете да обслужват дейността по производството, преноса, разпределението и пласмента на електрическа енергия за общо ползуване, както и фактът, че по правило тяхното строителство и поддръжка са били възложени от закона на държавните електроенергийни предприятия, налагат извода, че те се предоставят на тези предприятия за стопанисване и управление по силата на закона. Ако е налице изключението от това правило по чл. 2, ал. 2 и чл. 21 от ЗЕ от 1975 г. /отм./, то страната, която се позовава на него, следва да го докаже, но в случая няма такива твърдения и данни. С оглед нормативната уредба, при която е изграден спорният трафопост, и конкретните данни по делото, заприходяването му като дълготраен материален актив в счетоводството на праводателя на ответника и включването му в баланса на държавното предприятие „Електроснабдяване” е последващо фактическо действие, предпоставено от нормативната уредба и при преценката за наличието на предпоставката по пар. 7, ал. 2 от ПЗР на ЗМСМА доказването му има второстепенно значение.
При основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът е поставил въпроса: допустимо ли е ВКС по пътя на тълкуването да придава обратно действие на материалноправна норма и в частност на тази по ал. 2 от пар. 7 от ПЗР на ЗМСМА, създавайки задължителна практика по реда на чл. 290 ГПК /решение № 244 от 25.02.2010 г. по гр. д. № 99/2009 г. на ВКС, І-во г. о./, след като законодателят по силата на императивната правна норма на чл. 14, ал. 1 ЗНА не й е придал такова действие. Позовава се и представя решение № 1253 от 30.12.2008 г. по гр. д. № 3541/2007 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., постановено по реда на ГПК /отм./, според което нормата няма обратно действие. Счита, че са налице основания за постановяване на тълкувателно решение по поставения въпрос.
Становището на ВКС, намерило израз в задължителна съдебна практика /решение № 96 от 11.02.2010 г. по гр. д. № 3122/2008 г., решение № 244 от 25.02.2010 г. по гр. д. № 99/2009 г., двете на ВКС, І-во г. о., по чл. 290 ГПК/, е, че разпоредбата на пар. 7, ал. 2 не е с обратно действие, а има тълкувателен характер и затова поражда действие едновременно с първоначално приетата ал. 1 на пар. 7 от ПЗР ЗМСМА. Въззивното решение е в съответствие с така утвърдената съдебна практика и няма основание за допускане на касационно обжалване и по този въпрос.
С оглед изхода на спора и заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят 240 лева разноски по водене на делото във ВКС – адвокатско възнаграждение по анекс от 10.03.2014 г. към договор от 23.02.2012 г. за правна помощ и съдействие и фактура от 10.03.2014 г.
Водим от горното, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 58 от 17.01.2014 г. по в. гр. д. № 898/2013 г. на Пернишкия окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 807 от 09.07.2013 г. по гр. д. № 7751/2011 г. на Пернишкия районен съд в частта за отхвърляне на предявен от Общината [населено място] срещу [фирма] иск за собственост на енергийно съоръжение с предназначение трафопост „Кметство Изток” в [населено място],[жк], със застроена площ от 85 кв. м.
ОСЪЖДА Общината [населено място] да заплати на [фирма] разноски за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 240 /двеста и четиридесет лв./ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: