ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№. 487
гр. София, 03.07.2013 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в закрито заседание на 11 юни, две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело №1591/13 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба от страна на процесуалния пълномощник на [фирма]-София срещу решение №1556 по т.д. № 2539/2011 на САС, В ЧАСТТА , с която е потвърдено първоинстанцинното решение, В ЧАСТТА с която е отхвърлен насрещният иск на касатора срещу [фирма] за сумата от 104 301 лева-стойност отнет противозаконно лек автомобил –предмет на договор за финансов лизинг.
Излагат се доводи и оплаквания за нарушения на материалния закон, съществени нарушения на процесуалния закон и необоснованост на обжалваното въззивно решение и се иска отмяната му и произнасяне по същество в насока отхвърляне изцяло на иска .
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят се позовава на наличие на основания за допускане до касация по чл.280 ал.1, ГПК.
Ответната страна не изпраща писмен отговор на касационната жалба .
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и отговаря на предпоставките на чл.280 ал.2 от ГПК, намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок.
За да постанови обжалваното решение, съставът на въззивния съд приема, че спорните правоотношения между страните се основават на сключен между тях на 15.09.2008 г. договор за финансов лизинг , по силата на който касаторът-ищец по насрещния иск отдава за ползване на [фирма] процесния лек автомобил, който става обект на противозаконно отнемане от последния на 26.11.2008 г.. Съгласно съдържанието в уговорките на Общите условия /ОУ/ за финансов лизинг от 22.04.2008 г., които са част от съдържанието на самия договор между страните /т.4.1/ лизингодателят е длъжен да застрахова автомобила-предмет на лизинга в собствена полза, но за сметка на лизингополучателя, който получава и копие от самата застрахователна полица. При настъпила кражба на автомобила като покрит от тази застраховка риск, отношенията между страните се развиват, съобразно уговорката в чл.11.2 от цит. ОУ : в зависимост от това, дали застрахователят плати или не застрахователно обезщетение, договорът за лизинг се прекратява считано от датата на кражбата при изплащане на обезщетение, съответно при неплащане-рискът се понася от лизингополучателя. По делото е категорично установено, а и не се спори между страните, че към датата на кражбата на автомобила имуществената застраховка, покриваща този риск е била едностранно прекратена с нот.покана от 24.11.2008 г. от страна на застрахователя, а лизингодателят, нито е уведомил лизингополучателя, за чиято сметка е плащането на застрахователната премия, нито е сключил друга имуществена застраховка за същия риск, въпреки че това е негово задължение по силата на самия договор за лизинг и което е свързано с уреждането на разпределението на риска от кражбата между самите страни по лизинговия договор. Ето защо, съдът е счел, че се касае за виновно неизпълнение на договорно задължение от страна на самия лизингодател, което е довело до прекратяване действието на договора от страна на лизингополучателя, което следва от кореспонденцията между страните. От изложеното, съдът е счел,че основания за това неблагоприятните последици от кражбата на автомобила да се понесат от лизингополучателя, съгласно общата уредба на чл.343 ТЗ, доколкото този случай е бил предмет на изричната уредба в договора между страните и самия лизингодател е бил неизправна страна по него.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване от страна на жалбоподателя се сочат като обуславящи изхода на спора въпросите: за задължението на въззивния съд да изложи в мотивите съображения по всички наведени от страните доводи и възражения на страните и дали пропуска за това представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и за това длъжен ли е съдът да посочи конкретната правна норма, на която основава решението си, както и въпросът за приложението на чл.343 ТЗ относно носенето на риска от случайното погиване на вещта предмет на лизинга от лизингополяучателя.
Първият въпрос явно се основава на твърдението, че съдът не е обсъдил изрично фактическите и правни доводи на касатора, направени от него във въззивната жалба в качеството му на въззивник в производството пред САС, които не пораждат неговата отговорност за неизпълнение на задълженията му да осигури имуществена застраховка по време на целия срок на действието му, поети в лизинговия договор. Не е налице, обаче противоречие по този въпрос с приложената задължителна практика на ВКС формирана по реда а чл.290 ГПК : Р №166/28.05.2012 г. по гр.д. №66/12 на ІІ г.о. приема, че въззивният съд излага собствени мотиви относно релевантните за спора факти и възражения с оглед конкретноочертания предмет на въззивното производство, което в случая е налице в обжалваното решение. С решение №450 от 21.07.2009 на ВКС по гр.д. № 3547/2008 на ІІ г.о. е постановено, че съдът прави свои фактически и правни изводи след провеждане на съдебно дирене и устни състезания като инстанция по същество. Следователно липсва противоречие на обжалваното решение и с тази практика на ВКС, доколкото въззивният съд след провеждане на съдебно дирене и устни състезания е постановил съдебно решение, в което изложил съображения за това, че е налице виновно неизпълнение на задължението на лизингодателя поето с договора за финансов лизинг да сключи имуществена застраховка на лизинговата вещ за целия период на действие на този договор.
Отговорът на вторият въпрос: длъжен ли е съдът да посочи конкретната правна норма, на която основава решението си не би довел до резултат по спора, различен от този в обжалваното решение, при положение, че съдът е разгледал иска на предявеното в него основание: конкретния договор за финансов лизинг.
Третият въпрос от изложението: за приложението на чл.343 ТЗ, относно носенето на риска от случайното погиване на вещта предмет на лизинга от лизингополучателя е несъотносим към предмета на конкретния спор: в случая няма случайно погиване на вещта, доколкото кражбата на лекия автомобил е хипотеза, уредена по своите последици в самия договор за финансов лизинг между страните.
Следователно липсва основание за допускане до касация, съгласно уредбата в чл.280 ал.1 ГПК.
С оглед изложеното, ВКС, Второ т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1556 по т.д. № 2539/2011 на САС в обжалваната част.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.