О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 488
София, 28.10.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на седемнадесети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 2136/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 74 от 27.02.2019 г. по в. гр. д. № 412/2018 г. Смолянският окръжен съд, след като отменил решение № 487 от 05.11.2018 г. по гр. д. № 213/2018 г. на Смолянския районен съд, приел за установено спрямо наследниците на Ж. М. Е., че ищците-съпрузите С. Л. В. и В. Р. В., са собственици по силата на давностно владение, осъществено през периода 14.01.2008 г.- 22.02.2018 г., на част с площ от 2 340 кв. м. от поземлен имот с идентификатор ………… по КККР на [населено място], [община], целият с площ от 6 091 кв. м.
Касационна жалба вх. № 1535 от 01.04.2019 г., в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащото на касационно обжалване, по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, въззивно решение, чрез адв. Б. М., е постъпила от ответниците по иска С. М. А., М. С. Х., Д. Р. Х., Е. Е. С., Е. Б. С., Б. Б. С., С. М. Д. и Д. М. А., с оплаквания за неправилност заради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Оспорва се изводът на въззивния съд, че процесният имот не е държавна собственост и така не съществува забрана да бъде придобиван по давност, като в тази връзка се твърди нарушаване на чл. 45, ал. 10 и чл. 45а ППЗСПЗЗ, независимо, че иомотът попада в границите на по-големия реституиран по реда на ЗСПЗЗ имот от 6 091 кв. м. Неправилно бил приложен чл. 79 ЗС, съдържащ фактическия състав на давностното владение като придобивен способ върху недвижими имоти, както относно субективния, така и относно обективния елемент, като в тази връзка се твърди, че съдът не е изследвал транслативните сделки, с които имотът е прехвърлен от ищците на трети лица и не е съобразил, че фактическата власт е осъществявана само върху описаните път и рампа под сградата, но не и върху останалата част от имота. Поддържа се и нарушаване на процесуалните правила за преценка на доказателствата и произнасянето по възраженията и доводите на страните, като се твърди, че не са обсъдени в тяхната цялост показанията на част от свидетелите и същите не са съпоставени с останалите доказателства по делото. Не е съобразено и воденото между един от свидетелите и ответниците дело за собственост, по което искът е бил основан на придобивна давност за същия период и е отхвърлен.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят три въпроса, като за първия се навежда специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а по втория и третия допускането на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поддържа се и очевидна неправилност на обжалваното решение като самостоятелно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК.
От ищците – ответници по касационната жалба, С. и В. В., чрез адв. Б. К., е постъпил писмен отговор, с който се оспорва наличието на наведените от касаторите предпоставки по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК и се претендират разноски за тази инстанция.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., по допускане на касационното обжалване намира следното:
По делото е прието за установено, че ищците С. Л. В. и В. Р. В. са съпрузи, сключили граждански брак през 1980 г. През 1993 г. съпругът придобил по реда на пар. 10 ЗИД на ППЗСПЗЗ чрез възмездна сделка от Ликвидационния съвет на ТКЗС [населено място] дворно място от 3 750 кв. м. в м. „К.”, ведно с картофосортировъчен пункт със застроена площ от 700 кв. м. С решение № 355 от 20.05.1996 г. по гр. д. № 413/1995 г. на Смолянския районен съд, влязло в сила на 06.04.1999 г., е прогласена нищожността на тази сделка.
Ответниците по иска са наследници на Ж. М. Е., починал през 1986 г., като с решение № Ф./06.02.2001 г. на поземлената комисия, придружено от скица, им е възстановено правото на собственост в стари реални граници върху земеделски имот – посевна площ от 6.002 дка в м. „К.”, [населено място].
С решение № 175 от 16.06.2006 г. по в. гр. д. № 668/2005 г. на Смолянския окръжен съд, влязло в сила на 14.01.2008 г., е уважен в частта за 2 615 кв. м. и е отхвърлен в частта за 1 135 кв. м. предявеният от наследниците на Ж. М. Е. срещу С. В. и П. В. /на последната – тяхна дъщеря, съпрузите В. дарили сградата/ иск за ревандикация на застроено дворно място с обща площ от 3 750 кв. м., ведно с построения в него картофосортировъчен пункт със застроена площ от 700 кв. м. /искът е бил уважен и за 2 252 кв. м. с решение по гр. д. № 199/2003 г. на Смолянския районен съд и в тази част решението е влязло в сила като необжалвано/. Прието е, че по делото не се установява, а и липсват твърдения, след влизане в сила на това решение ищците по това дело, сега ответници, да са въведени във владение върху признатата им с решението тяхна част от 2 615 кв. м.
От правна страна, включително на база показанията на всички разпитани по делото свидетели, е прието, че ищците владеят процесния имот от закупуването му през 1993 г., в границите, в които е закупен, като са го завладели с намерението за своене като купувачи-собственици, до прогласяване на договора за нищожен, след което липсват твърдения и доказателства намерението им за своене да е било променено. Ищците са продължили да владеят спорния имот и през процесния период от 14.01.2008 г. до предявяването на настоящия иск на 22.02.2018 г., поради което и са го придобили по давност.
Прието е също така, противно на районния съд, че воденият през 2015 г. от М. Р. М. /един от разпитаните свидетели, на когото В. продали процесната част от имота през 2001 г./ срещу наследниците на Ж. М. Е. иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР /гр. д. № 571/2015 г. на Смолянския районен съд/ не прекъсва придобивната давност спрямо настоящите ищци В., тъй като те не са били страна по това дело.
По възражението на въззиваемите – ответници по иска, че след прогласяване нищожността на договора за покупко-продажба от 1993 г. между В. и ТКЗС имотът е станал държавна собственост по силата на чл. 45, ал. 10 ППЗСПЗЗ, така с оглед наложения мораториум по пар. 1 ДР на ЗДЗС не може да бъде придобиван по давност, е прието, че процесният имот попада в урбанизирана територия, поради което чл. 45, ал. 10 ППЗСПЗЗ е неприложим.
Първият поставен в изложението въпрос е: „длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност; длъжен ли е въззивният съд да провери и приобщи към доказателствения материал всички допуснати и събрани от първоинстанционния съд доказателства от съществено значение за решаване на спора”. За него се поддържа специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Част от съдебната практика, на която касаторът се позовава, за да обоснове наличието на поддържаното основание, е неотносима към разглеждания случай. Постановленията на Пленума на ВС № 1/1953 г., № 7/1965 г. и № 1/1985 г. касаят дейността на въззивната инстанция по отменения ГПК от 1952 г., при който същата е действала като контролно-отменителна, а не като инстанция по съществото на спора в рамките на ограничен въззив, каквато е тя по сега действащия ГПК от 2008 г. Някои от постановките на ТР № 1/04.01.2000 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС са запазили своята актуалност и след приемането на ГПК от 2008 г., но значителна част от тях са преодоляни с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и тъй като касаторите не сочат в коя част посоченият тълкувателен акт е относим, позоваването на него се явява безпредметно.
Решение № 222 от 27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г. на ВКС, II-ро т. о., е относимо към поставения въпрос, но не се разкрива въззивният съд да е действал в противоречие с него. Неоснователно се поддържа от касаторите, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд не е съобразил разрешението, дадено с решението по гр. д. № 571/2015 г. на Смолянския районен съд, по причина, че делото не било приложено и въззивният съд не се бил запознал с материалите по него и със самия съдебен акт. Обратното се установява от мотивите към обжалваното решение, в което въззивният съд изрично е обсъдил правното значение на съдебния акт, постановен по посоченото дело, за правоотношенията между страните, а обстоятелството, че съдът не е съпоставил показанията на свидетелите У. и Т., дадени по същото дело, с показанията им по настоящото дело, е следствие от правилото, че в решението си съдът не може да се позовава на доказателства, събрани по друго дело /като проявление на принципа за непосредственост по чл. 11 ГПК/, освен ако има мъчно /трудно/ преодолима пречка /например смъртта на свидетел/, и по аргумент от чл. 232, изр. 2-ро ГПК – в този смисъл решение № 239 от 29.05.1996 г. по гр. д. № 91/1996 г. на ВС, I-во г. о., определение № 954 от 28.10.2010 г. по гр. д. № 336/2010 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 439 от 20.12.2011 г. по гр. д. № 1581/2010 г. на ВКС, IV-то г. о. Решенията по други дела, които имат значение за изхода на настоящия спор, също са предмет на обсъждане в мотивите към обжалваното решение, в което изрично са споменати гр. д. № 668/2005 г. на Смолянския окръжен съд и гр. д. № 413/1995 г. на Смолянския районен съд, а гр. д. № 199/2003 г. на Смолянския районен съд е първоинстанционното дело, въз основа на което по-късно е образувано гр. д. № 668/2005 г. на Смолянския окръжен съд. Н. а. № …/20.04.2001 г., с който В. продали закупения имот на М. М., е дал основание на купувача да води иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР срещу наследниците на Ж. М. Е., като съдебният акт по това дело /гр. д. № 571/2015 г. на Смолянския районен съд/ изрично е коментиран от въззивния съд. Що се отнася до н. а. № …./09.02.1999 г., с който В. дарили на дъщеря си картофосортировъчния пункт, същият е неотносим към изхода на спора по съображения, че основанието на собствеността по сега предявения иск е придобивна давност, а не сделка.
Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е поставен въпросът: кои са предпоставките на придобивната давност като придобивен способ – владението като упражняване на фактическа власт върху имота с намерение за своене, в частност относно субективната страна на владението, изразяваща се в намерението да се свои вещта, за което законът е предвидил и презумпцията по чл. 69 ЗС; както и въпросът, свързан с действията, които прекъсват придобивната давност и в частност- завеждането на иск от друго лице в периода, за който се претендира придобивна давност, прекъсва ли давността и оборва ли безспорността и явността на владението при наличие на заявени претенции от трети лица по съдебен ред, включително и ако ищците са знаели за това дело или с оглед на обективните и субективни предели на съдебния акт по вещноправен иск.
Въпросите са поставени в контекста на оплакването, че въззивният съд, противно на първоинстанционния, е приел, че воденият от свидетеля М. М. иск срещу наследниците на Ж. М. Е. по гр. д. № 571/2015 г. по описа на Смолянския районен съд не прекъсва придобивната давност в отношенията между настоящите ищци и ответници. Макар и зададени като два, въпросите съдържат множество отделни материалноправни въпроси, всеки един от които обуславящ по смисъла на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В случая обаче не е налице наведеното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като съществува изобилна съдебна практика на ВКС по въпросите на придобивната давност, както тълкувателна, така и на отделни състави, с която въззивното решение не влиза в противоречие, а касаторът не излага съображения, които да налагат същата да бъде изоставена или променена, поради което касационно обжалване не следва да се допуска. Безспорно е прието в теорията и в съдебната практика, че веднъж установена, фактическата власт над вещ, включително когато е под формата на владение, продължава на същото основание и при същото намерение, докато те не бъдат променени. Както е прието в решение № 138 от 07.10.2019 г. по гр. д. № 348/2019 г. на ВКС, I-во г. о., успешното водене на ревандикационен иск от страна на невладеещия собствениик срещу владелеца – несобственик няма за материалноправна последица превръщането на владението в държане. Следователно, с воденото гр. д. № 668/2005 г. на Смолянския окръжен съд от настоящите ответници срещу настоящите ищци фактическата власт върху имота от последните не е изгубена, а предвид придобивното основание от 1993 г. /макар и признато впоследствие за нищожно/, както и предвид отчуждителната сделка в полза на М. от 2001 г., която, макар да не е прехвърлила собствеността, сочи на съзнание за своене у праводателите, В. са продължили да своят имота, т. е. да упражняват владение. Презумпцията по чл. 69 ЗС не е оборена, независимо от порока на придобивното основание на В., което е и основанието, на което те веднъж са установили своята фактическа власт. Отчуждителната сделка в полза на М. от 2001 г. сама по себе си не сочи на изгубване на фактическата власт от В., още по-малко – на изгубване на намерението за своене в отношенията им с ответниците, тъй като владението е факт, а не право, така поначало не се влияе от вещния ефект на сделката и в тежест на ответниците е било да оборят презумпцията за своене, ползваща ищците. Последващият процес по ревандикация с настоящите ответници не е променил намерението на съпрузите да своят имота, нито е довел до изгубване на фактическата власт, тъй като наследниците на Ж. М. Е. не са предприели действия да се изпълни принудително осъдителното решение в тяхна полза /което именно принудително изпълнение да прекъсне давността в отношенията между настоящите страни и да доведе до изгубване на фактическата власт у настоящите ищци/, нито пък чрез договор с В. да започнат да упражняват фактическата власт върху имота чрез последните /което да доведе до отпадане на своенето и превръщането на В. в държатели на имота/. Друга материалноправна последица от уважаването на иск за собственост /ревандикационен или положителен установителен иск/ е прекъсването на давността, която тече в полза на владелеца – несобственик, срещу който е предявен искът. Прекъсването на давността с предявяването на иск за собственост не се обхваща от силата на пресъдено нещо на решението, с което искът се уважава, поради което и въпросът дали решението по иска на М. /комуто В. са прехвърлили имота през 2001 г./ срещу наследниците на Ж. М. Е. прекъсва давността в отношенията на последните с В. като праводатели на М., не стои. Освен това, за да се говори изобщо за прекъсване на давността, искът за собственост следва да е уважен и да е предявен от невладеещия собственик срещу владелеца – несобственик, докато хипотезата по гр. д. № 571/2015 г. на Смолянския районен съд, на която касаторите се позовават, е точно обратната – придобилият от несобственик М. е предявил иск срещу настоящите ответници, разполагащи с титул за собственост, и този иск е отхвърлен.
Не е налице и очевидна неправилност на обжалваното решение като отделно самостоятелно основание по чл. 280, ал. 2, прел. 3-то ГПК за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд не е приложил закона в неговия противоположен смисъл, в частност чл. 45, ал. 10 ППЗСПЗЗ, както твърдят касаторите. С твърдението за превратно тълкуване на чл. 45, ал. 10 ППЗСПЗЗ касаторите всъщност оборват собствения си титул за собственост, противно на всяка житейска логика, защото съгласно цитираната разпоредба държавна собственост стават само земи, които са негодни за земеделско ползване, така не подлежат на възстановяване, или имоти извън урбанизираните територии, останали свободни след възстановяване на собствеността на бившите собственици. В настоящия случай процесният имот е част от имота, възстановен на ответниците с решение на общинската служба по земеделие. Не е налице и грубо нарушаване на правилата на формалната логика, а дори да се допусне, че такова е налице в контекста на твърдяното от касаторите, че съдът веднъж приел, във връзка с чл. 45, ал. 10 ППЗСПЗЗ, че процесният имот попада в урбанизирана територия, а след това – в неурбанизирана, то тази грешка или противоречие по никакъв начин не се е отразила върху решаващата воля на съда, отразена в диспозитива на решението.
В обобщение, не са налице предоставки за допускане на касационното обжалване.
При този изход на спора поисканите от ответниците разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред касационната инстанция, чието извършване в размер на 1 440 лева е доказано с приложения договор за правна защита и съдействие от 24.04.2019 г., следва да се възложат в тежест на касаторите.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 74 от 27.02.2019 г. по в. гр. д. № 412/2018 г. на Смолянския окръжен съд.
ОСЪЖДА С. М. А. с ЕГН [ЕГН], М. С. Х. с ЕГН [ЕГН], Д. Р. Х. с ЕГН [ЕГН], Е. Е. С. с ЕГН [ЕГН], Е. Б. С. с ЕГН [ЕГН], Б. Б. С. с ЕГН [ЕГН], С. М. Д. с ЕГН [ЕГН] и Д. М. А. с ЕГН [ЕГН], да заплатят на С. Л. В. и В. Р. В. сумата 1 440 /хиляда четиристотин и четиридесет лв./ лева разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: