О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№488
София, 05.10.2018 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети септември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
КРАСИМИР ВЛАХОВ
като разгледа докладваното от съдия Веселка Марева гр.д. № 1089 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 489 от 15.11.2017г. на Смолянски окръжен съд постановено по гр.д. № 355/2017г., с което е отменено решение № 96 от 14.07.2017г. по гр.д. № 37/2017г. на Златоградски районен съд и вместо това е признато за установено по отношение на [община], че В. А. А., К. А. А. и Н. А. Б., са собственици по наследство на Г. В. К. и давностно владение от 1973г. до настоящия момент, на недвижим имот, съставляващ: а/ част от ПИ № 970 с площ от 580,28кв.м., повдигната в оранжев цвят на скица № 1, неразделна част от решението, включена в УПИ VII-за комплексно жилищно строителство, при граници: на изток – ПИ № 973 на С. И. К. и З. С. К., на запад – ПИ № 968 на А., В. и С. З. Б., на север – частта по ПИ № 970, участващ в образуването на УПИ II-970 на А. А. А., на юг – улична регулация; б/ част от имот пл. № 970 с площ от 161кв.м., попадаща в предвидена улична регулация на [улица]при о.т. 809 и о.т. 810, повдигната в червен и черен цвят на Скица № 1, неразделна част от решението, в кв. 117 по ЗРП на [населено място] от 1987г.
В касационната жалба подадена от ответника [община] се поддържа че решението е неправилно, постановено при съществени процесуални нарушения, довели до необоснованост и при нарушение на материалния закон. Претендира се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК по въпросите: 1/ Длъжен ли е съдът да зачете доказателствената сила на акт за частна общинска собственост, съставен по реда на § 42 от ПРЗ на ЗОС за доказване правото на собственост, докато актът не бъде оспорен по надлежния ред, както и следвало ли е решаващият съд да се съобрази с нормата на чл. 5 ЗОбС; 2/ при определяне на релевантния за придобиването по давност срок от 10 години следва ли съдът да съобрази действащите във времето нормативни ограничения в тази насока.
С писмен отговор ответниците по касационната жалба В. А. А., К. А. А. и Н. А. Б., чрез пълномощника им адв. Е. В., вземат мотивирано становище за недопускане на касационно обжалване. Претендират присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е недопустима.
Ищците претендират да бъде установена собствеността им върху две части от имот пл. № 970 по плана на [населено място]; първата част с площ 580,28 кв.м., попадаща в УПИ VІІ-за комплексно жилищно строителство и втората част с площ 160 кв.м., попадаща в улична регулация на [улица]. Твърдят, че ищецът В. А. А. и наследодателят на другите двама ищци – А. А. А. са получили владението на имота през 1973г. от своя баща; владението им със съзнанието, че са собственици, продължава непрекъснато до настоящия момент.
Приетата техническа експертиза установява идентичност /частична/ между имот пл. № 970 по плана на [населено място] от 1987г. с имот пл. № 995 по плана от 1974г. Последният е записан по разписната книга на братя А. и В. А.; за част от имот пл. № 995 е отреден парцел ІІ-995, а за останалата част е отреден парцел VІ- комплексно жилищно строителство; малка част от имота попада в улична регулация. По плана от 1987 г. имот пл. № 970 по разписния лист е записан на В. и А. А. А., като името на В. впоследствие е било зачертано и е вписан нотариален акт № 28/1982г. Площта на имота е 1 248 кв.м., от които 506 кв.м. са включени в отредения парцел ІІ-970 /собственост на А. А. А. съгласно посочения нотариален акт/; 580 кв.м. са включени в парцел VІІ-за комплексно жилищно строителство и 161 кв. м. са включени в улична регулация и речно корито. Именно последните две части са спорните.
Събраните свидетелски показания установяват владението на двамата братя и намерението за своене на имота.
Ответникът [община] се позовава на Акт за държавна собственост от 1987г., издаден на основание Заповед № РД-23/12.01.1987г. /това е заповедта за утвърждаване на застроителния, регулационен и кадастрален план/.В акта е отразено, че имотът, с площ от 4 073 кв.м., е бивша собственост на АПК-Н.. През 2017г., след завеждане на делото, е съставен и акт за частна общинска собственост на основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОбС за 580,28/2336,04 кв.м. реални части от УПИ VІІ-за комплексно жилищно строителство.
Приложен е и оценителен протокол от 01.04.1987г. по чл. 265 ППЗТСУ за оценка на имотите, отчуждени за прекарване на [улица]; относно имот пл. № 970, собственост на В. и А. А., е посочено, че се отстъпва безвъзмездно право на строеж на 132 кв.м. и се оценяват 34 кв.м.
С обжалваното решение Смолянски окръжен съд е отменил решението на Златоградски районен съд за отхвърляне на установителния иск и е постановил ново за уважаването му. Приел, че при действието на З. отреждането на имота за обществени мероприятия няма пряко отчуждително действие, а е необходимо издаването на нарочна заповед по чл.98 З.. Такава заповед не е представена; данни за отчуждаване и изплащане на обезщетение за процесния имот не са установени и от вещото лице при извършената от него проверка. При това положение няма основание процесният имот да е станал държавна собственост, тъй като не е отчужден по надлежния ред. Ищците са придобили собствеността върху имота по силата на давностно владение от 1973г. до настоящия момент. Понеже имотът не е бил държавна собственост, то не са приложими забраните за придобиване по давност на държавни имоти. А след като не е бил в патримониума на държавата, той не би могъл да премине в собственост на [община] при разделянето на собствеността на държавна и общинска.
При преценка на поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав, приема следното:
Въпросът: длъжен ли е съдът да зачете доказателствената сила на акт за частна общинска собственост, докато той не бъде оспорен по надлежния ред и следва ли съдът да съобрази нормата на чл. 5 ЗОбС, не е обуславящ изхода на спора. В случая удостоверителното действие на акта е оспорено от ищците и поради това касаторът е бил длъжен да докаже основанието за придобиване на собствеността, което не е сторил успешно. Липсва противоречие с представената от касатора практика – Решение № 1296 от 17.12.2008г. по гр.д. № 5083/2007г. на I г.о., Решение № 108 от 25.05.2011г. по гр.д. № 931/2010г. и др., според която актът за общинска собственост е официален свидетелстващ документ, който удостоверява, че извършените записвания действително са направени, въз основа на предхождащите го актове и на посоченото в него основание.
Съдебната практика е последователна, че актът за общинска собственост се ползва с доказателствена сила, съгласно чл.5, ал.2 ЗОбС, но тя при оспорване може да бъде опровергана, защото самият акт не създава права за общината. Актовете за държавна/ общинска/ собственост нямат правопораждащо действие, а само констатират придобитото по някой от предвидените в чл. 77 ЗС способи право на собственост. Именно осъществяването на конкретен придобивен способ подлежи на доказване от общината при оспорване на удостовереното в акта право на собственост. В този смисъл е практиката /Решение 541 от 06.07.2010г. на ВКС по гр.д. 661 от 2009г., II г.о., Решение № 310 от 03.01.2012г. по гр.д. № 456/2011г. на ІІ г.о. Решение № 269 от 03.08.2012г. по гр.д. № 643/2011г. на І г.о./.
В случая по делото, преценявайки основателността на заявеното оспорване на правото на собственост на Общината, съдът е приел, че [община] не е успяла да установи годно правно основание, обуславящо собствеността й върху имота. Затова е направил извод, че при липсата на доказателства за надлежно проведена процедура по отчуждаване на имота и предвид осъществяваната от ищците непрекъсната фактическа власт, няма как имотът да се счита за държавен, респ. общински.
Вторият правен въпрос касае задължението на съда да съобрази действащите във времето нормативни ограничения за придобиване на недвижими имоти по давност. Посочената от касатора практика, се отнася до регламентираната в чл. 86 ЗС забрана за придобиване на държавни и общински имоти по давност, действала до 01.06.1996г. и въведеното с § 1 ЗД ЗС спиране на течението на давността за такива имоти, в сила от 01.06.2006г. При решаващите мотиви, че спорният имот в никой момент не е бил държавна или общинска собственост, тази практика е неотносима към настоящия случай. Въззивният съд е съобразил наличието на такова ограничение, но го е намерил за неприложимо.
Въз основа на изложеното следва да бъде отказано допускането на въззивното решение до касационно обжалване.
При този изход ответниците имат право на направените разноски за касационното производство. Видно от договора за правна помощ, че от В. А. А. са заплатени 600/шестстотин/ лева за адвокатско възнаграждение и именно тази сума следва да се присъди.
Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 489 от 15.11.2017г. по гр.д. № 355/2017г. на Смолянски окръжен съд по касационната жалба на [община].
ОСЪЖДА [община] да заплати на В. А. А. от [населено място], [улица] сумата 600 /шестстотин/ лева разноски по делото.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.