О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 499
София 19.06.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение закрито заседание на четиринадесети май през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия Папазова гр.д.№ 1003 по описа за 2019г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадени две касационни жалби от Т. И. А. от [населено място], чрез процесуалните представители адвокатите П. и Н. и от А. И. П. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат С. против въззивно решение № 6311 от 11.10.2018г. по в.гр.д. № 15553/2017г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 167239 от 10.07.2017г. по гр.д.№ 72015/2014г. на Софийски районен съд, като е отхвърлен предявения от А. И. П. против Т. И. А. иск, с правно основание чл.45 ал.1 ЗЗД, за заплащане на сумата от 10 000лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от обидни и клеветнически твърдения, обективирани в статия „Слуги на клеветата”, публикувана в „Евангелски вестник” на 24.06.2013г., ведно със законната лихва, считано от 24.06.2013г. и е отхвърлен предявения от Т. И. А. против А. И. П. насрещен иск, с правно основание чл.45 ал.1 ЗЗД, за заплащане на сумата от 15 000лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от клеветнически твърдения, обективирани в книгата „Пастори агенти на ДС”, издадена през месец май 2013г., в която Т.А. е посочен като агент на ДС с псевдоним „П.” и че работил съвместно с агенти на КГБ от СССР, както и в изпратени от А.П. електронни писма от 5.11.2014г., 11.11.2014г. и 10.01.2015г., ведно със законната лихва, считано от 16.02.2015г.
Касаторът Т. И. А. се позовава на основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като поставя следните три въпроса: 1. Допустимо ли е влезлите в сила решения на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на българските граждани към ДС на РС на БНА, да бъдат оспорвани по общия исков ред по отношение на тяхната правилност в случаите, когато не са били оспорвани по административен ред?, 2. Води ли отказът на съда да допусне поискани доказателствени средства /назначаване и изслушване на съдебно почеркова експертиза/ до постановяване на решение при непълнота на доказателствата?, по който се позовава на противоречие с ППВС № 7 от 27.12.1965г. и т.4 от ППВС № 1 от 10.11.1985г., 3. Представлява ли нарушение на съдопроизводствените правила както неизпълнението от страна на съда на задължението по чл.7 ал.1 ГПК да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна, така и на задължението по чл.10 ГПК да съдейства на страните за установяване на фактите, които са от значение за решаване на делото? Отделно счита, че отговорът на така поставените въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото по смисъла на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Касаторът А. И. П. се позовава на основанията за допустимост по чл.280 ал.2 ГПК и чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като противоречащи на приетото в решението на ЕСПЧ по жалби с № № 38334 /2008г. и 68242/2016г. по делото на Х. А. срещу България. Според касатора, въззивният акт е очевидно неправилен, защото съдът не е отчел, че изтъкнатите от А. П. данни не са плод на негово разследване /за да са неверни/, а са препечатка от разсекретеното агентурно досие на Т.А., в резултат на постановено решение на Комисията по досиетата. Счита, че противоправни са деянията на Т.А., защото без да е атакуван издаденият официален документ /решението на Комисията по досиетата не е обжалвано/, е отправил атаки срещу А.П. за деяния, които не е извършил, с цел уронване на неговия престиж.
Срещу всяка от двете касационни жалби са постъпили отговори, с които се оспорват тяхната допустимост и основателност и се претендират направените по делото разноски.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 от ГПК и са срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимост, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното:
Въззивният съд е преценил като неоснователни предявените иск и насрещен иск, с правно основание чл.49, вр. с чл.45 ЗЗД, поради липса на установено противоправно деяние, със следните аргументи: Твърдения и оценки за дадена личност могат да се разпространяват свободно, ако не засягат честта и достойнството й. Ако са разпространени оценъчни съждения, те не подлежат на проверка за вярност – те съставляват коментар на факти, а не възпроизвеждане на факт от обективната действителност. За вярност могат да се проверяват само твърдения за конкретни факти, доколкото позорят адресата. В случая, въззивният съд е приел за установено, че в процесната статия ответникът Т. А. не е употребил изразите „лъжец и проводник на лъжата” по отношение на ищеца. Не съставлява клевета и заглавието на статията „Слуги на клеветата”, защото то не носи конкретна или подаваща се на конкретизация информация, която би могла да се свърже по несъмнен начин с ищеца. Изложеното, че ищецът „тиражира лъжите на ДС”, което е „гавра с умрелите”, съдът е приел, че представлява оценъчно съждение, което за да ангажира отговорността на автора следва обективно да нанася обида на адресата, а в случая това не е така. Останалите наведени твърдения и неотричането на принадлежността към ДС от страна на ответника, както и квалификацията „клеветник”, съдът е приел, че не могат да се свържат пряко с ищеца, доколкото не е посочена конкретна информация за точно определено обстоятелство, време, място. Предявеният насрещен иск е приет за неоснователен също поради липса на противоправност на деянието, защото не е установена тезата на предявилият иска, че не принадлежи към органите на бившата ДС, доколкото с решение № 333 от 20.03.2012г. на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на българските граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на българската народна армия е обявена принадлежността му като агент на държавна сигурност с псевдоним „П.”, на основание чл.26 ал.1 т.3 ЗДРДОПБГКДСДСРСБНА. Прието е, че твърдението за липса на подписана декларация за сътрудничество е непротивопоставимо на изявленията на специализиран държавен орган, на които се е позовал автора на книгата.
Съобразно тези мотиви, настоящият съдебен състав намира, че по поставените от касатора въпроси, които – в по-голямата си част отговарят на изискването за общо основание за допустимост, не следва да се допуска касационно обжалване, поради липса на посоченото специално основание.
По жалбата на Т. И. А.:
Със Закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, наричан по-долу за краткост „Закона”, изрично е „регламентиран реда за достъп, разкриване, използване и съхраняване на документите на Държавна сигурност и на разузнавателните служби на Българската народна армия, включително и на техните предшественици и правоприемници, за периода от 9 септември 1944 г. до 16 юли 1991 г.” /вж.чл.1 ал.1/. Съгласно чл.1 ал.2 от Закона – „обявяването на принадлежност на български граждани към посочените органи на лицата се извършва при условията и по реда на този закон”. Начинът е уреден в глава трета „Ред за установяване и обявяване на принадлежност”, където в чл.29 е посочено, че „обявяването на принадлежност на лице към органите се извършва с решение на комисията”/Визира се Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, наричана по-нататък „комисията” – „независим държавен орган, който осъществява политиката на Република България за разкриването, обявяването и съхраняването на документите на Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия” /вж.чл.4/. Решението на комисията се обявява на проверяваното лице и се публикува в интернет страницата на комисията и в бюлетина и подлежи на обжалване единствено от проверяваното лице по реда на АПК. Обстоятелството, че се касае за специален закон, създаден за уреждане на точно определени правоотношения, с който е създаден нарочен орган – Комисия, със специална компетентност, чийто актове подлежат на обжалване по точно определен ред, дават основание на настоящият състав да даде отрицателен отговор на първият поставен от касатора въпрос, а именно, че е недопустимо влезлите в сила решения на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на българските граждани към ДС на РС на БНА, да бъдат оспорвани по общия исков ред по отношение на тяхната правилност в случаите, когато не са били оспорени по административен ред. Касае се за специални правила, които изключват приложимостта на общите. След влизане в сила на решението на Комисията, следва да се приеме, че принадлежността към органите по чл.1 е установена.
По отношение на втория поставен въпрос не е налице специалното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Противоречие с ППВС № 7 от 27.12.1965г., досежно обобщаване на практиката по някои въпроси на второинстанционното производство и т.4 от ППВС № 1 от 10.11.1985г., постановено по някои въпроси за правомощията на втората инстанция по граждански дела, не може да е налице, защото същите са неотносими. Същите са постановени при действието на ГПК в други редакции /в сила от 1952г. и 1.IX.1983 г./, като релевантното за сега действащия ГПК от 2008г. е ТР № 1/9.12.2013г. по т.д.1/2013г.на ОСГТК на ВКС. Освен това, по начинът по който е поставен, въпросът съдържа условие /че спорът е разрешен при непълнота на доказателствата/, което не може да бъде прието за установено. Видно от гореописаните мотиви, в случая съдът не е допуснал единствено доказателствата, които целят преразглеждане и оборване на вече постановеното от Комисията решение, с аргумент за несъотносимост, пред вид обстоятелството, че твърдението, което се цели да бъде установено /липса на подписана декларация за сътрудничество/ е непротивопоставимо на официалните изявления на специализираният държавен орган.
Третият поставен въпрос не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, доколкото съдържа условие /че съдът не е изпълнил задълженията си по чл.7 ал.1 и чл.10 ГПК/, което не може да бъде споделено. В случая съдът не се е отклонил от произтичащите от принципът на служебното начало необходими процесуални действия по движение и приключване на делото, както и във връзка с осигуряването на надлежно извършване на процесуални действия от страните, както и тези по изясняване на делото от фактическа и правна страна. По същество касаторът оспорва правилността на крайните изводи на съда относно липсата на твърдения, които могат да се квалифицират като клеветнически. Съгласно т.1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – поставеният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, каквото всъщност е искането на страната.
По жалбата на А. И. П. :
Постановеният въззивен акт не е очевидно неправилен по смисъла на чл.280 ал.2 ГПК. Посоченото основание предпоставя обосноваване на порок, установим пряко и единствено от съдържанието на последния без анализ на осъществените процесуални действия на съда и страните и съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание, а настоящият случай не е такъв. В случая касаторът оспорва правилността на правните изводи на въззивния съд за липса на противоправност на деянията на Т.А., защото без да е атакуван издаденият официален документ /решението на Комисията по досиетата не е обжалвано/, ответникът е отправил атаки срещу него за деяния, които не е извършил, с цел уронване на неговия престиж. Съгласно трайно установената съдебна практика /вж.решения по гр.д.№ 7046/2014г. на ІV г.о., гр.д.№ 1376/2011г. на ІV г.о./ оценъчните съждения не могат да се проверяват за тяхната вярност – те представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност. За вярност могат да бъдат проверявани само фактическите твърдения, но не и оценката на фактите. Не е противоправно поведението при изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира или се предполага във връзка обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие. Такива оценки не могат да ангажират отговорността на автора им за обезщетяване на причинени неимуществени вреди на адресата, ако не засягат достойнството на личността. В този смисъл не е налице и второто посочено от касатора основание за допустимост по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, тъй като по поставените въпроси е налице съдебна практика. Съгласно нея – за да е налице клевета, следва да е установено разгласяване на неверни обстоятелства, които са обективно позорни за честта на засегнатия и възбуждат презрение към последния от страна на общественото мнение и се смятат за безнравствени, а в конкретния случай е прието, че подобни действия не са установени. Не е налице и противоречие с решение на ЕСПЧ по жалби с № № 38334 /2008г. и 68242/2016г. по делото на Х. А. срещу България. В същото е прието, че „оповестяването или публикуването на информация, систематично събрана и съхранявана от властите, независимо дали става въпрос за частни или публични дейности на определено лице, попада в приложното поле на чл.8 ЕКЗПЧ и представлява намеса в правото на засегнатите лица на „зачитане на [техния] личен … живот“, но тази намеса „може да се разглежда като „необходима в едно демократично общество“, по смисъла на чл.8 ал.2 ЕКЗПЧ”. Сам по себе си, фактът на обсъждане, не е противоправен, ако не е довел до увреждане на името, честта и достойноството на лицето, а в случая съдът не е установил подобен противоправен резултат.
Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 6311 от 11.10.2018г. по в.гр.д. № 15553/2017г. на Софийски градски съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.