ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 513
София, 06.06.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети март две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. д. № 3953 по описа за 2017г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Д. С. като процесуален представител на Н. /НУ/ „О. П.” [населено място] срещу въззивното решение на Окръжен съд Хасково от 29.V.2017г. по в.гр.д. № 245/2017г.
Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място] в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат Г. Р. е заел становище за недопускане на касационно обжалване поради липсата на предвидените за това предпоставки. Претендира разноски за касационното производство.
Ответницата по касационната жалба Б. М. Г. от [населено място] не е подала отговор по реда на чл.287 ал.1 ГПК.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ съобрази следното:
С решението си от 29.V.2017г. Х. по въззивна жалба само на ищеца е потвърдил решението на РС Харманли от 23.ХІІ.2016г. по гр.д. № 37/2013г. в частта, с която са отхвърлени предявените от НУ „О. П.” искове по чл.422 ГПК за признаване за установено, че [фирма] и Б. М.Г. дължат солидарно разликата над 887.67лв. до пълния предявен размер 10589.15лв., представляващи изплатени, но неизвършени от дружеството строително-ремонтни работи, установено с акт за начет от 03.Х.2011г., въз основа на който са издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 340/2012г. на РС Харманли, и в частта, с която е прекратено производството за установяване съществуването на вземане на ищеца по отношение на същите ответници и за 1411.55лв. лихва за забава поради недопустимост на иска.
Въззивният съд е приел, подлагайки на преценка събраните по делото доказателства, в т.ч. показания на свидетели и заключения на вещи лица, че по делото е установена и доказана по несъмнен начин верността на твърденията на ответниците и са оборени констатациите по акта за начет в частта им за СМР на стойност над 887.67лв. до пълния предявен размер – посочената сума е изплатена на дружеството – изпълнител без основание поради неизвършени СМР за тази стойност, вземайки предвид заключение на съдебно-техническа експертиза на в.л. М.. Прието е, че заключението на това вещо лице не се опровергава от това на в.л.В. – от него става ясно, че и в последващи периоди в училището са правени ремонти от друг изпълнител, но това не изключва направата на ремонтни работи от ответното дружество така, както са описани по вид, количество и периоди. Съпоставяйки описаните в двете заключения работи, мотивирано съдът е приел, че не се налага извод те да са едни и същи /да се припокриват/.
Като неоснователен е оценен доводът на касатора, че съдът е длъжен безусловно да зачете констатациите в акта за начет и да откаже на ответниците събиране на доказателства за проверката им, тъй като за оборването им е предвиден специален ред, от който те не са се възползвали, тази възможност е преклудирана и актът за начет е влязъл в сила. Прието е в тази връзка, че предмет на делото е съществуването на вземанията на ищеца по акта, т.е. образувано е спорно исково производство с присъщите му състезателно начало, установяване на истината и правила за доказване. Спецификата на производството се състои в това, че с оглед същността на документа по чл.417 т.8 ГПК, въз основа на който е издадена заповедта за изпълнение, основна негова цел е да се провери истинността на констатациите на финансовия инспектор за причинените вреди и съществува ли вземане за тях. Тъй като в тежест на ответниците е да оборят презумптивната доказателствена сила на акта за начет, неправилно с доклада си първоинстанционният съд е възложил на ищеца доказване съществуването на вземането, но на това процесуално нарушение могат да се позоват само ответниците, което те не са сторили.
В изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, представено след дадено му указание, се твърди произнасяне от въззивния съд в противоречие с ППВС № 5/1955г., с решение на ВКС по гр.д. № 6292/2014г. ІІ ГО, с решение на РС В.Т. по гр.д. № 1600/2015г. /непредставено/ и решение на РС Ст.З. по гр.д. № 5185/2011г. Решението противоречало на задължителната съдебна практика относно влезлия в сила акт за начет – той не бил оспорен в нарочното производство, а едва при издаването на изпълнителен лист се стигнало до настоящия процес, в който отново актът не бил оспорен по надлежния ред. Съдът се базирал единствено на експертиза, извършена години след констатациите в акта; събрани били доказателства за извършени след влизането му в сила допълнителни дейности, неизвършени от ответниците.
ВКС намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
По единствения поставен от касатора въпрос въззивният съд не се е произнесъл в противоречие, а в съответствие със сочената съдебна практика. Според тази практика констатациите в акта за начет се смятат за истински до доказване на противното от ответника при условията на пълно и главно доказване, както е прието и в обжалваното решение в съответствие и с разпоредбата на чл.22 ал.5 ЗДФИ. Тъй като при всички случаи последиците от акта може да бъдат реализирани само след издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл.418 ГПК, каквото предвижда чл.27 ал.4 ЗДФИ, длъжникът може да оспори вземането по него с възражението си по чл.414 ГПК в заповедното производство, в който случай /какъвто е разглеждания/ се провежда исковото производство по чл.422 ГПК за установяването му. Т.е. актът за начет не „влиза в сила” и вземането по него не може да бъде осъществено без провеждане на заповедно производство. Констатациите по акта се стабилизират при неподаване в срок на възражение, или при оттеглянето му, или след влизане в сила на решението за установяване на вземането, но не поради влизането му в сила /на акта/, а поради влизането в сила на заповедта за изпълнение /чл.416 ГПК/.
Останалите твърдения в изложението /че съдът се базирал единствено на експертиза, извършена години след констатациите в акта, събрани били доказателства за извършени след влизането му в сила допълнителни дейности, неизвършени от ответниците/ представляват оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на въззивното решение, които са основания за касационно обжалване по чл.281 ГПК, подлежащи на проверка само ако касационно обжалване бъде допуснато.
На основание чл.78 ал.3 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени 2000лв. разноски за настоящата инстанция – заплатено адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие от 09.VІІІ.2017г.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Хасковския окръжен съд, ГО, трети въззивен състав, № 185 от 29.V.2017г. по в.гр.д № 245/2017г.
ОСЪЖДА Н. „О. П.” [населено място] да заплати на [фирма] със седалище [населено място], ЕИК[ЕИК], 2000лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: