О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 514
София, 12.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на дванадесети декември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина П.
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………..…………………… ., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. т. дело № 3006 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК – във вр. чл. 130 ГПК и се развива едностранно.
Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 19668 от 9.ХІ.2018 г. на Л. П. Ц. от [населено място], подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от САК против определение № 3261 на Софийския апелативен съд, ГК, 9 с-в, от 25.Х.2018 г., постановено по ч. гр. дело № 4138/2018 г., с което е била оставена без уважение негова въззивна частна жалба срещу определение (без номер) на СГС, ГК, с-в І-20, по гр. дело № 2003/2018 г. – за връщане на исковата му молба с вх. № 18238/21.ХІ.2014 г. в частта й относно исковете за присъждане на обезщетение за претърпени вреди, формирани както следва: сумата от 25 184.15 лв. – получени възнаграждения от „Осъм” АД за периода м.01-м.09.2008 г.; сумата от 11 000 лв. – пропуснати ползи, изразяващи се в неполучено възнаграждение за месеците Х и ХІ на 2008 г. и сумата 7 264.15 лв. – извършените разходи за съдебни разноски, предявени в общ размер от 41 048.30лв., като – на основанието по чл. 299, ал. 2 ГПК – е било прекратено първоинстанционното производство по тази претенция, квалифицирана служебно с правно основание по чл. 49 ЗЗД.
Поддържайки общо оплакване за неправилност /незаконосъобразност/ на атакуваното въззивно определение, частният касатор Ц. претендира отменяването му, така както и на потвърденото с него първоинстанционно прекратително определение по чл. 130 ГПК, както и да бъдело разпоредено от настоящата инстанция „по-нататъшно администриране на производството по законоустановения ред”. Инвокират се доводи, че неправилно първостепенният съд бил квалифицирал исковата претенция по чл. 49 ЗЗД, след като в действителност правната й квалификация била по чл. 12 ЗЗД, като по този начин въззивната инстанция била споделила погрешния решаващ извод за идентитет между прекратеното (като повторно заведено) с първоинстанционното определение на СГС по чл. 130 ГПК гр. дело, от една страна, и – от друга, предишно дело, водено между същите страни, за същото искане и на същото основание, приключено с влязло в сила решение /гр. дело № 10758/2013 г. по описа на Софийския районен съд, ГК, 26-и с-в/.
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към настоящата частна касационна жалба подателят й Л. П. Ц. обосновава приложно поле на касационния контрол освен с твърдение за „очевидна неправилност” /чл. 280, ал. 2 ГПК/ на атакуваното въззивно определение, още и с наличието на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт САС се е произнесъл по следните два правни въпроса от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1./ „Преклудира ли се правото на иск в случаите, когато вече има произнасяне с влязъл в сила съдебен акт за отхвърлянето на иск, предявен като частичен?”;
2./ „Допустимо ли е предявяване на иск със същия петитум за разликата, но на различно основание?”
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, настоящата частна касационна жалба на Л. П. Ц. от [населено място] ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване, са следните:
За да потвърди първоинстанционното определение по чл. 130 ГПК за частично прекратяване на делото поради недопустимост на обективно кумулативно съединените осъдителни искове за горепосочените четири суми, въззивната инстанция е приела, че изложените твърдения в исковата молба на Ц., „представляващи основания” на предявения като предпочитан от него иск, са напълно идентични с основанието на иска, който е бил разгледан по гр. д. № 10758/2013 г. по описа на СРС, ГК, 26-и с-в, доколкото по последното искът е бил предявен като частичен: за заплащане на обезщетения за причинени имуществени вреди, съответно за сумата 1 800 лв. – получено от „Осъм” АД възнаграждение за положен труд в периода м.01- м.09.2008 г., което ищецът е бил осъден да върне с влязло в сила решение, частична претенция от вземане в общ размер 25 184.15 лева; за сумата 400 лв. – частична претенция за вземане в общ размер 11 000 лв. – неполучени възнаграждения за месеците Х и ХІ.2008 г. и за сумата 200 лв. – частична претенция от вземане в общ размер 7 264.15 лв. – обезщетение за извършени съдебни разноски в производствата по гр. д. № 705/09 г. по описа на РС-Ловеч и по гр. дело № 1292/09 г. по описа на същия районен съд. Съобразено е било в тази връзка от състава на САС, че с влязлото в сила на датата 14 юли 2014 г. решение, постановено от СРС, ГК, 26-и с-в, по гр. дело № 10758/2013 г. тези частични искове с правна квалификация по чл. 49 ЗЗД са били отхвърлени.
Същевременно по делото пред СГС, по което е било постановено потвърденото от САС прекратително определение по чл. 130 ГПК, последният е могъл да констатира както, че ищецът Ц. „не излага факти, които да сочат на правна квалификация по чл. 12 ЗЗД”, така и че във върнатата му искова молба същият неин подател твърди, че: „предявява иск за непредявената разлика”. Надлежно в тази връзка е било съобразено разяснението по т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/17.VІІ.2001 г. на ОСГК на ВКС по тълк. дело № 1/2000 г., че при отхвърляне на иск, предявен като частичен, понеже се отрича цялото спорно право, то сила на пресъдено нещо се формира „и по размера на непредявената част от вземането”, поради което ищецът не би могъл да търси допълнителното му присъждане.
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалвания акт на въззивния съд, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че релевантният въпрос /бил той материално- или процесуалноправен/ трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че вторият от двата правни въпроса, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към настоящата частна касационно жалба се явява такъв с изцяло хипотетичен характер /т.е. реално не е бил предмет на произнасянето на САС с атакуваното определение/. Докато по първия правен въпрос е налице горецитираната задължителна практика на ВКС, което обстоятелство изключва нали на предпоставката по т. 3 на чл. 28, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол. Наред с това, към датата на постановяване на прекратителното определение по чл. 130 ГПК е налице е и ясната разпоредба на чл. 126, ал. 1 ГПК, даваща недвусмислен отговор на така поставения релевантен за изхода по конкретното дело правен въпрос.
В заключение, атакуваното в настоящето частно касационно производство определение на САС не е очевидно неправилно. То нито е явно необосновано /при мотивирането му не се констатира грубо противоречие с правилата на формалната логика/, нито е било постановено contra legem /до степен, при която законът да е бил приложен в неговия обратен, противоположен смисъл/ или пък extra legem /съдът да е решил делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3261 на Софийския апелативен съд, ГК, 9-и с-в, от 25.Х.2018 г., постановено по ч. гр. дело № 4138/2018 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2