О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 515
гр. София, 18.10.2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети юни две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 375 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 4593 от 06.12.2017 г., подадена от ПК „З.”, представлявана от председателя К. Х., чрез адвокат Б. П. от АК – С. против въззивно решение № 470 от 06.11.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 284/2017 г. на Окръжен съд – Смолян. С него е потвърдено решение № 65 от 09.06.2017 г., постановено по гр.д.№ 70/2017 г. по описа на Районен съд – Чепеларе, с което е прието за установено по отношение на ПК „З.”, че [община] е собственик на недвижим имот, представляващ 1/2 ид.ч. от УПИ І-184, находящ се в [населено място], [община], кв. 11, с графично измерена площ 1 351,90 кв.м., при граници: север – улица, изток – улица, юг – улица, запад – улица, и на третия етаж от построената в имота триетажна масивна търговска сграда с обща застроена площ от 525 кв.м., като ПК „З.” е осъдена да предаде на [община] владението върху тях и е отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давностно владение – № 52, том І, дело № 85 от 16.03.1994 г. на Девински районен съд, в частта, в която ПК „З.” е призната за собственик на третия етаж от триетажната търговска сграда, находяща се в УПИ І-184, кв. 11 по плана от 1990 г. на [населено място], [община], както и за 1/2 ид. ч. от имота.
Ответникът по касация [община] е подал отговор на касационната жалба и на приложеното към нея изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, като възразява, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендира разноски.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК, въззивният съд е приел, че предмет на разглеждане е иска на [община] за собственост на недвижим имот, представляващ 1/2 ид.ч. от УПИ І-184 в кв. 11 по ЗРП на [населено място], [община], както и на третия етаж от изградената в имота масивна триетажна сграда на основание чл. 2, ал. 1, т. 5 във вр. с чл. 56, ал. 1 от ЗОбС. Безспорно е, че претенцията е насочена към 1/2 ид.ч. от целия УПИ І-184, а не за определена площ или друга част от него. Основавайки се на установеното от съдебно-техническата експертиза чрез графично измерване, районният съд в диспозитива на обжалваното решение е посочил като площ на имота установената от експертизата. Съдът е сезиран и се произнася по иска за собственост на 1/2 ид.ч. от УПИ, а не за собственост на определена площ от този УПИ, поради което районният съд не се е произнесъл свръхпетитум. След като е обсъдил събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел, че Окръжен народен съвет – [населено място] е бил инвеститор при изграждане на процесния трети етаж на търговската сграда, който по силата на приращението е станал държавна собственост, а впоследствие – общинска. Неоснователно е позоваването от страна на ответната кооперация (като един от правоприемниците на РПК „Доспат”) на разпоредбата на чл. 2, ал. 3 /отм./ от ЗОбС (която предвижда, че кооперациите, които са построили със собствен труд и средства сгради преди 13.07.1991 г. върху държавна земя без ОПС, придобиват собствеността върху тези сгради), тъй като този фактически състав не е установен по делото. Кооперацията не е предприемала действия за осъществяване на процедурата по § 26 ПЗР ЗИД ЗК /ДВ, бр. 41/2007 г./, съгласно която кооперации, изградили сгради и постройки със свои средства до 13.07.1991 г., могат да предявят искане за деактуване на сградите и прилежащите към тях терени пред държавата (пред съответния областен управител) или общината (пред кмета) в срок до 31.12.2007 г. Възражението на кооперацията за придобиване на имота по силата на давностно владение е неоснователно. В отговора на исковата молба не са заявени твърдения по какъв начин кооперацията е владеела, ползвала и стопанисвала процесния трети етаж от търговската сграда, а от обсъдените свидетелски показания се установява, че този етаж от търговската сграда се е ползвал от кметство [населено място], съответно – [община], чрез отдаване под наем на търговските помещения, находящи се там. Ето защо, независимо че с нотариален акт № 52, том І, дело № 85 от 16.03.1994 г. на Районен съд – Девин, кооперацията е била призната за собственик на триетажната търговска сграда по силата на давностно владение, по отношение на процесния етаж кооперацията не е придобила собствеността на това основание, тъй като не се доказва да е осъществявала владение. Отчетени са и забраните за придобиване по давност на общинска собственост, в която връзка въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция.
В представеното от касатора изложение на касационните основания е поставен въпроса „Какви са правомощията на въззивния съд да осъществи контрол при оплакване за допуснато процесуално нарушение на чл. 214, ал. 1 ГПК, изразило се в произнасяне от първоинстанционния съд „свръхпетитум”, без да е направено искане за изменение на иска, което съставлява порочно процесуално действие на съда, което следва да бъде отстранено по реда на въззивния контрол” – с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и позоваване на Р № 1 от 27.03.2012 г. по гр.д.№ 1106/2010 г. на ВКС, ІV г.о. и Р № 114 от 19.01.2017 г. по гр.д.№ 1357/2016 г. на ВКС, ІI г.о. Поддържа се, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – противоречие с практиката на съдилищата.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато. Поставеният от касатора въпрос не е бил предмет на разглеждане от въззивния съд и в този смисъл няма обуславящо значение за изхода на спора. Окръжният съд не е бил сезиран с оплакване за допуснато нарушение на чл. 214, ал. 1 ГПК и по тази причина нито е обсъждал, нито е бил длъжен да обсъжда проблема за правомощията на въззивната инстанция в хипотеза на оплакване за допуснато нарушение на това процесуално правило. Това означава още, че цитираните от касатора Решение № 1 от 27.03.2012 г. по гр.д.№ 1106/2010 г. на ВКС, IV г.о. и Решение № 114 от 19.01.2017 г. по гр.д.№ 1357/2016 г. на ВКС, II г.о. са неотносими към настоящия случай и не обосновават наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Отсъства и основание за допускане на обжалването в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като визираната от касатора редакция на разпоредбата до изменението с ДВ, бр. 86 от 2017 г. е неприложима в настоящия случай по аргумент за противното от § 74 от ПЗР на ЗИД ГПК.
В отговор на заявеното с въззивната жалба оплакване за произнасяне от районния съд свръхпетитум, окръжният съд е приел, че същото е неоснователно, тъй като претенцията е насочена към 1/2 ид.ч. от целия процесен имот, а не касае определена площ или определена по друг критерий част от имота. Разбирането на въззивния съд кореспондира с практиката на ВКС, в която трайно се приема, че площта на имота не е негов съществен индивидуализиращ белег, а такива са землището, в което се намира терена, местността, сигнатурата по регулационния план или ПУП (ако се намира в урбанизирана територия), идентификаторът (ако за съответната територия има изработена кадастрална карта) и границите. Последните определят площта, заключена между тях, т.е. пространствените предели на правото на собственост. Възможно е действителната площ на имота, определена от неговите граници, да не съвпада с площта, отразена в документа за собственост. Това може да се дължи на различни причини, включително грешно изчисление при съставяне на документа за собственост, поради което се приема, че площта на имота (като променлива величина) е второстепенен индивидуализиращ белег. За индивидуализацията на имотите е допустимо да се използват експертни знания чрез назначаване на вещо лице, както е процедирано в настоящия случай. Вещото лице е проследило регулационното положение на имота по плановете за населеното място и е установило съвпадение между твърдението на ищеца относно местонахождението, градоустройствения статут и границите (от всички страни – улици) на УПИ І-184 в кв. 11 по ЗРП на [населено място], [община] с действителното положение, отразено в плановете. Вещото лице е извършило и графично измерване на площта, възлизаща на 1 361,10 кв.м., което именно е съобразено при произнасянето от съдилищата. В практиката на ВКС се приема, че това е допустим подход (така – Решение № 473 от 09.12.2010 г. по гр.д.№ 285/2010 г. на ВКС, II г.о. и Решение № 15 от 31.08.2018 г. по гр.д.№ 3563/2016 г. на ВКС, І г.о.). В случая в хода на процеса не са установени обстоятелства, които да водят до неяснота кой е спорния имот, поради което не се е налагало съдът да дава указания на ищеца във връзка с индивидуализацията на спорното право. В този смисъл отсъства противоречие с Решение № 253 от 18.05.2010 г. по гр.д. № 1114/2009 г. на ВКС, II г.о., на каквото се позовава касатора. Исковата молба е редовна, ищцовата претенция е индивидуализирана и съдилищата са се произнесли в рамките на сезирането при съблюдаване на формираната задължителна и трайна съдебна практика, поради което не е налице основание за допускане на обжалването.
С оглед изхода от произнасянето, касаторът следва да заплати на ответника по касация сумата 800 лв. – договорено и заплатено по банков път възнаграждение за предоставената адвокатска защита (л. 20 и л. 21).
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 470 от 06.11.2017 г., постановено по в.гр.д. № 284/2017 г. на Окръжен съд – Смолян.
ОСЪЖДА ПК „З.”, представлявана от председателя К. А. Х., ДА ЗАПЛАТИ на [община] сумата 800 (осемстотин) лева – разноски за защитата пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: