5
Определение на ВКС-ТК, І т.о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 53
С., 29.01. 2013 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в закрито заседание на деветнадесети ноември през две хиляди и дванадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Проданова т.д. № 180 по описа за 2012 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [фирма] срещу Решение № 101 от 11.11.2011 год. по т.д.№ 189/2011 год. на Бургаския апелативен съд.
Въззивното решение е постановено по реда на чл.294 ГПК по жалбата на [фирма] срещу Решение № 71 от 25.03.2009 год. по т.д.№ 501/2008 год. на БОС. С него първоинстанционният съд се е произнесъл по обективно съединени искове с правно основание чл.74 ал.1 ТЗ, предявени от Община [населено място] срещу [фирма] (сега [фирма]), приемайки ги за основателни. Въззивният съд също е стигнал до извода, че исковете са допустими (съобразно уточненията на ИМ) и основателни, поради което е потвърдил първоинстанционния акт.
Твърдението по исковата молба на Община [населено място] в качеството на акционер в [фирма] притежаващ 4200000 бр. поименни акции е, че решението от 17.04.2008 год. на управителния съвет (УС) на дружеството за увеличение на капитала с 10 млн. лв., като новоемитираните поименни акции с право на глас бъдат записани от [фирма] и [фирма] е незаконосъобразно. Незаконосъобразно е и решението от 18.04.2008 год. на надзорния съвет (НС) на [фирма] с което решението на УС е одобрено. Ищецът счита, че решенията на органите на управителния и надзорния орган на дружеството противоречат на чл.194 ал.1 и ал.4 ТЗ и чл.196 ТЗ, поради което следва да бъдат отменени.
Последователно подържаната теза на ответника [фирма] е, че предявените искове са недопустими, тъй като искът по чл.71 ТЗ не може да бъде конститутивен.
Първоинстанционният съд е счел, че с решенията си, УС и НС са нарушили предимствените права на акционера – чл.194 ал.1 ТЗ, при липсата на овластяване за това от общото събрание (ОС) на дружеството. С Решение № 11 от 02.03.2010 год. по т.д.№ 127/2009 год. Бургаският апелативен съд е потвърдил първоинстанционния акт. С Решение № 76 от 08.07.2011 год. по т.д.№ 469/2010 год., съставна ІІ т.о. на ВКС е обезсилил въззивното решение и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от фазата на оставяне на ИМ без движение до отстраняване на недостатъците по нея – чл.129 ал.2 вр.ал.4 ГПК.
В изпълнение на указанията, с молба от 16.08.2011 год. ищецът-въззиваем Община [населено място] е конкретизирал обстоятелствената част и петитума на исковете си. С Решение № 101 от 11.11.2011 год. по т.д.№ 189/2011 год. Бургаския апелативен съд е приел, че исковете са допустими и основателни.
В представеното изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК на [фирма] се съдържа позоваване на основанията по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК, като счита, че съдът следва да се произнесе и по допустимостта на производството. Разграничил е въпросите на материалноправни и процесуалноправни.
По въпросите от първия раздел, основанието по т.2 на чл.280 ал.1 ГПК касаторът свързва с твърдяно противоречие в практиката при произнасянето по въпроса за „наличието на субективно материално право на отмяна на решенията на СД (на УС, съответно на НС)”. Позовава се на противоречието между Решение № 1162/04.01.2007 год. по т.д.№ 744/2006 год. на ІІ т.о. на ВКС и Решение № 150/28.04.2005 год. по гр.д.№ 57/2004 год. на І т.о. по въпроса дали законодателят е предвидил правна възможност за предявяване на конститутивен иск за отмяна на решенията на съвета на директорите.
Счита, че при наличието на законова празнота, този въпрос е от значение и за точното прилагане на закона и развитието на правото – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК.
Основанията по т.2 и т.3 на чл.280 ал.1 ГПК са въведени по отношение на въпроса „за конкуренцията между нищожност и незаконосъобразност на решението на УС за увеличаване на капитала”. Тезата на касатора е, че при липсата на овластяване от ОС, решението на ОС би било нищожно, като взето извън пределите на неговата компетентност, а не незаконосъобразно.
Същите основания касаторът свързва и с произнасянето по въпроса дали решението на управителния орган, прието по реда на чл.196 ал.3 ТЗ е обусловено от наличието на решение по чл.194 ал.3 т.4 ТЗ.
Посочените във втория раздел, като процесуалноправни въпроси са: 1./ Относно квалификацията на иска по чл.71 вр.чл.194 ал.1 ТЗ като конститутивен и оттам – правото на акционера на конститутивен иск – чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК с аргументите, посочени по-горе; 2./ Основанието по т.1 на чл.280 ал.1 т.1 ГПК досежно преклузията на доказателствените искания – отговора на исковата молба или първото по делото заседание; 3./ Началната недопустимост на предявения иск, съобразно критерия на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
В представен по реда и в срока на чл.287 ал.1 ГПК писмен отговор, ответникът по касация „Община [населено място] изразява становище, че липсват основания за допускане на касационен контрол. Изразява и евентуалното становище за неоснователност на жалбата.
Съдебният състав счита, че не са налице хипотезите на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, поради следното:
По отношение на въпроса за процесуалноправната характеристика на исковете по чл.71 ТЗ и оттук – недопустимостта на конститутивен иск за отмяна на решенията на органите на търговските дружества (извън ОС), не е налице която и да било от предпоставките по т.2 и т.3 на чл.280 ал.1 ГПК.
Преди всичко, за да е налице някоя от тези предпоставки, би следвало по същия правен въпрос да липсва задължителна съдебна практика. По поставения въпрос такава е налице – т.4 на ТР № 1/2002 год. с която ОСГК на ВКС изрично е посочило, че с оглед вида на търсената защита, искът с правно основание чл.71 ТЗ може да бъде установителен, конститутивен и осъдителен. Ще следва да се отбележи и това, че тезата на ОСГК е илюстрирана именно с иска по чл.196 ТЗ.
Що се касае до аргумента, че „законът не е предвидил правна възможност за предявяване на конститутивен иск за отмяна на решенията на съвета на директорите”, то по този въпрос съставът на по т.д.№ 744/2006 год. не се е произнесъл с диспозитив, каквото е твърдението на касатора. С това решение съставът се е произнесъл по иск с правно основание чл.431 ал.2 ГПК (отм), оставяйки в сила въззивния акт. Цитираният израз е незнайно от кого въведена анотация при публикацията на решението. Вярно е, че в мотивите се съдържа сходен израз, но той не съставлява решаващ мотив, а е и в противоречие с цитираното по-горе ТР.
По същия въпрос не е налице и законова празнота – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК, доколкото българската законодателна техника не включва процесуална квалификация на исковете (установителен, конститутивен, осъдителен), съдържаща се в самите нормативни актове. Дори, ако такава квалификация се съдържа в някой нормативен акт (ЗОПДНПИ-2012 год.), то това по-скоро е изключение, а не правило.
Въпросът за преклудиране на доказателствените искания, също не може да бъде основание за допускане на касационен контрол. Както вече бе посочено, настоящето производство пред ВКС е по реда на чл.295 ГПК и обхватът на проверката е в рамките на повторното въззивно производство. Въпросът за нарушенията на процесуалния закон, допуснати от първоинстанционния съд не е бил предмет на разглеждане от въззивния съд, в решението на БАС не се съдържа произнасяне по него, което непроизнасяне дори да съставлява процесуално нарушение, изключва приложното поле на т.1 на чл.280 ал.1 ГПК.
Липсва основание за допускане на касационен контрол и по въпроса за т.нар. конкуренция на основанията за нищожност и незаконосъобразност на решенията на управителния орган на дружеството, поради липса на компетентност. По този въпрос също не са приложими хипотезите на т.2 и т.3 на чл.280 ал.1 ГПК, поради наличието на задължителна практика – т.1 на ТР № 1/2002 год. С нея ОСГК на ВКС изрично сочи, че са нищожни тези решения на ОС, които са извън пределите на неговата и на органите на ТД компетентност, определена от закона и учредителния акт. Това е приложимо и по отношение решенията на органите на дружеството.
Нищожност по тези критерии би била налице, ако уставът на [фирма] не предвижда компетентност на управителния и надзорния органи на дружеството да вземат решения за увеличение на капитала. В случай, че такава компетентност е предвидена – чл.13 от Устава и вземането на решение е в правомощията на органа, то неговото съответствие с учредителния акт и закона е въпрос на материалната или процесуалната му законосъобразност, а не на нищожността му.
А въпросът дали решението на управителния орган, прието по реда на чл.196 ал.3 ТЗ е обусловено от наличието на решение по чл.194 ал.3 т.4 ТЗ не поражда различно тълкуване с оглед ясната му законова регламентация.
Неправилно е разбирането на касатора за приложимостта на служебната проверка за допустимост, предвидена в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Когато въпросът за допустимостта на иска е въведен пред инстанциите по същество и те са се произнесли по него, то произнасянето на въззивния съд подлежи на проверка от ВКС при наличието на някоя от хипотезите на т.1-3 на чл.280 ал.1 ГПК
Хипотеза по т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС е приложима когато недопустимостта или нищожността не е въведена като основание за допускане на касационен контрол, но при произнасянето по чл.288 ГПК съставът прецени, че съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо.
При извършената служебна проверка, настоящият съдебен състав не констатира такъв порок на въззивния акт.
Разноски от ответника по касация не са претендирани, доказателства за сторени такива не са представени и не се присъждат.
Поради това, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 101 от 11.11.2011 год. по т.д.№ 189/2011 год. на БАС.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.