О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.531
гр. София, .01.07.2009 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети юни две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 298 по описа на Върховния касационен съд за 2009 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № І* от 18.12.2008 год. по гр. д. № 708/2008 год. Бургаският окръжен съд, като въззивна инстанция, е оставил в сила първоинстанционното решение от 9.07.2008 год. по гр. д. № 2207/2007 год. на Бургаския районен съд, с което е признато за установено по отношение на К. П. Д., Д. П. К. , К. П. Г. и С. П. А. , че И. Г. И. не е собственик на недвижим имот, отразен в оранжев цвят на скицата на вещото лице И. Б. , неразделна част от решението, и представляващ 310 кв. м. от земеделска земя, попадаща в имот № 153 по плана на навообразуваните имоти по пар. 4к ПЗР на ЗСПЗЗ в м. „Б” в землището на ж. к. „М”, гр. Б., целият с площ 350 кв. м. при описаните в решението граници и е отменен нотариалния акт № 59, т. ХVІІІ, н. д. № 10198/93 год. на нотариуса при БРС.
Въззивното решение се обжалва в срок с касационна жалба от И. Г. И. от гр. Б., чрез пълномощника му адвокат Е. Мосинов. Поддържат се оплаквания за недопустимост, респ. неправилност на решението по подробно изложените в жалбата съображения, с молба за обезсилването му и прекратяване на производството, респ. с връщане за произнасяне по предявения иск, респ. неговата отмяна и отхвърляне на иска.
В представеното към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи като основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение тези по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, като е цитирал практика на ВКС, без да е приложил съдебните решения. Счита, че при определяне на правното основание на предявения иск, като отрицателен установителен за собственост, вместо като такъв по пар. 4и ПЗР на ЗСПЗЗ, съгласно изложените от ищците съображения за наличие на нарушения при предоставяне на правото на ползуване, въззивният съд е направил изводите си в противоречие с цитираното решение № 2* от 26.01.2004 год. по гр. д. № 2367/2002 год. ВКС, ІV г. о., в което е прието, че твърдените пороци по предоставяне право на ползуване могат да се установяват само с иск по пар. 4и ПЗР на ЗСПЗЗ. Освен това, изводът му за допустимостта на отрицателния установителен иск за собственост е направен в противоречие със съдебната практика, намерила израз в цитат от решение № 727 от 13.11.2007 год. по гр. д. № 810/2006 год. на ВКС, ІІ г. о., както и на трайната съдебна практика, според която не е допустимо предявяване на установителен иск, когато осъществяване на правата на ищеца налага водене на друг иск, какъвто е настоящия случай с оглед упражняваната от касатора, ответник фактическа власт върху имота. По материалноправния въпрос за наличието на добросъвестно владение в необходимия петгодишен срок, предмет на направеното от касатора, ответник възражение против предявения иск, същият счита, че въззивният съд неправилно е приел, че същият не е добросъвестен, тъй като не е налице правно основание, годно да го направи собственик, съгласно чл. 70, ал. 1 ЗС. Формулираният от касатора въпрос за вида владение на ползувателя на земя по пар. 4 ПЗР на ЗСПЗЗ при наличие на опорочена административна процедура по придобиване на собствеността, в частност липса на предпоставките за това по пар. 4б ПЗР на ЗСПЗЗ, счита, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, представляващо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Обосновава се с липсата на съдебна практика по него, както и теоретични разработки, а от него зависи изхода на предявения иск.
Ищците, в представения писмен отговор, подаден чрез пълномощника им адвокат Ст. Г. , оспорват наличието на основанията за допускане на касационното обжалване на решението, като излагат съображения по неоснователността на касационната жалба.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основанията за допускане на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното:
По първия поставен в изложението процесуалноправен въпрос относно определяне на правното основание на предявения иск, не е налице противоречивото му решаване с цитираното в изложението решение на ВКС. В унисон със същото и въззивният съд в обжалваното решение е приел, че въведените от ищците доводи относно правомерността на предоставяне на правото на ползуване са предмет на друг иск – този по пар. 4и, ограничен с едногодишен срок, който е изтекъл. Поради това и не е обсъждал тези доводи, които действително са изложени в исковата молба. В нея са изложени обаче и обстоятелства за липса на предпоставките по пар. 4б ПЗР на ЗСПЗЗ за придобиване правото на собственост от ответника и именно те са обосновали правилната правна квалификация на иска, като отрицателен установителен такъв – ответникът не е собственик на имота, тъй като не са били налице предпоставките на закона за придобиване правото на собственост, какъвто е и формулирания петитум. Поради това и цитираното от касатора решение е неотносимо към въпроса за определяне на правното основание на иска, тъй като приетото от въззивния съд не е в противен смисъл, а и предмет на разглеждане не е бил иск по пар. 4и, независимо от посочването му от ищците като основание на предявения иск. Както правилно посочва и касаторът, правната квалификация на иска се определя от съда въз основа на изложените от ищеца обстоятелства.
Изводът на въззивния съд за наличие на правен интерес от предявения отрицателен установителен иск не е в противоречие със съдебната практика, както неоснователно се поддържа в изложението. Ищците са обосновали същия с признатото им право на възстановяване на собствеността върху земеделска земя, за част от която ответникът се легитимира като собственик на основание пар. 4б, ал. 1 ЗСПЗЗ, поради което и за тях съществува правен интерес да искат да се признае отричаното от тях и претендирано от ответника материално право. Неоснователно касаторът поддържа, че ответникът е поставен в положение да се защитава срещу твърдения, които не подлежат на доказване, тъй като именно признатото право на възстановяване на земеделския имот на ищците е установено по несъмнен начин в процеса и срещу тази легитимация на ищците ответникът, който претендира да е собственик чрез изкупуване, следва да го установи. В заключение, и по втория процесуалноправен въпрос, решен от въззивния съд, не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Поставеният материалноправен въпрос, решен в обжалваното решение, касае направеното от ответника евентуално възражение срещу иска за наличие на изтекла в негова полза придобивна давност на основание добросъвестно владение на имота в продължение на краткия петгодишен срок. Съдът е приел, че не е налице правно основание, годно да направи ответника собственик, по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС, тъй като е налице изначална законова забрана за придобиване собствеността от ползувател – липсата на предпоставката по пар. 4б, ал. 1 ПЗР на ЗСПЗЗ относно минимално предвиденото разстояние на имота от крайбрежната морска ивица. Затова и не е обсъждал останалите предвидени в закона предпоставки за наличие на добросъвестно владение и отхвърлил възражението. Съображението за това е същността на фактическия състав на придобиване на собствеността по пар. 4а и 4б, включващ наличието на предвидените в закона предпоставки и плащане на цената. Вещноправните последици настъпват при наличието на тези кумулативно дадени предпоставки, поради което и плащането на стойността на имота, без да е налице необходимото минимално разстояние от морската ивица, като императивна предпоставка от предвидения фактически състав на трансформиране на правото на ползуване в право на собственост, не може да доведе до придобиване на собствеността, независимо от проведената административна процедура по пар. 5 ПЗР на ППЗСПЗЗ /редакция до изм. в Д. в. бр. 95/95 год./. Затова и съдът е приел липса на годно правно основание, по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС. За да е налице поддържаното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, произнасянето на съда трябва да е свързано с тълкуване на закона, вследствие на което ще се стигне до отстраняване на непълноти или нясноти в конкретни негови разпоредби или в случай, когато съдът за първи път се произнася по даден правен спор или когато се налага изоставяне на дадено тълкуване на закона с оглед възприемане на друго такова. В настоящия случай касаторът не се позовава на неясна или непълна правна норма относно наличието на правно основание, годно да го направи собственик, с оглед конкретната разпоредба на пар. 4б ПЗР на ЗСПЗЗ, предвиждаща предпоставките за придобиване право на собственост от ползувател на имота, както и тази по чл. 70, ал. 1 ЗС, по които и съдът не за първи път се произнася в практиката си. Не се обосновава и необходимост от промяна в тълкуването на горните разпоредби, поради което и това основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице.
В заключение, касационната жалба не следва да бъде допускана до касационно разглеждане, а касаторът следва да понесе направените в настоящето производство разноски.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № І* от 18.12.2008 год. по гр. д. № 708/2008 год. по описа на Бургаския окръжен съд по подадената от И. Г. И. от гр. Б., чрез пълномощника му адвокат Е. Мосинов, касационна жалба против него.
Осъжда И. Г. И. да заплати на С. П. А. направените от него в настоящето производство разноски в размер на 200 лв. /двеста лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: