2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 72
София, 19.02.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на петнадесети февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3856/2017 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от [фирма] /в ликвидация/ [населено място] чрез пълномощника адвокат Д. С., срещу въззивното решение от 12.07.2017 г. по в. гр. д. № 113/2017 г. на Окръжния съд М., с което отменено решение № 91 от 13.03.2017 г. по гр. д. № 2457/2015 г. на Районния съд [населено място] и вместо него са отхвърлени предявените от касатора положителен установителен иск за собственост на два недвижими имота, индивидуализирани с проектни номера № 073117 и 073114, находящи се в землището на [населено място], област М., в местността „М.”, съответно – в местността „В. поле”, и отрицателен установителен иск за признаване на установено, че Общината [населено място] не е собственик на същите имоти.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу въззивно решение, което не попада в изключенията от касационен контрол по чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК /в редакция преди изменението съгласно ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./, към нея е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е допустима.
От ответника по касация Общината [населено място] не е подаден писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване намира следното:
Ищецът е предявил положителен установителен иск за собственост на недвижими имоти, придобити на основание чл. 17а ЗППДОбП /отм./, който способ е отречен с обжалваното решение. Въззивният съд приел, че с Разпореждане № 22/23.09.1991 г. на основание чл. 1 и 2 ЗОЕТДДИ фирмата „Р. м.” [населено място] и дъщерните й фирми са преобразувани в еднолични търговски дружества, които поемат активите и пасивите на фирмите, с чието имущество са образувани, както и тези, определени им съгласно разделителния протокол. Такъв протокол обаче не е приложен по делото. Установено е само, че дружеството „Р. м.” [населено място] поема активите и пасивите на държавната фирма и на няколко предприятия, сред които Миннодобивно предприятие /М./ „С.” [населено място]. Установено е също, че с две решения от 1978 г. и едно решение от 1982 г. на Комисията за земята към Министерството на земеделието и хранителната промишленост за предоставяне и отчуждаване на земи за държавни и обществени нужди, са отчуждени /с първото решение/, съответно – предоставени /с второто и третото решения/ на Министерството на металургията и минералните ресурси, за изграждане на две пътни отклонения от [населено място] до обекти на министерството, на промишлено-складова база и на промплощадка, отвално стопанство, административно-битова площадка и път до тях, обработваеми и необработваеми земи – държавна собственост и такива, стопанисвани от АПК М. и от АПК [населено място], при граници, посочени в парцеларни планове и скици, но такива не са приложени. Последното обстоятелство води до липса на индивидуализация и не дава възможност на вещото лице по назначената техническа експертиза да отговори на въпроса дали описаните в решенията земи са идентични с процесните имоти. В последните няма построени сгради, съоръжения и постройки с техническо и съпътстващо приложение, с изключение на полуразрушена сграда от 13 кв. м., с предназначение кантар или контролно-пропускателен пункт.
Въззивният съд приел, че няма доказателства имотите по решенията на Комисията за земята да са били предоставени за стопанисване и управление на М. „С.” и да са преминали в актива на ищеца при преобразуването му през 1991 г. За да обоснове преминаването на процесните имоти в баланса на дружеството, ищецът се е позовал на протокол от 30.04., считайки го за разделителен протокол. Съдът посочил, че документът е съставен на основание чл. 45, ал. 3 ППЗСПЗЗ, не е от 1992 г., както се твърди от ищеца, а е без дата в частта за изписването на годината и не може да се приеме за разделителен при преобразуването на държавната фирма „Р. м.”, когато са поети активите на М. „С.”. В заключение исковата претенция за собственост на основание чл. 17а ЗППДОбП /отм./ е приета за неоснователна и е отхвърлена.
За неоснователен е приет и отрицателният установителен иск, тъй като въззивният съд счел за доказано поддържаното от ответника придобивно основание за правото му на собственост – чл. 19 ЗСПЗЗ. Намерил за доказано, че процесните имоти са земеделски с предназначение пасище, мера. За тях няма предявени реституционни претенции. Били са обект на кооперативно земеползване от АПК М. и АПК С.. Не са застроени със сгради и съоръжения. Имотите са определени от предвидената в чл. 19, ал. 2 ЗСПЗЗ комисия, по реда на чл. 45в ППЗСПЗЗ, като са налице протоколно решение по чл. 19, ал. 2 ЗСПЗЗ, одобряване на същото със заповед на директора на областната дирекция „Земеделие и гори” и последващо влизане в сила на заповедта, служебно отразяване от общинската служба по земеделие на имотите в регистрите към картата на възстановената собственост и съставен акт за общинска собственост за един от имотите на основание чл. 45г ППЗСПЗЗ.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът – ищец по делото, поддържа, че окръжният съд е разрешил съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие със следните решения на ВКС: решение № 217 по гр. д. № 761/2010 г. на ІV-то г. о., решение № 235 по гр. д. № 513/2010 г. на ІV-то г. о., решение № 324 по гр. д. № 1413/2009 г. на ІV-то г. о., решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ІІ-ро г. о., решение № 1116 от 01.10.2008 г. по гр. д. № 4876/2007 г. на V-то г. о., решение № 57 от 02.03.2011 г. по гр. д. № 1416/2010 г. на ІІІ-то г. о. решение № 34 от 22.02.2012 г. по гр. д. № 652/2011 г. на ІІ-ро г. о., решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на І-во г. о., и решение № 536 от 19.12.2012 г. по гр. д. № 89/2012 г. на ІV-то г. о.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не е формулирал въпроси, по които твърди, че решението на въззивния съд противоречи на цитираната практика на ВКС, но в касационната жалба е посочил, че това са въпросите по приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК. Не се констатира въззивният съд да е процедирал в противоречие с цитираната от касатора задължителна съдебна практика, тъй като е обсъдил всички относими към спора и допустими доказателства, както и доводите на страните. Към обжалвания акт са изложени мотиви по всички елементи от фактическия състав на поддържаното от ищеца придобивно основание по положителния установителен иск за собственост – чл. 17а ЗППДОбП /отм./, както и по въведеното от ответника по отрицателния установителен иск основание за собственост – чл. 19 ЗСПЗЗ. Следва да се посочи и това, че и изложението, и касационната жалба не съдържат твърдения кои доказателства и доводи, поддържани пред първоинстанционния и пред въззивния съд, които биха довели до други фактически и правни изводи по спора, според касатора не са били обсъдени. В жалбата се твърди, че обсъденото от въззивния съд възражение за наличие или липса на идентичност между претендираните земеделски земи и имотите, обект на отчуждаване за нуждите на минното дело, било въведено от ответника едва във въззивната жалба, което е недопустимо. Освен че съставлява оплакване за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствени правила и като такова – касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК, което не е предмет на настоящия етап на производството, то не се и подкрепя от данните по делото. Въпросът за идентичността е обсъждан по повод исканията на ищеца за съдебно-техническа експертиза, заявени още с исковата молба и допълвани в хода на производството пред двете инстанции. Установена е идентичност между имотите, за които всяка от страните претендира, но не и това, че има идентичност между отчуждените и предоставени през 1978-1982 г. на Министерството на металургията и минералните ресурси и процесните имоти.
В обобщение на всичко изложено не се констатира основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /в редакция преди изменението с ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./ за допускане на касационно обжалване. Не е налице и основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК /в същата редакция/, доколкото две от посочените от касатора решения /решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ІІ-ро г. о., и решение № 1116 от 01.10.2008 г. по гр. д. № 4876/2007 г. на V-то г. о./ са постановени по реда на ГПК от 1952 г. /отм./.
В касационната жалба се сочи, че е налице процесуалноправен въпрос, свързан с доклада по чл. 146 ГПК, изготвен от първоинстанционния и въззивния съд, с неговото съдържание съгласно ал. 1, т. 5 и ал. 2 и необходимостта въззивният съд да отстрани нарушението на първоинстанционния съд във връзка с доклада. Твърди се проитиворечие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. За да може да се допусне касационно обжалване по този въпрос, е било необходимо касаторът, в качеството си на ответник по въззивната жалба, в отговора си да се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада – аргумент от т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В случая това не е сторено и следователно не се касае до определящ изхода на правния спор процесуалноправен въпрос като обща предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за разглеждане на касационната жалба по същество.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и в касационната жалба са поставени два процесуалноправни въпроса, по които се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: 1. по иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК /положителен или отрицателен/, респ. иск с правно основание чл. 108 ЗС, допустимо ли е едва във въззивната инстанция да се правят възражения, свързани с факти, неоспорени в първоинстанционното производство от ответника /въззивник пред втората инстанция/, и установени с приети от първостепенния съд доказателства /в случая писмени доказателства и изготвени и приети две съдебни експертизи/, касаещи активната легитимация на ищеца, както и допустимо ли е приемане и уважаване на тези възражения по първоначално неоспорени факти, от въззивния съд; 2. допустимо ли е страните и съдът да се позовават на факти, изнесени в производството от надлежно назначено вещо лице, установени посредством писмени документи, до които вещото лице е достигнало при работата му по назначената експертиза и допустимо ли е същите писмени документи, които не са били част от доказателствения материал, да бъдат прилагани от вещото лице към неговото писмено заключение и съответно да бъдат обсъждани от съда и страните, както и каква е стойността на констатациите на вещото лице, направени въз основа на писмени документи, които то е намерило в процеса на работата си и които документи не се намират в кориците на делото.
Разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на която касаторът се позовава, визира евентуално преодоляване на неправилна съдебна практика или липса на такава при разрешаване на конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, чрез тълкуване, с което да се преодолее непълнота, неяснота или противоречивост на правна норма. За да се допусне касационно обжалване на посоченото основание, не е достатъчно касаторът да възпроизведе законовия текст, а следва и да мотивира и обоснове с какво разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Това не е сторено в приложението към касационната жалба, а не може и да се извлече от текста на жалбата.
Наред с изложеното – първият въпрос е поставен в несъответствие с данните по делото, защото твърдението за идентичност е едно от обстоятелствата, на които ищецът е основал исковата си претенция. Ето защо негова е била и тежестта за доказването му и това, а не само възраженията на ответника по исковете, е наложило събирането на доказателства в тази насока. По втория въпрос – макар да не е изрично посочено, става ясно, че той визира протокола от 30.04., приложен на л. 40 от въззивното дело. На този протокол ищецът се е позовал в исковата молба и в писмения отговор на въззивната жалба, за да обоснове един от елементите от фактическия състав на придобивното си основание – чл. 17а ЗППДОбП /отм./. Не го е представил по делото, но видно от обясненията на вещото лице на л.л. 48-49 от въззивното дело, предоставил го е на същото с оглед изготвяне на заключения по поставените му задачи. Ето защо документът е описан като приложение № 2 към съдебно-техническата експертиза, приета от въззивния съд. Следователно не се касае за факти, изнесени от вещото лице въз основа на документ, намерен от същото и който не е в кориците на делото, както твърди касаторът.
Изложеното налага извода, че както първият, така и вторият въпроси не са обуславящи изхода на делото и по тях не може да се допусне касационно обжалване.
Ответникът по касация не е поискал и не е сторил разноски в касационното производство, които да му бъдат присъдени.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 12.07.2017 г. по в. гр. д. № 113/2017 г. на Окръжния съд М..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: