Определение №595 от по гр. дело №650/650 на 2-ро гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

 
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
 
№ 595
 
 
гр. София, 10.07.2009 г.
 
 
 
            Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети юни две хиляди и девета година в състав:
 
                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
                                                        ЧЛЕНОВЕ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
                                                                                    СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
                                                                   
                                                                                
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 650/09г.  и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 581 от 05.06.08г., постановено по гр.д. № 676/08г., Варненският окръжен съд е отменил частично решение № 232 от 21.01.2008г. по гр.д. № 122/07г. на Варненския районен съд и вместо него е отхвърлил като неоснователни исковете на С. Г. Г., З. Г. Т. и Г. Т. Г. по чл.97, ал.1 ГПК/отм./ срещу Г. Ц. Б. и Я. Г. Б. за приемане за установено, че ответниците не са собственици на 203,58/308,12 ид.части от реална част от 308,12 кв.м. от имот № 415 по действащия КП на гр. В., местността “Манастирски рид, Б. чешма и Д. ”. Със същото решение въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение в частта, с която е признато за установено в отношенията между страните, че ответниците не са собственици на 104,54/308,12 ид.част от посочения имот. Прието е, че с решение № 1* от 15.06.05г. на ОСЗГ гр. В. на ищците е признато правото на собственост върху нива с площ от 6,800 дка, находяща се в терен по § 4 ЗСПЗЗ в землището на гр. В., м.”Д”, представляваща поземлен имот № 6* по кад.план от 1956г, идентичен с имот № 3* от СО”Бялата чешма, Д. и манастирски рид”. В решението е посочено, че възстановяването на това право ще се извърши при условията на чл.28 ППЗСПЗЗ, като имотните граници ще бъдат определени въз основа на влезлия в сила план на новообразуваните имоти по чл.28, ал.9 ППЗСПЗЗ, какъвто понастоящем не е одобрен. На ответника Г е било предоставено през 1979г. по силата на ПМС № 76 право на ползване върху хавра с площ от 0,8 дка в землището на гр. В., м.”Д”, като същият е заплатил 600 кв.м. от имота, за които му е била издадена оценка. С нот.акт № 16/02г. същият е признат за собственик на 600 кв.м. земя, представляваща поземлен имот № 415 по КП на м.“Манастирски рид, Б. чешма и Д. ”. Целият имот № 415 е с площ от 908,12 кв.м., като част от него с площ от 308,12 кв.м. попада в имот № 3* т.е. двата имота се припокриват (застъпват) частично. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че с направената през 1994г. оценка и последвалото плащане ответниците са придобили правото на собственост върху 600/908, 12 ид.части от имот пл. № 4* респ. че същите притежават 203,58/308,12 ид.части от процесната реална част от имота, за които части предявеният отрицателен установителен иск е приет за неоснователен.
Касационна жалба срещу въззивното решение в отхвърлителната му част е подадена от С. Г. Г., З. Г. Т. и Г. Т. Г. с оплаквания за неправилност, поради допуснати нарушения – основания за отмяна по чл.281, т.2 и т.3 ГПК
К. основание за допускане на касационно обжалване се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси /такива не са формулирани изрично/, които са решени в противоречие на практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение поради липсата на сочените предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК.
В случая жалбоподателите не се позовават на задължителна съдебна практика на ВКС (постановления на Пленума на ВС, приети при действието на ЗУС или ТР на ОС на гражданската и търговската колегия на ВКС, приети при действието на ЗСВ), поради което основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице, а доколкото същите се позовават на няколко решения на ВС и ВКС по конкретни спорове, следва да се прецени дали са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Това основание за допускане на касационно обжалване би било налице, когато наред с обжалваното въззивно решение съществува и друго влязло в сила съдебно решение по граждански спор, в което същият правен въпрос е разрешен по различен начин. В разглеждания случай обжалваното решение с нищо не противоречи на представеното от касатора решение № 2* по гр.д. № 7395/1955г. на ВС, с което е прието, че владелецът на недвижим имот има правен интерес да предяви отрицателен установителен иск срещу лицето, което претендира че е собственик на имота и че в този случай не е необходимо ищецът да установи наличие на свое право на собственост, тъй като с обжалваното решение съдът не е приел, че за жалбоподателите не е налице правен интерес от воденето на иска и същият е отхвърлен частично, не защото те не са установили свое право на собственост върху имота, а защото е прието, че ответниците са собственици на идеална част от него. Ето защо противоречие между двете решения не е налице. Същото се отнася и за решение № 885 по гр.д. № 95/01г. на ВКС, с което е прието, че от преценката на ищеца зависи в какъв обем ще потърси искова защита и в зависимост от това да предяви положителен или отрицателен установителен иск за собственост. Нямат никакво отношение към предмета на настоящия спор и решение № 1* по гр.д. № 1339/06г. на ВКС, доказването на установителен иск за собственост е обусловено от спецификите във фактическия състав на възстановяването на собствеността в различните реституционни закони и решение № 1* по гр.д. № 298/01г. на ВКС, с което е прието, че когато се установи притежаване от ответника по отрицателен установителен иск на по-малък обем права от признатите му с констативен нотариален акт, съдът е длъжен да отмени същия за частта над признатите му права. Това важи и за Р № 536/56г. на ВС, с което е прието, че ответникът по едно гражданско дело няма интерес да установява с установителен иск възраженията, които е могъл и е бил длъжен да направи по предявения против него иск. Ето защо и второто основание за допускане на касационно обжалване не е налице.
Последното релевирано основание за допускане на такова по чл.280, ал.1, т.3 ГПК би било налице, когато произнасянето на съда по определен правен въпрос е свързано с тълкуване на закона, в резултат на което ще се стигне до отстраняване на непълноти и неясноти, когато по поставения въпрос липсва съдебна практика или когато се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго. В случая релевантни доводи в тези насоки не са изложени, а само е цитиран законът и са направени общи оплаквания за неправилност на въззивното решение, по който ВКС не дължи произнасяне в настоящото производство по чл.288 ГПК.
С оглед изложеното подадената от С. Г. Г., З. Г. Т. и Г. Т. Г. не следва да се допуска до разглеждане.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
 
О П Р Е Д Е Л И:
 
 
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 581 от 05.06.08г., постановено по гр.д. № 676/08г. на Варненския окръжен съд.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
 
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
 
ЧЛЕНОВЕ:
 
 

Оценете статията

Вашият коментар