3
определение по гр.д.№ 4407 от 2014 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 602
София, 11.11.2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на петнадесети октомври две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
като изслуша докладваното от съдия Теодора Гроздева гр.д. № 4407 по описа за 2014 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. В. Д. срещу решение № 131 от 10.03.2014 г. по в.гр.д. № 992 от 2013 г. на Софийския окръжен съд, гражданско отделение, III-ти въззивен състав, с което частично е изменено решение № 160 от 01.07.2013 г. по гр.д.№ 916 от 2012 г. на Ботевградския районен съд, като по същество е отхвърлен изцяло предявеният от С. В. Д. и О. Н. Г. против М. Ц. И. иск за заплащане на сумата 39 289,54 лв., представляваща стойността на извършени от ищците подобрения в собствен на ответницата имот и е уважен предявения от М. Ц. И. срещу С. В. Д. и О. Н. Г. иск за заплащане на сумата 21 080,68 лв., представляваща обезщетение за лишаването на ищцата от ползването на собствения й имот през периода от 20.06.2002 г. до 20.06.2012 г.
Пълномощникът на касатора твърди, че решението на Софийския окръжен съд е неправилно и незаконосъобразно- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване сочи чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Твърди, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на горепосочената разпоредба би било произнасянето на ВКС по следните правни въпроси: 1. Дали фактическата власт на подобрителя, когато не е оборена презумпцията по чл.69 от ЗС, върху имот, за който е било отстъпено право на строеж, задължително се упражнява със съзнанието, че имотът е чужд и 2. Дали владението на ищеца върху имота е добросъвестно по смисъла на чл.70, ал.1 от ЗС. Освен това, според касатора, обжалваното решение противоречи на посочена от него задължителна практика на ВКС /решение № 129 от 13.07.2011 г. по гр.д.№ 72 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 359 от 21.07.2010 г. по гр.д.№ 1205 от 2009 г. на ВКС, Второ г.о./ по въпроса: дали изводът на съда за наличие на недобросъвестно вместо добросъвестно владение сам по себе си е основание за отхвърляне на иска за заплащане на направени в чужд имот подобрения.
В писмен отговор от 15.07.2014 г. ответницата М. Ц. И. оспорва жалбата. Претендира за разноски.
Върховният касационен съд, ГК, състав на първо отделение по допустимостта на касационното обжалване приема следното: Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана страна /ищец по делото/ и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт- въззивно решение по искове с цена на иска над 5 000 лв.
За да постанови решението си за отхвърляне на предявения иск за заплащане стойността на претендираните подобрения, въззивният съд е приел, че ответницата като реституиран собственик на имота на основание чл.1 от ЗВСВОНИ не дължи обезщетение на ищците за извършените от тях до 25.02.1999 г. /датата на влизане в сила на ЗВСВОНИ/ подобрения в този имот с оглед приетото в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 17.05.1995 г. по гр.д.№ 3 от 1994 г. на ОСГК на ВС. За подобренията, извършени през периода от 25.02.1992 г. до 20.06.2012 г., съдът е приел, че през този период ищците са били владелци на имота, но не са били добросъвестни владелци /тъй като представеният от тях типов договор за отстъпване право на строеж върху процесния имот не е правно основание, годно да ги направи собственици по смисъла на чл.70, ал.1 от ЗС с оглед разпоредбата на чл.1, ал.2, изр.2 от Указ № 115 от 01.04.1954 г. за насърчаване и подпомагане на кооперативното и индивидуално жилищно строителство и правилника му за приложение, според която този договор за учредяване право на строеж води до придобиване само на право на ползване върху държавната земя, но не и на право на собственост/, поради което не им се дължи обезщетение по чл.72, ал.1 от ЗС. Приел е, че това, че ищците не са били добросъвестни владелци на имота, само по себе си не е основание за отхвърляне на предявения иск, а претенцията на ищците следва да се разгледа като такава по чл.74, ал.1 от ЗС- за заплащане на направени от недобросъвестен владелец подобрения в чужд имот до размер на по-малката сума измежду сумата на направените разноски и сумата, с която се е увеличила стойността на имота вследствие на тези подобрения. Тъй като обаче ищците не са ангажирали доказателства затова какви разноски са направили за имота и дали тези разноски са довели до увеличение на стойността на имота и с колко, искът е отхвърлен като недоказан. По отношение на насрещния иск за осъждане на ищците да заплатят на ответницата и собственик на процесния имот обезщетение за лишаването й от ползване за периода от 20.06.2002 г. до 20.06.2012 г., въззивният съд е приел, че такова обезщетение се дължи, без да е необходимо изпращането на покана и без да е необходимо да се доказва дали ищците са реализирали печалба от имота, тъй като се касае за обезщетение по чл.59 от ЗЗД, при което от значение е само дали ползвателите на имота са се обогатили за сметка на неговия собственик от ползването на този имот.
1. С оглед тези мотиви на съда първият от поставените въпроси /дали фактическата власт на подобрителя върху имот, за който е било отстъпено право на строеж, задължително се упражнява със съзнанието, че имотът е чужд, когато не е оборена презумпцията по чл.69 от ЗС/ не е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, тъй като не е обусловил направените в обжалваното решение правни изводи на съда за неоснователност на предявения иск. Съдът е отхвърлил иска за заплащане на направените в имота на ответницата подобрения не защото ищците не са били владелци на имота към момента на извършване на подобренията /напротив, в решението е прието, че не е била оборена презумпцията на чл.69 от ЗС, поради което ищците са били владелци на имота/, а защото ищците не са добросъвестни владелци, поради което за извършените от тях подобрения в имота на ответницата не им се дължи обезщетение по чл.72, ал.1 от ЗС и защото искът по чл.74, ал.1 от ЗС за заплащане на направените от недобросъвестните владелци подобрения в имота на ответницата е останал недоказан.
2. Вторият поставен въпрос /дали владението на ищеца върху имот е добросъвестно по смисъла на чл.70, ал.2 от ЗС/ е твърде общ, без да поставя за решаване правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. Освен това, по общия правен въпрос /кога едно владение е добросъвестно/ има съдебна практика, от постановяването на която не са настъпили промени в обществените условия или в законодателството, които да налагат промяна на тази практика- тоест не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване по този въпрос.
3. По третият въпрос /дали изводът на съда за наличие на недобросъвестно вместо добросъвестно владение сам по себе си е основание за отхвърляне на иска за заплащане на направени в чужд имот подобрения/ обжалваното решение не противоречи на посочената от касатора задължителна практика на ВКС- решение № 129 от 13.07.2011 г. по гр.д.№ 72 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 359 от 21.07.2010 г. по гр.д.№ 1205 от 2009 г. на ВКС, Второ г.о. В тази практика на ВКС се приема, че когато е предявен иск за заплащане на извършени от добросъвестен владелец подобрения в чужд имот на основание чл.72, ал.1 от ЗС и съдът установи, че владелецът е бил недобросъвестен, следва да разгледа и се произнесе по иск с правно основание чл.74 от ЗС, а не да отхвърли иска по чл.72, ал.1 от ЗС само на това основание. Същото е прието и в обжалваното решение- искът е отхвърлен не само защото е установено, че ищците не са били добросъвестни владелци на имота и поради това нямат право на обезщетение по чл.72, ал.1 от ЗС, а и защото недоказана е останала претенцията по чл.74 от ЗС.
Предвид на всичко гореизложено не е налице основание по чл.280, ал.1 от ГПК, поради което касационното обжалване на решението на Софийския окръжен съд не следва да се допуска.
Ответницата не е представила доказателства за направени от нея разноски по делото пред ВКС, поради което такива разноски не следва да й бъдат присъждани.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 131 от 10.03.2014 г. по в.гр.д. № 992 от 2013 г. на Софийския окръжен съд, гражданско отделение, III-ти въззивен състав.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.