– 6 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 605
гр. София 02.07.2018 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 21.02.2018 (двадесет и първи февруари две хиляди и осемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 3838 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 7575/28.07.2017 година, подадена от К. М. А., срещу решение № 236/20.06.2017 година на Окръжен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 221/2017 година.
С обжалваното решение съставът на Окръжен Велико Търново е отменил първоинстанционното решение 629/28.09.2016 година и допълнителното такова № 93/13.02.2017 година на Районен съд Велико Търново, постановени по гр. д. № 1247/2016 година и е постановил ново такова, с което е определил режим на лични отношения между бащата И. Х. Ц. с малолетното дете П. И. Х. всяка втора и четвърта събота и неделя от месеца от 10.00 часа сутринта в събота до 18.00 часа следобед в неделя с преспиване в дома на бащата, който да взема и връща детето от и на адреса на майката К. М. А., както и по един ден от коледните, новогодишните и великденските празници, след предварително уточнение на деня с майката, от 10.00 часа сутрин до 18.00 часа следобед, като взима и връща детето от и на адреса на майката, а също така и тридесет дни през лятото, който период да не съвпада с платения годишен отпуск на майката.
В касационната си К. М. А. излага доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което от своя страна е довело и до неговата необоснованост. Направено е искане същото да бъде отменено в обжалваната му част и да се постанови друго, с което да бъде определен режим на лични отношения на И. Х. Ц. с малолетното му дете П. И. Х., така както е бил определен по първоинстанционното решение 629/29.09.2016 година и допълнителното такова № 93/13.02.2017 година на Районен съд Пловдив, І-ви брачен състав, постановени по гр. д. № 1247/2016 година.
Ответникът по касационната жалба И. Х. Ц. е подал отговор на същата с вх. № 8226/21.08.2017 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 236/20.06.2017 година на Окръжен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 221/2017 година, поради което и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано тя да бъде оставена без уважение.
К. М. А. е била уведомена за обжалваното решение на 29.06.2017 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 7575/28.07.2017 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на обжалваното решение съставът на Окръжен съд Велико Търново е посочил, че установените от него фактически обстоятелства са същите както и установените от първоинстанционния съд. Съгласно тях К. М. А. и И. Х. Ц. са родители на малолетния П. И. Х.. От обясненията на Ц. се установявало, че е живял на семейни начала с К. М. А. от 2009 година. След раждането на детето А. заминала за един месец при родителите си в [населено място], но впоследствие увеличила престоя си, след което се върнала за известно време в [населено място]. От края на 2014 година К. М. А. и П. И. Х. живеят при родителите на първата. От изготвения по делото социален доклад на ДСП Велико Търново било видно, че П. И. Х. живее с майка си и нейните родители в [населено място]. По информация дадена от тях детето контактувало с баща си през около двадесет дни. И. Х. Ц. заплащал издръжка в размер на 120.00 лева месечно. За детето била осигурена подходяща социално-битова среда за отглеждане и възпитание. Между К. М. А. и П. И. Х. съществувала силна емоционална привързаност, като не бивало да се пренебрегва необходимостта детето да поддържа контакти с баща си. В социалния доклад на ДСП С. било изложено, че са налице подходящи битови условия в собственото жилище на И. Х. Ц.. Същият бил изразил силната си емоционална привързаност към детето и вижданията си относно начина на отглеждане на детето от майката, според него достигащи до „родителско вманиачаване, присвояване на родителските права и стремеж към родителско отчуждение на сина от бащата”. Посочено било, че Ц. работи по график на трисменен режим на работа, но има родители пенсионери, които могат да му оказват подкрепа. по време на пребиваването на детето. Налице било желание за активна родителска връзка на бащата със сина му. В показанията си бащата на И. Х. Ц. сочил, че желанието на сина му било да вижда детето за повече от един път месечно за по няколко часа. Детето било общително и искало да контактува с тях. Останалите свидетели на Ц. сочели, че той е уважаван човек и живее в собствено жилище, което било добре обзаведено. Ц. искал да взима по-често детето при себе си, за да може то да контактува освен с него и с неговите родители, но майката не го давала. Свидетелите на К. М. А. сочели, че бащата посещавал детето един път месечно, а през останалото време не се е обаждал и не се е интересувал от него., не му носел подаръци, дори и за рождения му ден. Същевременно К. М. А. никога не била отказвала на И. Х. Ц. да се вижда с детето.
Въз основа на горните данни първоинстанционният съд е определил режим на лични отношения на И. Х. Ц. с малолетния П. И. Х. всяка събота и неделя от месеца от 10.00 часа сутринта до 17.00 часа следобед, като бащата да взема и връща детето от и на адреса на майката К. М. А., както и по един ден от коледните, новогодишните и великденските празници от 10.00 часа сутрин до 17.00 часа следобед, като взима и връща детето от и на адреса на майката, както и да има право да присъства на рождения ден на детето по местоживеенето на майката, а след навършване на седемгодишна възраст на детето, бащата да го взима при себе си по тридесет дни през лятото, който период да не съвпада с платения годишен отпуск на майката и да бъде разделен на две части от по петнадесет дни след предварително уточнение с майката.
Възприемайки същите данни съставът на Окръжен съд Велико Търново е изложил съображения за това, че П. И. Х. е [дата на раждане] и към момента на разглеждане на спора от въззивната инстанция е на три години. Безспорно било, че детето и майка му живеят в [населено място], а бащата в [населено място] и към момента на първоинстанционното решение последният е осъществявал лични контакти с детето един път месечно. При постановяване на решението и аргументацията му първоинстанционният съд се бил позовал основно на интереса на детето., материалните условия за живот на същото, на емоционалната връзка на всеки един от двамата родители с него.Бил отчетен както родителския капацитет на всеки един от родителите поотделно, така и потребностите на детето. Разпоредбите СК установявали задължение за родителите да се грижат за децата си, като полагат ежедневни грижи както за физическото, така и за духовното им развитие. Съгласно разпоредбата на чл. 123, ал. 1 от СК родителските права и задължения се упражнявали от двамата родители, заедно и поотделно. В случаите, когато родителите не живеели заедно, същите нямали възможност ежедневно да вземат решения, свързани с упражняването на родителските права. Това неудобство, засягащо пряко интереса на детето, се раз решавало с иск по чл. 127, ал. 2 от СК. В конкретния случай от събраните по делото доказателства било установено, че към момента малолетния П. И. Х. живее със своята майка К. М. А., която полага преките и непосредствени грижи за него. От друга страна, по делото било установено, че бащата И. Х. Ц. осъществява по-редки контакти със сина си. Същият обаче, проявявал интерес към неговото израстване, развитие и възпитание. С оглед на това съставът на Окръжен съд Велико Търново е приел, че И. Х. Ц. също демонстрира в определена степен родителски капацитет и грижовност, които биха му позволили да се грижи за детето пълноценно и адекватно. С оглед на това и тъй като упражняването на родителските права върху детето се осъществявало от майката, въззивният съд е приел, че в интерес на детето е да бъде предоставен на бащата един по-разширен режим на лични отношения и контакти с детето. Следвало да бъде осигурена възможност за контакти и лични отношения с детето при един по нормален и приемлив режим, поради което и е определил такъв с обжалваното решение.
Във връзка с горното в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК К. М. А. е поставила правните въпроси затова как се определя честотата и продължителността на контактите на другия родител с детето, и по какви критерии става това; определящ ли е интереса на детето и как се преценяват качествата на всеки един родител, съобразно данните по делото; следва ли при непознаване (не изградена все още връзка поради това че живеят разделени) между дете и родител при определяне на режима на лични отношения, съдът да постановява един период на опознаване и плавно разширяване на режима с увеличаване на възрастта на детето, с цел адаптация на детето към новия субект и среда; при съпоставяне на значимостта на понятието „интереси на детето” и конкретните обстоятелства (в конкретния случай) ниска възраст на детето и наличие на „данни”, според които бащата не познава детето си, кое да взема превес при определяне на режима на лични отношения на бащата с детето. В тази връзка се твърди, че са налице предпоставките за допускането на обжалваното решение до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като то противоречало на установената съдебна практика, намерила израз в ППВС № 1/12.11.1974 година по гр. д. № 3/1974 година, решение № 291/09.10.2012 година, постановено по гр. д. № 115/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 26/02.03.2010 година, постановено по гр. д. № 598/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.. Освен това е поставен и процесуално правния въпрос за това задължен ли е съдът, сезиран с иск по чл. 127, ал. 2 от СК, да събира служебно доказателства с оглед охрана интересите на детето към всеки един момент от развитието на производството пред инстанцията по същество.
Първата група въпроси, които К. М. А. е поставила в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не обуславя допускането на касационен контрол на обжалваното решение. При постановяването му въззивният съд се е съобразил с дадените с ППВС № 1/12.11.1974 година по гр. д. № 3/1974 година указания за това, кои обстоятелства следва да бъдат преценявани при определянето на режима на личните отношения между родителите и децата, поради което и не е налице твърдяното от К. М. А. противоречие между решението и постановлението. Режимът на личните отношения между родители и деца се определя след съвкупната преценка на всички, установени в конкретното производство, обстоятелства имащи значение за това. Преценката за начина на осъществяване на тези отношения е винаги конкретна. С оглед на това е възможно в определен случай едно обстоятелство да има различно значение и тежест при определяне на отношенията от тези, които би имало в друг случай. Затова не може да бъде изведено едно общо правило нито за това как да се определят честотата и продължителността на контактите между родителя и детето, нито за това дали в определени случаи задължително да се определя плавно разширяване на режима на личните отношения и евентуално за продължителността на този период и начина на разширяването, нито пък за това как дадено обстоятелство се съотнася към интересите на детето. Тези въпроси се преценяват от съда във всеки конкретен случай, поради което преценката дали са разрешени правилно предполага касационният съд да извърши проверка на правилността на обжалваното пред него решение. Такава проверка обаче не може да бъде извършвана във фазата на производството по допускането на касационното обжалване по чл. 288 от ГПК, а едва в следващата фаза на производството при разглеждането на касационната жалба по същество по чл. 290 от ГПК. С оглед на това така поставените въпроси не отговарят на установените с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГТК на ВКС изисквания за правен въпрос, по който може да бъде допуснато касационно обжалване.
Така поставения в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на К. М. А. процесуално правен въпрос е съществен, но не обуславя допускането на обжалваното решение до касационен контрол. В изложението не са изложени твърдения, въз основа на което да бъде направен извод, че са налице някои от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускането на касационното обжалване. Освен това в решението на Окръжен съд Велико Търново не се съдържа произнасяне по този въпрос, а и в подадената срещу това решение касационна жалба не се съдържат оплаквания за това, че делото е останало непопълнено с необходимите доказателства, поради бездействието на съда да събере служебно такива. Само посочването на т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС не може да бъде счетено за такова оплакване, при положение че не се сочат конкретни доказателства, които въззивният съд е трябвало или е могъл да събере служебно, но не го е направил. Поради това касационният съд може да даде отговор на този въпрос само по принцип, но без да преценява дали въззивното решение е правилно с оглед на този отговор или не. Касационното обжалване обаче се допуска в случаите, когато по отношение на поставения в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК е формулирано и конкретно оплакване в касационната жалба.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 236/20.06.2017 година на Окръжен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 221/2017 година по подадената срещу него К. М. А., касационна жалба с вх. № 7575/28.07.2017 година и такова не трябва да се допуска.
С оглед изхода на спора К. М. А. ще трябва да заплати на И. Х. Ц. сумата от 300.00 лева разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 236/20.06.2017 година на Окръжен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 221/2017 година, по подадената срещу него от К. М. А. с Е. [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адв. Н. Н., касационна жалба с вх. № 7575/28.07.2017 година.
ОСЪЖДА К. М. А. с Е. [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адв. Н. Н. да заплати на И. Х. Ц. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН] сумата от 300.00 лева разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.