ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 631
София, 09. юли 2018 г.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на шести юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр. д. № 2004 по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 23/27.02.2018 на Варненския апелативен съд по гр. д. № 15/2018, с което е потвърдено решение № 1514/18.10.2017 на Варненския окръжен съд по гр. д. № 2518/2016, с което П. е осъдена да заплати сумата 30.000 лева обезщетение на неимуществени, както и сумата 4.589,29 лева обезщетение за имуществени вреди на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.
Недоволен от решението е касаторът П., представляван от И. Н. – заместник апелативен прокурор на Апелативна прокуратура – В., като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси за задължението на въззивния съд да се произнесе по възражение за съпричиняване, каквото не е направено пред първоинстанционния съд и за задължението му да изложи собствени мотиви, когато препраща към мотивите на първоинстанционния съд, както и по материалноправния въпрос за определянето на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, които (въпроси) са решени в противоречие с практиката на ВКС, основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Позовава се на противоречие с ТР № 1/2013, ТР № 1/2000, ППВС № 4/1968, ТР № 3/2005 на ВКС, ОСГК.
Ответникът по жалбата П. Д. П., представляван от адв. Ю. Г. от ВАК, я оспорва, като счита, че въззивното решение е правилно и не следва да се допуска до касационно обжалване. Претендира направените за касационното производство разноски.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че предметът на делото пред въззивната инстанция не е под 5.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 31.03.2010 г. срещу ищеца е било образувано досъдебно производство, като са му повдигнати обвинения по чл. 321, ал. 3, т. 2, вр. с ал. 2 НК, по чл. 282, ал. 2 НК, по чл. 311, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 НК, чл. 220, ал. 2, вр. чл. 20, ал. 2 НК, който към този момент е заемал длъжността „Прокурист“ на [фирма] – В.. При претърсване и изземване на същата дата във вила в местността „Р.“ и от кабинета на ищеца са иззети движими вещи и парични суми (180 броя банкноти с номинал 100 лева и два броя преносими компютри, върнати и предадени на ищеца на 14.04.2014 г.). С определение от 03.04.2010 спрямо ищеца е взета мярка за неотклонение „домашен арест“, изменена в „парична гаранция“ в размер на 10.000 лева, впоследствие отменена и върната на молителя. С определение от 09.10.2013 г. по ч. гр. д. № 1185/2013 г. на Окръжен съд Варна е потвърдено постановление на Окръжна прокуратура – В. от 18.06.2013 г. за прекратяване на досъдебното производство за повдигнатите обвинения по чл. 321, ал. 3, т. 2, вр. ал. 2 НК, по чл. 282, ал. 2 НК и по чл. 311, ал. 1, вр. чл.26, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 НК, като в останалата част досъдебното производство е изпратено на районна прокуратура В. по повдигнатото обвинение по чл. 220, ал. 2, вр. чл. 20, ал. 2 НК, което с влязло в сила постановление на 23.05.2014 г. е било прекратено. Въззивният съд е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за причинени на ищеца вреди в резултат от повдигнато обвинение за извършено престъпление, за което наказателното производство е било прекратено. За периода от 01.01.2005 г. – 31.12.2010 г. е възложена данъчна ревизия на ищеца за данъци по чл. 35 ЗОДФЛ и чл. 48 ЗДДФЛ за периода. Видно от медицински направления от 03.04.2010 г., 07.04.2010 г. и 18.06.2010 г. са извършени лекарски консултации на ищеца във връзка с краткотрайна загуба на съзнание, главозамайване, бодежи в гърдите, главоболие и световъртеж, като съгласно заключението на назначената комплексна съдебно-медицинска и психиатрична експертиза, ищецът е страдал от хипертонична болест, като по време на ареста му са регистрирани хипертонични кризи, констатирани са: психотравмени преживявания, нарушаващи на моменти изказа, свързани с изблици на възбуда и емоционално напрежение; налице са емоционални блокажи и травматични спомени, симптоми на генерализирана тревожност с вегетативна симптоматика, последвани от предписано медикаментозно лечение. Посочено е, че понастоящем преживяното от ищеца се е превърнало в психотравма и е причина за прояви на признаци на емоционална лабилност, като в съдебно заседание вещото лице К. сочи, че той свързва смъртта на съпругата си през 2014 г. с преживяното и счита, че е допринесъл за нея. Дъщерята на ищеца е разпитана като свидетел и в показанията си е изложила факти, свързани с ареста му, последващото му здравословно състояние и начина, по който предварителното производство се е отразило на семейството им – при ареста му тя е била бременна в 6-я месец, а майка й починала в края на 2014 година. След анализ на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че от момента на първото процесуално-следствено действие – претърсване и изземване (31.03.2010 г.) до края на наказателното производство през 2014 г. и включително до настоящия момент ищецът е претърпял емоционално-негативни преживявания, стрес, обект е на отрицателното обществено и медийно отразяване на събитията във връзка с акция „М.“. Съобразени са следните обстоятелствата: че ищецът е заемал управленска длъжност, ползвал се е с авторитет и уважение в професионалната и в семейната среда преди започване на досъдебното производство; показността на акцията по задържането му, отразявана от всички медии; извършването на процесуално следствените действия в дома и на работното му място пред много хора (отразило се на усещането му за лично достойнство и чест, като е отчетено, че въпреки негативното отразяване на събитието, не са представени доказателства за промяна на отношението на неговите близки и роднини, нещо повече – ищецът е успял да продължи трудовата си дейност след прекратяването на предварителното производство); диагностицирането на ищеца с генерализирана тревожност; провежданите от прокуратурата процесуално-следствени действия); след освобождаването му от заеманата длъжност е загубил трудовите си доходи за осигуряване издръжката на семейството; предпенсионната му възраст; инициираната по повод наказателното производство данъчна ревизия; изземването от дома на спестявания в размер на 18.000 лева; връщането му от границата по повод задгранично пътуване; повдигнатите четири обвинения, производствата по които са поетапно прекратени в досъдебната фаза; взетите мерки за неотклонение, съобразени с индивидуалното му положение (задържането под стража е продължило в законоустановения срок от 72 часа, домашният арест – 2 месеца и половина, през което време му е давано разрешение за напускане на дома с цел провеждане на медицински прегледи и по негова молба е било променено мястото за изпълнение на мярката „домашен арест“). Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че сумата в размер на 30.000 лева справедливо ще обезщети ищеца за претърпените неимуществени вреди, които са в пряка причинно-следствена връзка с воденото срещу ищеца и прекратено наказателно производство. Изложени са съображения, че направеното едва пред въззивната инстанция възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца чрез показанията му, давани в досъдебното производство не могат да бъдат предмет на въззивната проверка на решението – такива твърдения не са въведени с отговора на исковата молба и в производството пред първоинстанционния съд. Като основателни са уважени и исковете за обезщетение на претърпените от ищеца имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от неначислени лихви върху сумата от 10.000 лева, внесена по мярка за неотклонение „парична гаранция” и върху сумата от 18.000 лева, иззета при обиск на 31.03.2010 г. от сейф на ищеца.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, макар поставените въпроси да обуславят решението по делото, тъй като въззивният съд е съобразил установената съдебна практика на ВКС. Възражението за съпричиняване, заедно с другите възражения се преклудира с изтичането на срока за отговор на исковата молба. Съгласно т. 4 ТР № 1/2013, ВКС, ОСГТК възраженията на ответника срещу предявения иск поначало се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК, поради което не могат да се направят за първи път пред въззивния съд. Това се отнася и за възраженията за погасителна и придобивна давност. Същите могат да се въведат за първи път пред въззивната инстанция, само ако страната поради нарушаване на съдопроизводствените правила (например нарушаване на правото й на участие в първоинстанционното производство) не е могла да ги заяви пред първата инстанция. По силата на изричната разпоредба на чл. 133 във връзка с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. По силата на концентрационното начало в процеса, страната не може да поправи пред въззивната инстанция пропуските, които поради собствената си небрежност е допуснала в първоинстанционното производство. Да се допусне противното, би означавало да се обезсмисли заложената в процесуалния закон идея за дисциплиниране и ускоряване на исковото производство чрез концентриране в началната фаза на процеса на действията по определяне на исканията и възраженията на страните и по установяване на релевантните за спора факти.
По втория повдигнат въпрос въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, че е длъжен да обсъди всички обстоятелства по делото съобразно доводите и възраженията на страните и изложи мотиви по въпросите, които обуславят решението на делото, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд, в частта, която споделя.
В случая въззивният съд не се е отклонил от установената практика на ВКС, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства.
При този изход на делото на ответницата по касация следва да бъдат присъдени направените за касационното производство разноски за адвокатско възнаграждение.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 23/27.02.2018 на Варненския апелативен съд по гр. д. № 15/2018.
ОСЪЖДА П., С. да заплати на П. Д. П. от [населено място] сумата 500,00 лева разноски по делото.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.