4
определение по гр.д.№ 5228 от 2015 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 632
София, 09.122015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на втори декември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 5228 по описа за 2015 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. И. Доржинова, Е. И. З., Г. С. М. и Денка С. А. срещу решение № 2261 от 06.04.2015 г. по гр.д. № 15583 от 2014 г. на Софийския градски съд, ГО, II-б въззивен състав, с което е потвърдено решение от 05.06.2014 г. по гр.д.№ 46708 от 2011 г. на Софийския районен съд, 120 състав за отхвърляне на предявените искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК от Е. И. Доржинова и Е. И. З. срещу Държавата за собственост върху имот с идентификатор № 68134.4324.147 с площ от 523 кв.м. и от Г. С. М. и Денка С. А. срещу Държавата за собственост върху имот с идентификатор № 68134.4324.148 с площ от 499 кв.м. и двата имота по кадастралната карта на [населено място], район „О. купел“, вилна зона „Л.“, одобрена със заповед № РД-18-74 от 20.10.2009 г.
В касационната жалба се твърди, че решението на Софийския градски съд е недопустимо и неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Според пълномощника на касатора въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС /решение № 58 от 12.05.2014 г. по гр.д.№ 7025 от 2013 г. на ВКС, ГК, Второ г.о., Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 61 от 30.04.2010 г. по т.д.№ 741 от 2009 г. на ВКС, ТК, Първо т.о./ по следните правни въпроси:
1. Допустимо ли е въззивният съд да постанови решението си въз основа на изводи, които не се основават на доказани в хода на производството твърдения, като в резултат признае съществуването на право на собственост на ответника на непосочено основание и въз основа на обсъждане и уважаване на непредявено и недоказано възражение за изтекла в негова полза придобивна давност ?
2. Като е разгледал непредявено възражение за изтекла придобивна давност в полза на ответника, въззивният съд постановил ли е решение, с което е нарушил правилата за разпределение на доказателствената тежест ?
3. Може ли съдът да изгради изводите си на факти, които страните не са имали възможност да обсъдят ?
В писмен отговор от 08.09.2015 г. пълномощникът на Държавата, представлявана от МРРБ, оспорва жалбата. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на касационното обжалване счита следното: За да постанови решението си за потвърждаване решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявените установителни искове за собственост, въззивният съд е приел, че въпреки че отчуждаването на процесните имоти не е било извършено по предвидения в чл.27, ал.1 ЗДИ /отм./ ред /не е налице постановление на МС, което да е обнародвано в ДВ/, Държавата е станала собственик на тези имоти на основание давностно владение, тъй като предоставеният за нуждите на Министерството на отбраната имот реално е бил ползван непрекъснато след разпореждането за отчуждаване № Р-2637 от 12.11.1951 г. като учебен полигон на МО и на това основание е станал държавна собственост преди 1969 г. Поради това и с оглед разпоредбата на чл.86 ЗС ищците не са можели да придобият процесните имоти по давност, независимо от продължителността на осъществяваното от тях владение.
Не е налице посоченото от касаторите основание на чл.280, ал1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на това решение по поставените правни въпроси поради следното: Посочените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси не са въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са от значение за делото. И трите въпроса се основават на невярното твърдение на касаторите, че съдът е разгледал и се е произнесъл по непредявено от ответника възражение за придобиване на имотите по давност. Видно от отговора на исковата молба от 21.12.2011 г. /стр.3 от отговора/, Държавата е направила възражение за придобиване на процесните имоти по давност своевременно.
Същевременно не е налице противоречие между обжалваното решение и посочената от касаторите практика на ВКС:
1. В решение № 58 от 12.05.2014 г. по гр.д.№ 7025 от 2013 г. на ВКС, ГК, Второ г.о. е прието, че е недопустимо съдът да основава решението си на документ, който не е представен по делото и че при преценка на доводите и възраженията на страните съдът следва да изхожда от факти, на които страните се позовават и не може да извлича правни последици от фактически обстоятелства, които страната не е посочила и от доказателства, които не са събрани по делото. Обжалваното решение не противоречи на това решение на ВКС. В него въззивният съд не е основал изводите си на документ, който не е представен по делото, нито е взел предвид факти, на които страните не са се позовали и на доказателства, които не са били събрани по делото. Изводът си за придобиване на процесните имот от Държавата по давност съдът е основал само на събрани по делото доказателства. Доколко този извод на съда е правилен и обоснован /доколко действително Държавата е доказала осъществявано в имотите владение в продължение на повече от 10 години/ е въпрос, който касае правилността на решение и като такъв има отношение към основанията по чл.281, ал.1, т.3 ГПК за касационно обжалване. Той, обаче, не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е свързан с приложение на правна норма, а с преценка на събраните по конкретното дело доказателства, поради което не може да послужи като основание за допускане на касационното обжалване.
2. В Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11 от 2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че при оспорване на признато с констативен нотариален акт право на собственост, тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл.193 ГПК. В обжалваното решение, макар и не изрично, съдът по същество е приел същото- че в тежест на Държавата е било да докаже оспорването на представените от ищците констативни нотариални актове за собственост, но след преценка на събраните по делото доказателства е приел, че това оспорване е доказано /тъй като е приел, че по делото са събрани доказателства за придобиването на процесните имоти от Държавата по давност и че е била налице законова забрана за придобиването на тези държавни имоти по давност от физически лица/.
3. В решение № 61 от 30.04.2010 г. по т.д.№ 741 от 2009 г. на ВКС, ТК, Първо т.о. е прието, че съдът трябва да изгради своя извод относно спорното право само върху тия факти, които страните са имали възможност да обсъдят. Обжалваното решение не противоречи на тази практика на ВКС, тъй като въззивният съд не е основал изводите си на факти, които страните не са имали възможност да обсъдят. Възражението на ответника за изтекла придобивна давност не е факт, а правен довод, който е направен от ответника своевременно /още в отговора на исковата молба/ и по този довод ищците са имали възможност да вземат становище. Обстоятелството, че въззивният съд се е произнесъл по това възражение, въпреки че първоинстанционният съд не се е произнасял по него, не представлява недопустимо произнасяне, тъй като се касае за произнасяне по евентуално възражение, след като основното възражение срещу иска е прието от въззивния съд за неоснователно: Първоинстанционният съд не се е произнесъл по евентуално направеното възражение за давност, тъй като е счел за основателно основното възражение на ответника срещу предявения иск за собственост /че Държавата е собственик на процесните имоти на основание тяхното отчуждаване за нуждите на Министерството на отбраната/. По жалба на ищците въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд, но с други мотиви- приел е за неоснователно основното възражение на ответника за придобиване на имотите на основание отчуждаването им за нуждите на МО, но е приел за основателно евентуалното възражение за придобиване на имотите по давност.
Поради гореизложеното не е налице посоченото от касаторите основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и касационното обжалване на решението на Софийския градски съд не следва да се допуска.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2261 от 06.04.2015 г. по гр.д. № 15583 от 2014 г. на Софийския градски съд, ГО, II-б въззивен състав.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.