О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 686
София, 20.11.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 27.10.2015 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 3536/14 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], гр.София против въззивното решение на Софийски градски съд № 2348/04.04.2014 год., по в.гр.д.№ 7689/2013 год., с което е потвърдено решението на Софийски градски съд от 21. 03. 2013 год., по гр.д.№ 46795/2012 год. и по предявения от “П. С.”АД, гр.София срещу касатора положителен установителен иск, основан на чл. 422, ал.1 ГПК, е признато за установено съществуване на вземане на ищеца, формирано от сумите: 13 824.53 лева – неизплатена цена по договор за покупко- продажба на пътна и непътна асфалтова смес, обективирана във фактура № [ЕГН] /24.11.2010 год. и във фактура № [ЕГН]/01.12.2010 год., ведно със законната лихва върху тази сума , начиная от 04.07.2012 год. до окончателното и изплащане и 2 236.42 лв. – обезщетение за забава за периода 25.11.2010 год. – 30.06.2012 год., за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, по гр.д.№ 32573/2012 год. на СРС, като в тежест на ответника по спора е възложена и отговорността за деловодните разноски за заповедното производство в размер на 2 834.70 лева.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В инкорпорирано в съдържанието на касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за крайния правен резултат по делото процесуалноправни въпроси: 1. “Налице ли е извънсъдебно признание на целия размер на фактурираната от едната страна сума, в случай на извършено частично плащане от другата страна?” и 2. ”В случай, че частичното плащане представлява извънсъдебно признание за размера на цялото задължение по даден договор, то това означава ли, че извършването на авансово плащане от страна на възложителя е достатъчно, за да претендира изпълнителят плащане и на останалата част от договорената сума, без това да е обвързано с изпълнение на поетите от него договорни задължения?”
Като израз на визираното противоречие в съдебната практика е посочено решение на ВКС № 214 от 14.02.2003 год., по гр.д.№ 18874/ 2002 год., а противоречието със задължителната практика на касационната инстанция жалбоподателят е илюстрирал с решение № 98 от 26.07.2013 год., по т.д.№ 851/2012 год. на І т.о. на ВКС.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по основателността на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол , по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да уважи предявения положителен установителен иск, основан на чл.422, ал.1 ГПК, решаващият състав на въззивната инстанция, след самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства, вкл. заключението на изслушаната съдебно- счетоводна експертиза, е споделил изцяло, като основан на закона и доказателствения материал по делото, извода на първостепенния съд за валидно възникнало между страните облигационно правоотношение, породено от сключен помежду им договор за търговска продажба, по който е налице неизпълнение на ответника, в качеството му на купувач, да плати изцяло дължимата покупна цена на продадената му от ищеца стока, обективирана в процесните двустранно подписани фактури. Позовавайки се на правната характеристика на договора за търговска продажба – консенсуален и неформален и отчитайки доказателственото значение на двустранно подписаните фактури, на частен свидетелстващ документ, осъществените действия по тяхното отразяването в счетоводните книги на двете страни по спора в техния пълен размер и включването им в дневниците по ДДС, както и извършеното частично плащане след осъществено прихващане, материализирано в Протокол за взаимно прихващане на задължения от 26.11.2010 г., на задължението по една от тези фактури въззивната инстанция е преценила като неоснователен доводът на касатора, че същите, като счетоводни документи, не отразяват действителното количество доставена стока и дължимата покупна цена. Препращайки към мотивите на първоинстанционното решение по правилото на чл.272 ГПК решаващият състав на Софийски градски съд е възприел за съобразен със закона и изводът на СРС, че дори и данъчните фактури да не са били подписани от законния представител на ответното търговско дружество, то тяхното осчетоводяване и включване в дневниците за продажби и в справките –декларации е достатъчно, за да намери приложение презумпцията на чл.301 ТЗ, според която търговецът потвърждава извършените от негово име без надлежно учредена представителна власт действия, ако не се противопостави веднага след узнаването. Като допълнителен аргумент в подкрепа на приетото отсъствие на своевременно противопоставяне на търговеца- ответник СГС е посочил и извършеното от същия частично погасяване на задължението му чрез плащане, съобразно отразяването му от продавача в съответната фактура.
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.
Поставените от касатора въпроси не отговарят на общото изискване да са значими за крайния правен резултат, постановен по делото. Освен, че отговорът на всеки един от тях е обусловен от преценката на конкретния доказателствен материал и приетата за установена, въз основа на същата фактическа обстановка по спора, което съгласно задължителни постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС , изключва приложението на чл.280, ал.1 ГПК, то вторият въпрос е и хипотетичен, тъй като въобще не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция.
Дори, обаче, да се приеме, че първият от формулираните от жалбоподателя правни въпроси попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, с което общата главна предпоставка за достъп до касация е доказана, неоснователно по отношение на същия е позоваването на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Възприетото от въззивната инстанция разрешение е в пълно съгласие с формираната по реда на чл.290 и сл. ГПК задължителна и трайно непротиворечива практика на касационната инстанция, която се споделя от настоящия съдебен състав и на част от която е въззивният съд изрично се е позовал в обжалвания съдебен акт. Същата, обективирана и в служебно известните на настоящия съдебен състав решения: № 46/23.07.2009 г. по т. д. № 454/2008 г. на ВКС, II т. о., № 44 / 31.03.2009 г. по т. д. № 447/2008 г. на ВКС, II т. о.,№ 109/07.09.2011 г. по т. д. № 465/2010 г. на ВКС, II т. о., № 71/08.09.2014 г. по т. д. № 1598/2013 г. на ВКС, II т. о., № 252/01.01.2013 г. по т. д. № 1067/2011 г. на ВКС, II т. о. и много др. е в смисъл, че фактурата може да бъде доказателство за сключен договор за търговска продажба на движими вещи, ако отразява съществените елементи от съдържанието на сделката. Затова, дори фактурата да не съдържа всички реквизити, изискуеми от ЗСч., или да е оспорена в процеса, съдът е длъжен да прецени доказателственото й значение за удостоверените в нея факти наред с останалите доказателства по делото,като съобрази, че вписването и в дневниците за покупки и за продажби на продавача и купувача, отразяване на стойността й в справките – декларации по ЗДДС и ползването на данъчен кредит, при определени обстоятелства, както е и в разглеждания случай, съставлява извънсъдебното признание на страната, която я оспорва.
При наличие на задължителна съдебна практика селективното основание по т.2 е неприложимо. Отделен остава въпросът, че случая то е и недоказано, доколкото цитираното решение № 214/14.02.2003 год, по гр.д.№ 18874/2002 год. на V г.о. на ВКС е неотносимо, предвид различните факти и обстоятелства, при които е извършена преценката на съда дали извършеното от длъжника плащане само на част от задължението към Банката- кредитор има характер на признание за неговия пълен размер. Що се касае до решение № 98 от 26.07.2013 год., по т.д.№ 85182012 год. на І т.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК, с него е даден отговор на различен от разрешения с обжалвания съдебен акт правен въпрос – дали плащането на кредитор на ДДС по конкретни фактури с посочен в тях определен размер на задължението, счетоводното записване размера на задължението към конкретен кредитор във воденото от предприятието –длъжник счетоводство и извършените частични плащания, съответно прихващания с вземания по конкретни фактури, представляват признание на длъжника по см. на чл.116, б.”а” ЗЗД за пълния размер на дълга му. Несъмнено е, че въпрос, свързан с приложението на чл.116, б.”б” ЗЗД и прекъсване теченето на погасителната давност, с оглед направено изрично признание от длъжника не е бил предмет на разрешаване с решението на СГС, поради което визираното от касатора противоречие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК е недоказано, съгласно постановките в т.2 на ТР № 1/19.10.2010 год.на ОСГТК на ВКС.
Наличието на формирана по реда на чл.290 и сл. ГПК задължителна за съдилищата в страната практика на касационната инстанция, по отношение на която няма доказана в процеса обществена и правна необходимост от осъвременяване изключва, съгласно т.4 на ТР № 1/ 19. 02.2020 год. на ОСГТК на ВКС приложението и на критерия за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Отделен е въпросът, че соченото селективно основание касаторът е аргументирал единствено с възпроизвеждане на законовия му текст, което е самостоятелно основание да се отрече приложимостта му и да се изключи задължението на състава на касационната инстанция да го обсъжда.
Ответникът по касационната жалба не е претендирал деловодни разноски, поради което при този изход на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК съставът на ВКС,ТК не се произнася по отговорността за същите.
Водим от гореизложените съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд № 2348/04.04.2014 год., по в.гр.д.№ 7689/2013 год..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: