4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 653
С., 03.09.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на двадесет и четвърти февруари две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
при секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело N 441/2011 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място] срещу въззивно решение № 24 от 06.01.2011 г. по т.д.№ 266/2010 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставено в сила решение от 08.02.2010 г. по т.д.№ 35/2007 г. на Софийски градски съд в частта, с което са отхвърлени предявените от [фирма] срещу [фирма], сега [фирма] обективно съединени искове по чл.59 ЗЗД за сумата 80000 лв., претендирана като обезщетение за ползване без основание на собствения му имот – 4/5 идеални части от партерен етаж, мецанин и мазе в жилищна сграда в [населено място], [улица], ведно с ДДС в размер на 18000 лв., както и акцесорния иск по чл.86 ЗЗД за сумата 10 000 лв.
В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за неправилност и необоснованост, а като основание за допускане на касационно обжалване сочи хипотезите на чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК.
Ответната страна [фирма] оспорва както предпоставките за допустимост на касационното обжалване, така и основателността на наведените в жалбата отменителни основания.
Ответникът по касация М. Ж. Б. и третите лица -помагачи Т. К. Д., Я. Т. Д. и В. Й. С. не изразяват становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
С обжалваното решение е прието е за установено, че процесният имот е отдаден под наем с договор от 26.10.1993 г., сключен между [фирма] – праводател на [фирма] от една страна и от друга страна – Я. Д., М. Б., В. С., Т. Д. като съсобственици на имота и [фирма], последното в качеството на пълномощник, овластено от четирите физически лица като съдружници в дружеството и съсобственици на 4/5 идеални части от процесния недвижим имот, да ги представлява в отношенията им с банката и да получава наемната цена от тяхно име. По силата на първоначалния договор част от процесния имот е предоставен на ответната банка за ползване за срок от 10 години при месечна наемна цена в размер на 160 000 неденоминирани лв., платима по банковата сметка на дружеството. На проведено през 1993 г. общо събрание на [фирма] са приети решения за приемане на нови съдружници и за увеличаване на капитала на дружеството чрез апортиране на притежаваните в съсобственост от четиримата му съдружници общо 4/5 идеални части от процесния недвижим имот, които обстоятелства са вписани по партидата на дружеството с регистърно решение от 21.03.1994 г. по ф.д.№ 7791/1992 г. на Софийски градски съд. С решение от 16.08.1999 г. е вписано преобразуването на [фирма] в [фирма] и поемането на активите и пасивите му при условията на универсално правоприемство. По решение на наемодателите от 23.07.1997 г. са оттеглени пълномощията на [фирма] да ги представлява в наемните отношения с банката, последната е уведомена писмено за овластяване на [фирма] за получаване на наемната цена. Установено е, че през целия исков период банката е изплащала договорения наем на вписаните в договора като овластени лица или наемодатели, като в последващите анекси и допълнителни споразумения с нея ищецът не е уведомил банката за промяната в собствеността. С оглед на това въззивният съд приел, че приобретателят на процесния имот не е встъпил в наемното правоотношение по силата на чл.237 ЗЗД, тъй като за да придобие качеството на наемодател и правото да получава наемна цена, приобретателят трябва своевременно да съобщи на наемателя за настъпилата промяна в собствеността, което в случая не е сторено.
Въз основа на така установените по делото факти въззивният съд приел от правна страна, че ищецът е установил собствеността си върху процесния имот и e доказал обедняването си в резултат на лишаването му от възможността да ползва притежавания недвижим имот, но е счетено, че не са доказани останалите елементи от фактическия състав на субсидиарния иск по чл.59 ЗЗД – обогатяване от банката за чужда сметка.
Настоящият състав на Второ търговско отделение намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Неоснователно се поддържа от касатора, че даденото от въззивния съд разрешение по въпроса за приложението на чл.237, ал.2 ЗЗД противоречи на застъпеното с Решение № 664 от 22.05.1992 г. по гр.д.№ 259/1992 г., ІV г.о., ВС становище, че прекратяването на договора в посочената хипотеза настъпва по право. Макар и да не съдържа изрично произнасяне по него, настоящият състав намира, че положителният отговор на този въпрос имплицитно се съдържа в съобразителната част на решението, индиция за което е поставеният на обсъждане въпрос дали извършеното от ответната банка плащане на наемната цена има погасителен ефект спрямо новия приобратетел. С направения извод, че приелите плащането са лица от визираните в чл.75, ал.2 ЗЗД, които се явяват овластени да получат изпълнението и като последица констатираният погасителния ефект се потвърждава становището на настоящия състав, че не е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за достъп до касация..
В основата на втория въпрос отново стои този за приложението на чл.75, ал.2 ЗЗД, който обаче няма значението на правен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК въпрос, тъй като касае оценъчната дейност на събраните по делото доказателства и има отношение към правилността на въззивното решение, но не и към основанията за допускане на касационното обжалване. Независимо от това, чрез представения съдебен акт, за който няма данни да е влязъл в сила, касаторът не доказва и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е аргументирано от касатора с необходимостта от произнасяне поради липса на съдебна практика по два въпроса – за съдбата на наемния договор при промяна собствеността на отдадения под наем имот и наличието на обогатяване при плащане на ненадлежен кредитор. Това основание също не е налице. Отговорите и на двата въпроса са обусловени от конкретно приета фактическа обстановка във всеки конкретен случай, каквато е и съдебната практика по приложимите в случая разпоредби на чл.237, чл.65 и чл.59 ал.1 ЗЗД.
В обобщение, не са налице визираните в закона предпоставки за допускане на въззивното решение до касация.
Водим от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 24 от 06.01.2011 г. по т.д.№ 266/2010 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: