4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 657
С., 30.09. 2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети септември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 1359/2019 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. К. Н., подадена чрез пълномощника му адвокат П. Н., срещу въззивно решение № 114 от 02.11.2018г. на Бургаския окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 1137/2018г., с което е отменено решение № 41/11.01.18г. по гр.д.№ 1621/17г. на Бургаския районен съд в частта, с която „Презента“ ЕООД е осъдено да заплати на П. К. Н. сумата от 2000 лв., представляваща обезщетение за причинените му от публикация от 13.03.2012г. в интернет страницата на дружеството неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху горната главница, считано от датата на деликта до окончателното й изплащане, както и разноските по делото, вместо което предявеният иск е отхвърлен до този размер и П. К. Н. е осъден да заплати на „Презента“ ЕООД направените в двете инстанции разноски в размер на 2670 лв.
Първоинстанционното решение № 41/11.01.18г. по гр.д.№ 1621/17г. на Бургаския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от П. К. Н. срещу „Презента“ ЕООД иск по чл. 49 ЗЗД за разликата над размер 2000 лв. до пълния предявен размер от 20 000 лв. и ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 720 лв. – разноски по делото, не е било предмет на въззивна проверка и е влязло в сила.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради явна несправедливост. Искането е за неговата отмяна и уважаване на предявения иск.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 62/06.03.2012 г. по гр.д. № 1376/2011 г. на ВКС, IV г.о., решение № 85/23.03.2012 г. по гр.д. № 1486/2011 г. на ВКС, IV г.о., решение № 369/26.11.2015 г. по гр.д. № 2098/2015 г. на ВКС, IV г.о., според която конституционното право по чл. 39, ал. 1 КРБ и свободата на мнение не трябва да се използва, за да увреди доброто име на другиго. Касаторът се позовава и на решение № 263/15.02.2013 г. по гр.д. № 1740/2011 г. на ВКС, III г.о., според което при преценката за наличие на „обида“ и „клевета“ следва да се съобразят легалните дефиниции в НК. В хипотезата на твърдяна клевета, в тежест на ответника е да установи, че изнесените от него факти отговарят на действителното положение. Сами по себе си обидата и клеветата са свързани с изживяването на негативни емоции. Независимо от това, в тежест на ищеца е да установи вида, характера и интензитета им и това, че същите са настъпили именно в резултат на установената обида и клевета. Цитира се и приетото в решение № 439/20.01.2016 г. по гр.д. № 2773/2015 г. на ВКС, IV г.о., според което за ангажиране на отговорността на печатното издание, следва да се съобрази доколко публикациите нарушават личните права и свободи на ищеца в процеса и доколко издателят е осъществил чрез тях конституционно гарантираното право на свобода на словото, което е ограничено от личните права на чест, достойнство и право на живот и липсата на унизително отношение, също конституционно гарантирани. Касаторът се позовава и на решение № 484/09.06.2010 г. по гр.д. № 1438/2009 г. на ВКС, III г.о., в което е прието, че следва да се съобразява доколко направените оценки в публикациите са в допустимите граници на свободата на словото и са в обществен интерес, ако не засягат достойнството на личността. Цитира се решение № 62/06.03.2012 г. по гр.д. № 1376/2011 г. на ВКС, IV г.о., според което оценъчните съждения не могат да се проверяват за тяхната вярност – те представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност. Сочи се и решение № 404/13.07.2010 г. по гр.д. № 907/2009 г. на ВКС, III г.о., според което издателят, чрез своите длъжностни лица, определя характера и съдържанието на публикуваните материали и носи отговорност на основание чл. 49 ЗЗД в качеството на възложител на работата по съставяне, подбор и поместване на печатните материали.
Поддържа се очевидна неправилност като основание за допускане на касационно обжалване. Според касатора изложеното за него в публичното пространство представлява разгласяване на неистински обстоятелства и приписване на престъпление, което е извършено от ответника в нарушение на журналистическата етика и стандарти при писане на статии. Обосновава противоправността на това поведение, от което произтекли за него сочените неимуществени вреди.
Касаторът счита също, че е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса „Налице ли е обида, когато извършителят каже или извърши нещо унизително за честта и достойнството на другиго, чрез разпространяването й чрез печатно произведение или по друг начин, когато обвиняемият бъде оправдан с влязло в сила решение за посоченото деяние?“.
В приложеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът доразвива съображенията си за наличие на очевидна неправилност като се позовава на практика на ЕСПЧ. Поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т. 3 ГПК по въпросите: 1.) „Трябва ли конституционното право по чл. 39, ал.1 КРБ и свободата на мнение да се използват за увреждане на доброто име на другиго?“ 2.) „Налице ли е обида или клевета при съобразяване на легалните им дефиниции, съдържащи се в НК“, 3.) „Следва ли за ангажиране на отговорността на печатното издание да се съобрази доколко публикациите нарушават личните права и свободи на ищеца в процеса и доколко издателят е осъществил чрез тях конституционно гарантираното право на свобода на словото, което е ограничено от личните права на чест, достойнство и право на живот и липсата на унизително отношение, също конституционно гарантирани“, 4.) „Налице ли е обида, когато извършителят каже или извърши нещо унизително за честта и достойнството на другиго, чрез разпространяването й чрез печатно произведение или по друг начин когато са посочени инициалите на името на лицето? Налице ли е клевета, когато извършителят разгласява позорно обстоятелство за другиго или му приписва престъпление, което съгласно чл. 148, ал.1, т.2 НК също може да бъде разпространена чрез печатно произведение или по друг начин когато са посочени инициалите на името на лицето?“.
Обосновава се противоречие на въззивното решение с решение № 62/06.03.2012г. по гр.д. № 1376/2011г. на ВКС, IV г.о., решение № 85/23.03.2012г. по гр.д. № 1486/2011г. на ВКС, IV г.о., решение № 369/26.11.2015г. по гр.д. № 2098/2015г. на ВКС, IV г.о. по първия въпрос, решение № 263/15.02.2013 г. по гр.д. № 1740/2011 г. на ВКС, III г.о. – по втория, решение № 439/20.01.2016 г. по гр.д. № 2773/2015 г. на ВКС, IV г.о. – по третия. Четвъртият въпрос според касатора е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната страна „Презента“ ЕООД, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в писмен отговор, подаден чрез адвокат Л. Г., изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира разноски за касационното обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
Предявен е иск по чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД. за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ищеца вследствие на издадена от ответника, на 13.03.2012г., статия със заглавие: „Биячите от „Джубокс“ остават зад решетките“, което според ищецът е клеветническо, невярно, обидно и унизяващо достойнството му, като същевременно му приписва извършване на престъпление, за което с присъда на БРС, потвърдена с решение № 130/16.07.2013г. по в.н.о.х.д. № 333/2013г. на БОС е признат за невиновен.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел от фактическа страна, че на 13.03.2012 г. в електронна медия е публикувана статия, озаглавена „Биячите от „Джубокс“ остават зад решетките“, която гласи: „Тримата бургазлии, които на 12-ти февруари пребиха единия от охранителите на бургаската дискотека „Джубокс“, остават в ареста, съобщиха от Районна прокуратура Б.. След внесен протест от Районна прокуратура Б., Окръжният съд в града определи мярка за неотклонение „Задържане под стража“ на лицата: П. К. Н., М. Ж. К. и А. Н. Р., като тримата са приведени в следствения арест“. Прието е за безспорно, че към датата на публикацията ищецът е задържан от органите на реда и е привлечен като обвиняем за това, че на 12.02.2012г. около 03.00ч. в [населено място], в дискотека „Джубокс“ в съучастие с трети лица, причинили лека телесна повреда, изразяваща се във временно разстройство на здравето, неопасно за живота, на длъжностно лице при изпълнение на служебните му задължения – охранител в дискотеката, като информация за тези обстоятелства се съдържала в прессъобщение на Бургаската районна прокуратура.
От правна страна съдът е обосновал, че, за да е налице деликт, следва да са осъществени кумулативно няколко законови условия – да е налице деяние, вреда, противоправност на деянието и причинно-следствена връзка между него и противоправния резултат, като вината се презумира (чл.45, ал.2 ЗЗД). Съдът е заключил, че статията, публикувана на сайта на ответното дружество, не съдържа твърдение на неверни факти и не е клеветническа, а по-скоро съдържа оценка на действията или личността на ищеца. Обосновал е, че, за да се възприеме за накърнено доброто име, честта и достойнството на едно лице, в резултат от публикация в публичното медийно пространство на обидни, опозоряващи го и клеветнически материали, следва на първо място това лице да е посочено поименно или поне по такъв начин, че да е безспорно за широк кръг от читатели, запознали се с материала, за кого се отнася, какъвто е настоящия случай – лицето е пряко упоменато. На следващо място, за да бъде ангажирана отговорността на ответното дружество, следва да се установи публикуване на обидни и опозоряващи твърдения за ищеца, уронващи престижа, положението в обществото, реномето му и засягащи честта и достойнството му, които, зачитайки свободата на словото на медиите и личността на увредения, са преминали границата на конституционно регламентираните права за изразяване на мнение и са засегнали правата на ищеца. В тази връзка съдът е съобразил чл. 10 ЕКЗПЧ и формираната практика на ЕСПЧ по приложение на разпоредбата, според която свободата на словото е приложима и към „информация“ и „идеи“, които засягат, шокират или смущават, и това е от особена важност по отношение на пресата, като журналистическата свобода обхваща и възможността за прибягване до известна степен до преувеличение или дори предизвикателство. Отчел е и принципа, също изведен от практиката на ЕСПЧ, за по-засилена защита на медиите, отразяващи събития, свързани с въпроси от обществен интерес, и е причислил конкретния случай именно към тази категория –отразяване на информация, свързана с опазване на обществения ред, живота и здравето на гражданите. В тази връзка е съобразил провежданата от всички медии в Република България кампания срещу насилието в обществото и ограничаване на посегателствата срещу телесната цялост на гражданите. Разяснил е, че повишаването на социалното напрежение при установяване на саморазправни действия и насърчаването на широката общественост да разобличава по всякакъв начин извършителите на подобни прояви, обосновава и предпоставя остра реакция от обществото в аналогични случаи. Посочил е също, че лица, извършващи посегателства срещу личността, често са обект на заснемане и филмиране, посредством телефонни апарати и впоследствие на публикуване в социалните мрежи и в този смисъл е формирал извод, че публикуването на статия със заглавие „Биячите от „Джубокс“ остават зад решетките“ е част от вълната срещу насилието и е израз на приемлива критика.Разяснил е, че хиперболизирането и метафоричността на епитетите, посредством които са описани лицата, посочени в прессъобщението на Б. като извършители на престъпление, не може да бъде квалифицирано като противозаконно действие, доколкото обществото не възприема, осъжда и порицава всяка проява на насилие и нанасяне на телесни повреди при саморазправа и изразява остра нетърпимост срещу упражняване на физическа сила. В този смисъл публикувайки спорната статия, медията е действала добросъвестно, с цел да предостави точна и надеждна информация в съответствие с етиката на журналистиката.
С оглед на тези съждения въззивният съд е приел, че не е установено наличието на противоправност в поведението на ответника и е отхвърлил предявения иск.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:
Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
В настоящия случай първият поставен от касатора въпрос не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно разясненията, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, а в случая въпросът е формулиран е общотеоретично и не е обусловил решаващите изводи на съда.
Вторият въпрос от изложението е привързан към оплакванията на касатора за неправилност на решението – касае преценка на конкретните факти по делото. Така поставен, въпросът е по естеството си не правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК, а касационно оплакване по чл. 281 ГПК, което подлежи на преценка във втората фаза на производството ако касационното обжалване бъде допуснато. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Не представлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК и поставеният четвърти въпрос в изложението, тъй като той не е обусловил решаващите изводи на съда. В случая съдът не е разсъждавал дали е налице обида или клевета, нанесена чрез публикация в печатно издание на лице, индивидуализирано чрез посочване на инициалите на името му, тъй като в случая лицето е изрично обозначено чрез три пълни имена. Отделно от това по въпроса за индивидуализацията на увреденото лице има формирана съдебна практика, в това число и цитирана от касатора, според която, за да е обидно или клеветническо дадено изявление, респ. – за да съставлява противоправно деяние по смисъла на чл. 45 от ЗЗД, изявлението следва да визира определено физическо лице (едно или повече). Обидният (унизяващият) израз трябва да е насочен към това определено лице; разгласеното чрез изявлението позорно обстоятелство трябва да се отнася за него; това определено физическо лице следва да се сочи като извършител на приписаното му престъпление. Увреденото (обиденото, оклеветеното) лице може да е посочено от автора на изявлението чрез неговите имена или по всякакъв друг начин, който не оставя никакво съмнение относно неговата личност. Само в такъв случай, при предявен деликтен иск съдът може да приеме, че са накърнени доброто име, честта или достойнството, именно на ищеца, респ. – че именно той е противоправно увреден. Наличието на тази съдебна практика изключва приложението на поддържаното основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото касаторът не обоснова необходимостта от промяната й.
Общо основание за допускане на касационно обжалване представлява третият въпрос от изложението – „Следва ли за ангажиране на отговорността на печатното издание да се съобрази доколко публикациите нарушават личните права и свободи на ищеца в процеса и доколко издателят е осъществил чрез тях конституционно гарантираното право на свобода на словото, което е ограничено от личните права на чест, достойнство и право на живот и липсата на унизително отношение, също конституционно гарантирани“.
Съгласно константната практика на ВКС, цитирана и от касатора, при спор за причинени вреди от изнесена от журналист информация в мотивите към съдебния акт съдът е длъжен да установи извършени ли са посочените в исковата молба действия от журналиста, да разграничи каква част от изнесеното съставлява твърдение за факт и каква – оценка, съответно дали фактите са неверни и позорни и дали оценките са в рамките на свободата на словото по чл.39 ал.1 от КРБ. Той трябва да посочи конкретно кои действия ангажират отговорността на деликвента и кои са правомерно извършени. Въззивният съд не е дал различно правно разрешение. Изрично е посочил, че, за да бъде ангажирана отговорността на ответното дружество, следва да се установи публикуване на обидни и опозоряващи твърдения за ищеца, уронващи престижа, положението в обществото, реномето му и засягащи честта и достойнството му, които, зачитайки свободата на словото на медиите и личността на увредения, са преминали границата на конституционно регламентираните права за изразяване на мнение и са засегнали правата на ищеца. В конкретния случай е приел, че хиперболизирането и метафоричността на епитетите, посредством които са описани лицата, посочени в прессъобщението на Бургаската районна прокуратура, като извършители на престъпление, не може да бъде квалифицирано като противозаконно действие и при публикуването на спорната статия, медията е действала добросъвестно, с цел да предостави точна и надеждна информация в съответствие с етиката на журналистиката. Доводите на касатора, изразяващи несъгласието му с тези изводи на съда са по естеството си касационни оплаквания за неправилност и необоснованост на решението, но не обосновават извод за противоречиво разрешаване на правния въпрос.
Според съдебната практика на ВКС когато не се касае за превратно упражняване на правото по чл.39 ал.1 от Конституцията на Република България и свободата на мнение не е използвана, за да се увреди доброто име на другиго, журналистическите твърдения и оценки могат да се разпространяват свободно. Свободата на изразяване на мнение е изключена в случаите, при които според чл.39, ал.2 КРБ правото за изразяване на мнение и за разпространяване чрез слово – писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин, се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността. Извън тези ограничения журналистите и медиите могат да разпространяват правомерно свои или чужди оценъчни съждения. Негативните оценки за определена личност, открояваща се по една или друга причина в обществения живот, не пораждат отговорност, ако не засягат достойнството на личността (т.е. ако не осъществяват състав на престъплението обида). Оценъчните съждения не могат да се проверяват за тяхната вярност – те представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност. За вярност могат да бъдат проверявани фактическите твърдения. Ако те са верни не се носи отговорност, дори да позорят адресата на публикацията, а ако не са верни, има отговорност, доколкото засягат неблагоприятно адресата и доколкото не е положена дължимата грижа за проверка достоверността на разпространената информация. Правното значение на добросъвестната проверка се проявява тогава, когато въпреки извършването й, фактите се окажат неверни. В този случай, ако проверката действително е добросъвестна, се изключва вината и журналистът не отговаря за вредите, причинени от противоправното му деяние. В случая въззивният съд е приел, че медията е действала добросъвестно, с цел да предостави точна и надеждна информация за лицата, посочени в прессъобщението на Б., като извършители на престъпление, в съответствие с етиката на журналистиката, като хиперболизирането и метафоричността на епитетите, посредством които са описани са израз на приемлива критика. При тези мотиви на съда не се обосновава основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса „Налице ли е обида, когато извършителят каже или извърши нещо унизително за честта и достойнството на другиго, чрез разпространяването й чрез печатно произведение или по друг начин когато обвиняемият бъде оправдан с влязло в сила решение за посоченото деяния?“.
Не е налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК. В случая това основание се мотивира от касатора основно с доводи, че съдът е допуснал нарушение на материалния закон и необоснованост. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато и то след преценка на фактите по делото. Поради изложеното същите не обосновават очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Същевременно при служебно извършената проверка ВКС констатира, че въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
В обобщение не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение.
Предвид изхода на спора на ответника по касацията следва да се присъдят сторените в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв., чието извършване е удостоверено в договор за правна защита и съдействие от 07.03.2019 г., приложен към отговора на касационната жалба.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 114 от 02.11.2018г. на Бургаския окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 1137/2018г.
ОСЪЖДА П. К. Н. да заплати на „Презента“ ЕООД сумата от 800 лв. – разноски по делото.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: