6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 669
С., 05.09.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 18.05.2012 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 837 /2011 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД [фирма], [населено място] против въззивното решение на Софийски градски съд от 16. 05.2011 год., по гр.д.№ 165/2011 год., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски районен съд от 16.07.2010 год. и допълващо същото решение от 22.10.2010 год., двете по гр.д.№ 38542/2009 год. за уважаване на предявените от И. Д. Ч. и Е. Славчева Ч. срещу касатора, като ответник, активно субективно съединени искове по чл.92, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД за сумата 10 440 евро, представляваща уговорена неустойка по чл.27 по договор от 01.12.2006 год., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 31.07.2009 год. до окончателното и изплащане, както и 1777.24 лева, деловодни разноски.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост на правните и фактически изводи на въззивния съд, допуснато нарушение на материалния закон- чл.92, ал.1 ЗЗД и чл.306 ТЗ и на съществените съдопроизводствени правила,изразяващо се в липса на мотиви относно некредитиране на свидетелските показания- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основано касаторът изразява несъгласие със законосъобразността на извода на въззивния съд за виновно длъжниково неизпълнение, обуславящо договорната му отговорност за обезвреда, позовавайки се на неправилно приложение на материалноправната норма на чл.306, ТЗ, обусловило неоснователност на възражението му, че неизпълнението се дължи на форсмажорни обстоятелства.
В депозирано към касационната жалба изложение приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Анализирайки отново недостатъците на обжалвания съдебен акт, касаторът поддържа, че по разрешените от въззивния съд 8 въпроси на процесуалното и материално право, които всъщност се свеждат до задължението на съда да извърши преценка на събраните по делото доказателства и доводите на страните, до отрече или да кредитира показанията на разпитаните свидетели, за доказателствените средства за установяване на длъжниковата забава и до приложението на чл.306 ТЗ е налице противоречие, както със с установената съдебна практика, така и със задължителната съдебна практика.
Като израз на визираното противоречие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК е посочено ТР на ОСГК на ВКС № 1/2001 год..
При обосноваване на становището си за съществуващо противоречие в практиката на съдилищата по см. на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, при разрешаване на поставените правни въпроси, жалбоподателят се позовава на решения на ВКС: № 849/72 год., по гр.д.№ 582/72 год. на ІІІ г.о.; № 156/ 01. 03.1985 год. по гр.д.№ 1121/84 год. на ІІІ г.о.; 193от 07. 03.2006 год. също на ІІІ г.о. и решение на СРС от 19.03.2010 год., по гр. д.№ 19276/2009 год..
Ответната по касационната жалба страна в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване и алтернативно срещу сочените от жалбоподателя пороци на обжалваното решение.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима, но искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно, поради следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ответното търговско дружество, в качеството си на изпълнител по сключения между страните договор за учредяване право на строеж върху недвижим имот срещу поето насрещно задължение за построяване на жилищна сграда от 01.12.2006 год. и предоставяне на учредителите безвъзмездно избраните от тях недвижими имот- самостоятелни обекти в същата, не е изпълнило основното си задължение по този договор, обективиран в нотариален акт № 115/04.12.2006 год.,т.ІV, рег.№ 15249, д.№ 676/2006 год. на нотариус Върблянска – да я завърши в предвидения срок от 24 месеца, считано от датата на даване на строителна линия и ниво на името на предприемача – строител, поради което следва да бъде ангажирана договорната му отговорност за обезвреда, съобразно неустоечната клауза на чл.26 от същия.
Като неоснователни, поради недоказаността им, решаващият състав е счел въведените от ответника възражения по иска за недължимост на неустойката, поради виновна забава на кредиторите да подпишат акт, обр.15 за степен на завършеност на процесния строеж, за настъпили форсмажорни обстоятелства по см. на чл.306 ТЗ, довели до временно спиране на строежа, за които ищците са били известени и за намаляване на уговорената неустойка, поради прекомерността и.
Изложени са съображения, че доколкото наличието на отправена до ищците нотариална покана да подпишат акт обр. 15 е в значително по- късен момент от срока, в който строителят е дължал предаването на обекта и по делото отсъстват доказателства за предхождаща същата, друга отправена им покана в рамките на договорения срок за изпълнение, то не е налице твъряната липса на кредиторово съдействие, която да е обусловила забавата на длъжника и да го освобождава от отговорност.
Същевременно, според съжденията на въззивния съд, в случая не може да бъде приложен и специалната норма на чл.306, ал.1 ТЗ, освобождаващ длъжника от отговорност за неизпълнението му, тъй като при сключване на процесния договор , като специалист, е могъл и е бил длъжен да предвиди, като съобрази и планира времето за строеж на процесната сграда, по- голямото количество валежи, характерни за месец октомври и месец ноември на 2006 год., за които няма данни да са били необичайни и нетипични за сезона, като обстоятелство, налагащо спиране работата на обекта за извършване укрепване и торкретиране на същия, поради което, задължавайки се въпреки риска, не следва на това основание да бъде освободен от отговорност за неизпълнението.
По съображения, че от една страна сключеният с новия строител договор предхожда значително настъпилата в хода на строежа смърт на едноличния собственик и управител на [фирма], на който първоначално е възложено изграждането на обекта и от друга, че ЮЛ, а не ФЛ, негов собственик е конкретно ангажирано с изграждането на процесната сграда, като неотносима към твърдяните форсмажорни обстоятелства и приложението на чл.306, ал.1 ТЗ е счетена и извършената в хода на строежа смяна на главния строител.
Въз основа на така изложените съображения, въззивният съд е приел, че предявеният иск е основателен до размера на присъдената от СРС сума, като е отрекъл в уговорения и размер дължимата неустойка да е прекомерна, предвид санкционната функция на същата и продължителния период на длъжниковата забава.
Следователно от преценката на решаващите мотиви, съдържащи се в съобразителната част на обжалвания съдебен акт се налага правен извод, че общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК е осъществена само по отношение на поставения от касатора материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.306 ТЗ, обединяващ всичките посочени в изложението хипотези във вр. с визираната законова разпоредба.
Останалите формулирани въпроси, които в едната си част са фактически, а в друга – по същността си представляват несъгласие с осъществените от въззивния съд процесуални действия и се явяват оплаквания за процесуална незаконосъобразност на обжалваното решение, не могат да обусловят наличие на главната предпоставка за допускане на касационния контрол, тъй като те нямат обуславящо за изхода на спора значение- арг. от т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
По отношение на приетия за значим по см. на чл.280, ал.1 ГПК обобщаващ приложението на чл.306 ТЗ въпрос на материалното право не са осъществени изискванията, които законодателят свързва с визираните критерии за селекция по т.2 и по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК- допълнителна процесуална предпоставка за допускане на касационното обжалване.
Цитираните и приложени решения на отделни състави на ВКС, постановени при действието на отменения ГПК, на СГС и на СРС не могат да обосноват твърдяното противоречие в съдебната практика, доколкото в тях въобще липсва произнасяне по специалната норма на чл.306 ТЗ, при кумулативното наличие на предпоставките на която длъжникът би могъл да бъде освободен от отговорност за неизпълнението си- арг. от т.3 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Що се касае до критерия за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, освен, че същият е бланкетно посочен, тъй като житейските съображения, с които е аргументиран – голям брой дела по сходни казуси, икономическата обстановка в страната и междуфирмена задлъжнялост, не са въздигнати от законодателя като елемент от съдържанието, вложено в същия, съобразно дадените задължителни разяснения в т.4 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС, е неприложим и по същество. Нормата на чл.306 ТЗ е ясна и вътрешно непротиворечива, поради което не е налице необходимост от изясняване на съдържанието и чрез тълкуване, а по приложението и съществува установена съдебна практика, която няма основание да бъде променена, за да бъде възприета различна и с нея именно въззивният съд се е съобразил. Според последната, за да бъде освободен от отговорност неизправния длъжник е необходимо въведените от него като твърдения за непреодолима сила обстоятелства да са обективно непредвидими или непредотвратими, а не да се дължат на проявена небрежност или неосъществена дължима грижа, да имат извънреден характер, да са осъществени след сключване на договора и да е налице причинна връзка между последните и длъжниковото неизпълнение, като всички те в своето кумулативно единство подлежат на главно и пряко доказване в процеса от позоваващата се на тях страна, което в случая и не е проведено. Отделен в тази вр. е въпросът, че преценката дали конкретното събитие представлява форсмажорно обстоятелство по см. на чл.306 ТЗ е суверенно право на решаващия съд и коректив на същата е единствено осъществяваният инстанционен контрол за спазване на процесуалните правила при нейното извършване, с оглед конкретния доказателствен материал по делото.
С оглед горното дори и да е евентуално неправилна тази преценка на въззивния съд, то тя не би могла да бъде подложена на контрол в производството по чл.288 ГПК, по арг. от чл.281, т.3 ГПК.
Ответната по касационната жалба страна не е претендирала деловодни разноски за настоящето производство, на осн. чл.78, ал.3 ГПК, поради което такива не се присъждат.
Водим от горното настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд от 16.05.2011 год., по гр.д.№ 165/2011 год., по касационната жалба на ТД [фирма], [населено място] с вх.№ 58512/24.06.2011 год..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: