7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 685
София, 16.10.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на девети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 1398/2019 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. М. Г., подадена чрез пълномощника й адвокат М. С., срещу въззивно решение № 79 от 07.12.2018г. на Бургаския апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 313/2018г., с което е потвърдено решение № 46 от 13.07.2018г., постановено по гр. д. № 104/2018г. на Сливенския окръжен съд, с което е прогласен за нищожен на основание чл. 26, ал.2, изр. 1, предл. 5 ЗЗД договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 68 от 03.12.2012г. на нотариус Н. С., рег. № 123 на НК, с който Динка К. Г. и Н. П. Д. са продали на Д. П. Д., по време на брака му с Г. М. Г., общо 5/6 ид. части от недвижим имот с идентификатор 67338.541.17.2.11, попадащ в сграда № 2, разположена в поземлен имот с идентификатор 67338.541.17, с предназначение – жилище, апартамент, с площ от 78,08 кв.м, като привиден, прикриващ договор за дарение; обявен е за действителен на основание чл. 17, ал.1 ЗЗД прикритият договор за дарение и Г. М. Г. е осъдена да заплати на Д. П. Д. сумата от 1771,15 лв. – съдебни разноски. С въззивното решение Г. М. Г. е осъдена да заплати на Д. П. Д. сумата от 1500 лв., а на Динка К. Г. и Н. П. Д. сумата от по 300 лв. за всеки един от тях – разноски пред въззивната инстанция.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради допуснато нарушение на материалния закон, на процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК. Искането е за неговата отмяна.
В приложеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поставя въпросите: 1.) „Допустимо ли е да се приеме, че е симулативна продажбата по сключен договор за покупко-продажба на недвижим имот и вместо това да се постанови решение, което я обезсилва, като я признава за дарение между същите страни?“ и 2.) „Допустимо ли е съдът да приеме, че плащането по договора за продажба е недоказано, защото е оборено със свидетелски показания на роднини и съпруга на ответник по делото и е приета сделката за безвъзмездна – дарение?“.
Счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 86/18.07.2011 г. по т.д. № 682/2010 г. на ВКС и решение № 184/19.01.2016 г. по гр.д. № 6394/2014 г. на ВКС по първия въпрос. Поддържа основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по втория, като го обосновава с липса на дадено разрешение в практиката на ВКС по подобен казус.
Ответната страна Д. П. Д., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в писмен отговор, подаден чрез адвокат Е. Д., изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски за касационното обжалване.
Ответниците Динка К. Г. и Н. П. Д., в писмен отговор, чрез адв. М. Й., изразяват становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че ищецът Д. Д. и ответницата Г. Г. са бивши съпрузи, сключили брак на 20.07.2000 г., който е прекратен с влязло в сила на 15.11.2016 г. решение по гр.д. №3560/2016г. на Районен съд – Сливен, като по време на брака, с нотариален акт № 68 от 03.12.2012 г. на нот. С., рег. № 123, Динка Г. и Н. Д., майка и брат на ищеца, като продавачи, сключили с него, като купувач, договор за продажба на съответно 4/6 и 1/6 ид.ч. от процесния имот, притежавани по наследство след смъртта на П. Д., баща на ищеца и втория ответник и съпруг на първата ответница, при продажната цена по сделката в размер на 9 860 лв. Констатирано е, че с декларация, със заверен на 03.12.2012г. нотариално подпис, ответницата Г. Д. е декларирала, че съпругът ? Д. е закупил процесния имот за сумата от 9 860 лв., представляващи лични негови средства, поради което няма претенции към имота, който не е СИО, но след прекратяване на брака с ищеца, на 29.12.2017г., е завела дело за делба на имота, позовавайки се на СИО за съответните ид. части. Прието е, че с насрещен договор от 15.04.2016г. Динка Г., Н. Д. и Д. Д. са декларирали, че договорът за продажба от 03.12.2012г. в действителност е привиден и относително симулативен и още, че прикрива договор за дарение, по силата на който ответниците Динка Г. и Н. Д. даряват на ищеца Д. Д. притежаваните от първите двама съответно 4/6 и 1/6 ид.ч. от процесния имот, като дареният приема с благодарност направеното му дарение, като е уточнено, че такава е била тяхната действителна воля при сключването на договора за продажба.
От правна страна въззивният съд е посочил, че съгласно чл.26, ал.2, изр.1, предл.5 ЗЗД, привидните договори са нищожни. Разяснил е, че привидна /симулативна/ е сделката, при която се извършват насрещни волеизявления от страните и те се обективират в правната действителност, но всъщност страните не желаят настъпването на правните последици от сключената сделка /абсолютна симулация/ или желаят настъпването на други последици, различни от тези по външно обективираната им воля /относителна симулация/, т.е. при привидните договори е налице съзнателно несъответствие между желаното и изразеното. Съобразил е, че в случая предявената искова претенция е за относителна симулация, тъй като явната сделка за покупко-продажба е привидна, а действителната воля на страните е за извършено прикрито дарение и след анализ на събраните доказателства е приел предявените искове за прогласяване нищожността на процесния договор за продажба, поради привидност /чл.26, ал.2 ЗЗД/ и за разкриване на симулация чрез обявяване за действителен на прикрития договор за дарение /чл.17, ал.1 ЗЗД/ за основателни. Обосновал се е с това , че представеният „насрещен договор“, имащ характера на „обратно писмо“, с който страните по договора за покупко-продажба правят писмено изявление за симулативността на нотариалната сделка, както и за действителната им воля с отразяване на всички елементи от съдържанието на прикрития договор за дарение, е достатъчно доказателство за привидност на продажбата в отношенията между страните по сделката и за действителните правоотношения между тях, като е без значение кога е съставен обратният документ – преди, след или заедно с явния договор и дали е в нотариална форма. Различно е положението спрямо трети, неучаствали в сделката лица, какъвто е случаят с ответницата – бивша съпруга на ищеца. Прието е, че по отношение на нея, обратното писмо има значение на „начало на писмено доказателство“ по смисъла на чл.165, ал.2 ГПК и в този случай за доказването на действителните правоотношения между страните са допустими свидетелски показания. Въззивният съд е приел, че съдържанието на „насрещния договор“ /обратно писмо/, разкриващ привидността на продажбата и дарението като прикрита сделка, не е оборено от изслушаните по делото свидетели. Липсата на извършено плащане на цената по договора за продажба се установявало от показанията на свидетелите К. Д. и Д. Х.. Показанията на свидетелката П. М., преценени при условията на чл.172 ГПК, предвид нейната заинтересованост, като майка на ответницата Г. Г., относно даването на 5000 лв. за заплащане на цената по явната сделка, не се подкрепяли от други доказателства по делото. В тази връзка е посочено, че свидетелят М. М. няма преки впечатления, а предава чутото от сестра си П. М.. Съобразено е и, че извлечението от банкова сметка на ищеца също не подкрепя твърдението на ответницата Г. за извършено плащане на цената. Отделно от това, съдът е изследвал при преценката за наличие на прикрита сделка намерението на страните. Обосновал е, че за дарението е присъщо особеното намерение на дарителя да прояви щедрост, да облагодетелства надарения и е естествено, такова намерение се проявява между близки роднини, обусловено от естествените чувства на привързаност, какъвто е настоящия случай – ищецът е син и брат на прехвърлите, а имотът е придобит от всички тях по наследство от починалия техен съпруг и баща. В тази връзка съдът е съобразил показанията на първите двама свидетели, според които родителите, а и бившето семейство, са смятали, че процесният апартамент ще остане за тях, тъй като другият син на прехвърлителите има други жилища. Приел е, че дарственото намерение косвено се извлича и от факта, че съпругата на ищеца не е страна по изповяданата продажба и се подкрепя от обратното писмо, както и от декларацията на съпругата от 03.12.2012г., че „нямам претенции към закупения имот, който не е в режим на СИО“.
С оглед на тези съждения съдът е заключил, че в процеса не се е опровергало съдържанието на обратното писмо – начало на писмено доказателство, което установява действителната воля на договарящите страни и разкрива привидността на договора за продажба, като прикриващ договор за дарение, поради което приел, че първата сделка е нищожна, съгласно чл. 26, ал. 2, изр. 1, предл. 5 ЗЗД, а втората – действителна на основание чл. 17, ал. 1 от ЗЗД, тъй като е спазена предвидената в закона нотариална форма, а съгласието за сключването ? като дарение се извлича от съставения обратен документ.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:
Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1 на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.
Първият поставен въпрос е формулиран абстрактно и общотеоретично, а не в контекста на конкретни правни разрешения на въззивния съд, обусловили решаващите му изводи по спора. Така поставен въпросът не съставлява обща предпоставка за достъп до касация. Този извод е съотносим и досежно втория, поставен от касатора въпрос, чийто отговор изисква конкретна преценка на събраните доказателства и е привързан към оплакванията на касатора за неправилност на решението. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва, в случай че той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.
Липсата на обща предпоставка по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Независимо от това следва да се посочи, че въззивният съд не е постановил решението си в отклонение от съдебната практика на ВКС, сочена от касатора, според която съгласно чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД привидните договори са нищожни, като привидността на договора е обусловена от уговорка между страните, с която те прикриват действителната си воля чрез сключването на съглашение за пред третите лица. Съгласието може да се изразява в липсата на воля договорът да породи правни последици – абсолютна симулация, или във воля сделката да породи правни последици, различни от външно изявените – относителна симулация. Законът разпорежда, че при относителната симулация се прилагат правилата за прикритото съглашение, ако са налице изискванията за неговата действителност. Исковете за обявяване на привидността по чл. 26, ал. 2 ЗЗД и за разкриване на симулацията по чл. 17, ал. 1 ЗЗД имат различен предмет – единият – нищожността на явната сделка, а другият – обвързващата сила на прикритото съглашение.
Касаторът не е обосновал тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
В заключение не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.
Предвид изхода на спора на ответниците по касацията следва да се присъдят сторените в настоящото производство и надлежно удостоверени по делото разноски в размер на сумата от 1500 лв. за Д. П. Д. и по 500лв. за Динка К. Г. и за Н. П. Д..
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 79 от 07.12.2018 г. на Бургаския апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 313/2018 г.
ОСЪЖДА Г. М. Г. да заплати на Д. П. Д. сумата от 1500 лв., на Динка К. Г. сумата от 500 лв. и на Н. П. Д. – сумата от 500 лв. – разноски пред касационната инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: