О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 798
София, 20.11. 2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 1958/2019 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 2933/21.02.2019 г. на Х. Я. И., подадена от адв. Р. Д., против решение № VI – 12/10.01.2019 г., постановено от Бургаски окръжен съд по гр. д. № 1554/2018 г., с което е изцяло потвърдено решение № 1545/16.07.2018 г. на Бургаския районен съд, постановено по гр.д. № 1589/2018 г. С първоинстанционното решение Бургаският районен съд отхвърля като неоснователен предявения по реда на чл. 59, ал. 9 от СК иск за изменение на постановените с предходно съдебно решение № 2028 / 28.10.2014 г. по гр.д.№6456/2014г. на Бургаския районен съд мерки относно местоживеенето, упражняването на родителските права, режима на лични отношения и издръжката на детето Х. Х. И..
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на въззивното решение – основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на обжалваното решение.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК по следните обуславящи изхода на спора материалноправни въпроси: 1.) относно значението на констатиран по делото синдром на родителското отчуждение спрямо родителя, на когото е предоставено упражняването на родителски права; 2.) относно значението на изрично заявено от детето желание при кого от родителите предпочита да живее и задължението на съда да се съобрази с изразеното желание. 3.) „При спор за родителски права, има ли значение за правилното разрешаване на делото, от кога детето живее при родителя на когото не са предоставени родителските права, респ. длъжен ли е съдът да вземе предвид този факт и да го съобрази при постановяване на решението си?“. Според касатора по първите два въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд, обективирана в Решение № 243/08.07.2014 г. по гр.д. № 7289/2013 г. на ВКС, IV ГО и Определение № 388/20.03.2014 г. по гр.д. № 7289/2013 г. на ВКС, IV ГО, препращащо към задължителна практика на ВКС, обективирана в Решение № 290/07.11.2012 г. по гр.д. № 640/2012 г. на ВКС, III ГО, Решение № 215/21.06.2011 г. по гр.д. № 1325/2010 г. на ВКС, III ГО, Решение № 152/18.06.2012 г. по гр.д. № 1066/2011 г. на ВКС, III ГО, Решение № 712/15.02.2011 г. по гр.д. № 81/2010 г. на ВКС, III ГО, Решение № 280/20.07.2011 г. по гр.д. № 888/2010 г. на ВКС, IV ГО, ППВС № 1/12.11.1974 г., Решение № 207/24.07.2013 г. по гр.д. № 911/2012 г. на ВКС, IV ГО, както и Решение № 331/01.11.2013 г. по гр.д. № 2181/2013 г. на ВКС, IV ГО. По отношение третия поставен въпрос твърди наличие на основания за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, доколкото за същия не се намирал „адекватен отговор нито в законов регламент, нито в постановената практика“. Не сочи и не представя съответна практика по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, в подкрепа на твърдяното основание за допускане до касационно обжалване
Ответната страна И. Д. Стоянова в представен писмен отговор чрез адв. Н. С. изразява становище, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски в касационна инстанция.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд след обстоен анализ на събраните писмени и гласни доказателства и изготвените в рамките на първоинстанционното разглеждане на делото два социални доклада на Дирекция „Социално подпомагане“ – Б., споделяйки мотивите на Бургаския районен съд, приел, че не са налице основания за изменение на първоначално определените с Решение № 2028/28.10.2014г. по гр. д. № 6456/2014г. на Бургаския районен съд мерки за местоживеене, упражняване на родителски права, лични отношения и издръжка на детето. Макар съдът да стигнал до извод за наличие на достатъчен родителски капацитет за отглеждането и възпитанието на детето у двамата родители, същият, позовавайки се на социалните доклади и споделеното от класния ръководител пред социалния работник, отчел наличие на влияние от страна на бащата Х. върху детето, което създавало пречки за нормални взаимоотношения с майката. Именно в резултат на това влияние детето изразило желание да живее при бащата, поради което и не следвало да се взема предвид като определящо обстоятелство при формиране на решаващия извод кому да се възложи упражняването на родителските права. В подкрепа на това съдът счел за показателен фактът, че при беседата със социалния работник детето постоянно търсело очен контакт с бащата, както и фактът, че у него притеснение възниквало единствено при въпроси, свързани с майката И..
Съобразявайки упражняваното родителско въздействие и лесната податливост на детето в тази възраст, въззивният съд приел, че макар понастоящем детето да живее при бащата Х. и изрично да изразява воля и занапред да остане при него, тези обстоятелства не са достатъчни, за да се обуслови извод за наличие на изменение на обстоятелствата, при които интересът на детето да изисква изменение на постановените мерки. Поради това, изхождайки от висшия интерес на детето и съобразявайки постановките на Постановление № 1 от 12.12.1974 г. по гр. д. № 3/74 г., Пленум на ВС, предвиждащи изменение на постановените мерки единствено при „изменение на обстоятелствата“ /което би могло да се обоснове както при наличие на нови обстоятелства, влошаващи положението на детето при родителя, при когото то е оставено за отглеждане и възпитание, така и при обстоятелства, с които би се подобрило положението на детето при ново разрешение/, въззивният съд споделил решаващите изводи на първоинстанционния съд и потвърдил неговото решение.
При тези мотиви на въззивния съд поставените от жалбоподателя въпроси не обосновават извод за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване.
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1-3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалваният акт, и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус.
С оглед изложеното, по първия поставен въпрос не се констатира наличие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационен контрол. Поставеният от касатора въпрос относно значението на синдрома на родителското отчуждение не е бил нито поставян, нито разглеждан от въззивната инстанция, поради което и същият не би могъл да обуслови решаващите изводи на съда. Формулираният въпрос е поставен в контекста на оплакването за неправилност на решението, поради постановяването му при неотчитането на важни според касатора факти и обстоятелства, които въззивен съд е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Подобни оплаквания са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК.
По втория въпрос на касатора за значението на изрично заявената воля на детето да живее при един от родителите и за задължението на съда да се съобрази с тази воля при определяне на родителя, който да упражнява родителски права относно това ненавършило пълнолетие дете,
не се установява твърдяното противоречие с цитираната практика на ВКС. Съгласно посоченото Решение № 243/08.07.2014 г. по гр.д. № 7289/2013 г. на ВКС, IV ГО „…макар съдът да не е обвързан от желанието или нежеланието на детето да живее с единия родител и да има контакти с другия, във всички случаи следва да се зачете…“ В този смисъл е и константна съдебна практика по релевирания въпрос, а въззивното решение не се отклонява от това правно разрешение. Напротив, съобразявайки волята на детето като един от критериите за преценка кому да се възложат родителските права, въззивният съд е счел, че при съвкупната преценка на доказателствата по делото и преди всичко констатираното въздействие на бащата Х. върху сина Х., волята на детето не е достатъчна предпоставка за изменение на постановените мерки. Във всички случаи преценката на събраните по делото доказателства е въпрос от значение за обосноваността на крайния съдебен акт като основание за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК и същият подлежи на разглеждане в производството по същество, а не в производството по селектиране по чл. 288 ГПК.
По отношение последния поставен въпрос също не следва да се допусне касационно обжалване. Касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, но не сочи в противоречие с кои съдебни актове, съставляващи задължителна съдебна практика или практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, счита, че се е произнесъл въззивен съд. Същевременно същият не е мотивирал в приложението към жалбата и допълнителните основания по чл. 280, ал.1, т. 2 и т. 3 ГПК. В тази връзка трябва да се има предвид, че жалбоподателят нито е посочил практика по т. 2 на чл. 280, ал. 1 /акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз/, нито се е позовал на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или на съдебна практика, която не е вече актуална с оглед промяна на законодателство /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 4/. В приложението липсват и доводи за непълнота, неяснота или противоречие на конкретни правни норми, които страната е задължена да посочи, когато се позовава на липсата на съдебна практика. В настоящия случай необосноваването в приложението на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, има за правна последица недопускане на касационно обжалване на въззивното решение по формулирания материалноправен въпрос.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания.
Разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на насрещната страна сторените и надлежно удостоверени такива в размер 1000 лева за настоящата инстанция.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно против решение № VI – 12/10.01.2019 г., постановено от Бургаския окръжен съд по гр. д. № 1554/2018 г.
ОСЪЖДА Х. Я. И. да заплати на И. Д. С. направените разноски за настоящата инстанция в размер 1000 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :